Реймон Поанкаре

Реймон Поанкаре (на френски: Raymond Poincaré) е френски юрист и политик, депутат и сенатор, и 3 пъти министър. Президент на Франция в периода 1913 – 1920 г. Министър-председател (1912 – 1913, 1922 – 1924, 1926 – 1929).

Реймон Поанкаре
Raymond Poincaré
Френски президент

Роден
Починал
Погребан Франция

Религия Католическа църква
Политика
Образование Нантски университет
Парижки университет
Партия Демократичен републикански съюз
Президент на Франция
18 февруари 1913 – 18 февруари 1920
Министър-председател на Франция
23 юли 1926 – 29 юли 1929
15 януари 1922 – 8 юни 1924
21 януари 1912 – 21 януари 1913
Министър на външните работи на Франция
15 януари 1922 – 8 юни 1924
14 януари 1912 – 21 януари 1913
Министър на финансите на Франция
23 юли 1926 – 11 ноември 1928
14 март 1906 – 25 октомври 1906
30 май 1894 – 26 януари 1895
Министър на образованието на Франция
26 януари 1895 – 1 ноември 1895
4 април 1893 – 3 декември 1893
Семейство
Съпруга Анриет Поанкаре
Реймон Поанкаре в Общомедия

БиографияРедактиране

Роден е на 20 август 1860 г. в Бар льо Дюк. Братовчед му е известният учен Анри Поанкаре. Завършва Екол политекник. След като завършва право в Сорбоната, е приет в адвокатската колегия през 1882 г. Избран е за депутат през 1887 г., а през 1893 г. става най-младият министър в историята на Третата република, поемайки поста, отговорен за образованието на страната. През 1894 г. е назначен за министър на финансите, а през 1895 г. отново за министър на образованието. В хода на делото Драйфус, той обявява, че новите доказателства изискват повторно разглеждане на делото.[1]

Въпреки изгледите за брилянтна политическа кариера, Поанкаре напуска Камарата на депутатите през 1903 г., служейки до 1912 г. в Сената, който се счита за относително незначителен в политическо отношение. Той отдава повечето си време в частна юристка практика. Въпреки това, през януари 1912 г. става министър-председател, служейки едновременно с това като министър на външните работи до януари 1913 г. Изправен пред нова заплаха в лицето на Германия, той се впуска в дипломация с нова решителност. През август 1912 г. той убеждава правителството на Русия, че ще подкрепи френско-руски съюз, а през ноември сключва споразумение с Великобритания, задължаващо двете държави да се консултират една друга в случай на международна криза и да имат съвместно военно планиране. Макар подкрепата му за руските действия на Балканите и безкомпромисното му отношение към Германия често се считат за доказателство, че той всъщност е реваншист и подстрекател към война, Поанкаре вярва, че самото състояние на Европа по това време създава почва за война и че само силен съюз може да гарантира сигурността. По-големият му страх е, че Франция може да бъде изолирана, както вече се е случило през 1870 г. – лесна плячка за военно превъзхождаща Германия.[1]

Поанкаре се кандидатира за президент и въпреки опозицията на левицата под Жорж Клемансо, който му е дългогодишен враг, той печели изборите на 17 януари 1913 г. Макар президентската институция да има малка реална власт, той се надява да влее в нея нови сили и да я превърна в основа, която е неприкосновена за левицата, десницата и центъра. В хода на Първата световна война той се стреми към поддържането на националното единство, поверявайки управлението на Клемансо.[1]

След като президентският му мандат изтича през 1920 г., Поанкаре се завръща в Сената и за известно време служи като председател на комисията по репарациите. Той поддържа тезата за вината на Германия за войната. Когато служи отново като министър на външните работи през 1922 – 1924 г., той отказва да приеме забавяне на германските вноски по репарациите и през януари 1923 г. нарежда френски войски да навлязат в Рурската област. Това води до огромна финансова, политическа и морална криза в цяла Германия. Инфлацията срива стойността на германската марка почти до нулата. [2] Свален е от длъжност от левицата, но се завръща като министър-председател отново през юли 1926 г. Той се счита за главно отговорен за разрешаването на тежката финансова криза във Франция, стабилизирайки стойността на франка и базирайки го на златния стандарт. Благодарение на успешните му икономически политики, страната се радва на период на просперитет.[1]

Поанкаре се пенсионира по болест през юли 1929 г. Прекарва остатъка от живота си в писане на мемоари. Умира в Париж на 15 октомври 1934 г.

ИзточнициРедактиране

  1. а б в г Raymond Poincaré. // Encyclopædia Britannica, 22 януари 2020. Посетен на 30 април 2020.
  2. Блед, Жан-Пол. История на Мюнхен. София, Рива, 2013. ISBN 9789543204236. с. 198.