Светослав Рьорих

руски художник

Светослав Николаевич Рьорих (на руски: Святосла̀в Никола̀евич Рѐрих) е руски художник, философ, учен и общественик[1][2], най-малкият син на Елена и Николай Рьорих. Награждаван е за големия принос в културата на Русия, своята втора родина Индия и в България, където по думите му „не се чувства гостенин“.

Светослав Рьорих
Святослав Николаевич Рерих
руски художник
Роден
Починал
30 януари 1993 г. (88 г.)
Учил вКолумбийски университет
Харвардски университет
НаградиМадарски конник
13 века България
Кариера в изкуството
Жанрпейзажна живопис, портрет
Семейство
БащаНиколай Рьорих
МайкаЕлена Рьорих
Братя/сестриРеріх, Юрій Миколайович
Подпис
Светослав Рьорих в Общомедия

Биография редактиране

Светослав Рьорих е роден на 23 октомври 1904 в Санкт Петербург. Учи в частната гимназия на К. Май – най-старото петербургско художествено учебно заведение. Още като малък придружава баща си по време на археологически експедиции из Русия. През 1918 заминава за Финландия. Рисува под ръководството на Н. Рьорих и се увлича от философско практичните системи на Елена Блаватска, Парамаханса Рамакришна, Свами Вивекананда, Шри Ауробиндо и др. В Лондон изучава архитектура. Съвместно с баща си участва в сценографските решения на оперни постановки в Ковънт Гардън (по покана на С. Дягилев за прочутите „Руски сезони“).

От 1919 до 1923 учи архитектура в Колумбийския университет и получава бакалавърска степен. Освен че е аспирант в Харвардския университет, той става вицепрездент на музея „Н. Рьорих“ в Ню Йорк. Едновременно с това е директор на Международния център за изкуство „Корона Мунди“ в Ню Йорк.

През 1925 година организира първите си самостоятелни изложби в САЩ и бързо се утвърждава като художник-портретист. Малко по-късно заедно с родителите си заминава за Индия. Там изучава изкуството на народите от Изтока и народната медицина.

От 1930 до към 1945 участва в работата на Хималайския институт за научни изследвания „Урусвати“, като ръководи изследванията на Биохимичната лаборатория по ботаника, тибетска и индийска фармакопея.[3][4]

Светослав Рьорих е автор на изкуствоведската монография „Изкуството в долината Кулу“ (1967)[5], както и на редица изкуствоведски и философски статии и беседи, част от които са публикувани в сборниците „Да се стремим към Прекрасното“ (1993)[6] и „Изкуство и живот“ (2004).[7] Във философията Светослав Рьорих е ученик на своите родители Николай и Елена Рьорих и последовател на философско-нравственото учение „Жива Етика“, на което дава свое оригинално тълкуване и развива някои от най-важните му аспекти.[8] Сред засегнатите от Светослав Рьорих философски проблеми е този за ролята на изкуството в човешкото общество. Според него без хуманистичното въздействие на прекрасното върху човека не е възможно да се достигне задълбочено духовно възприемане на действителността, и съответно – невъзможно е нейното усъвършенстване. В тези свои възгледи Светослав Рьорих е близък до Платон.[9] Красотата според Рьорих е закон на природата, нейна форма и нейна душа[10], за него тя представлява „най-висш израз на стремежа на Природата към съвършенство в мириадите нейни форми и проявления“.[7] Красотата за Рьорих е и безпогрешно мерило за истината.[7][10]

През 1945 Светослав Рьорих сключва брак с известната индийска киноактриса Девика Рани, племенница на Рабиндранат Тагор, и се премества да живее в град Бангалор, Южна Индия. При посещение на съветска правителствена делегация начело с Никита Хрушчов в Индия, урежда разрешение за завръщането на брат си, ориенталиста Юрий Рьорих (1902 – 1960) в Съветския съюз.

През 1960 година организира големи самостоятелни изложби в Делхи, Москва и Ленинград. След неочакваната смърт на Юрий Рьорих предава уникалната му библиотека на Академията на науките на Съветския съюз. Година по-късно получава най-високата награда на Индия – Орден на Лотоса. От 1974 до към 1987 година организира пътувания и изложби в различни градове на Съветския съюз, България, Индия и др.

Светослав Рьорих посещава България неколкократно във връзка с откриването на неговата и на Николай Рьорих изложби в различни градове на страната. Светослав Рьорих е съинициатор на започнатите от Людмила Живкова национални програми за естетическо възпитание и международната детска асамблея „Знаме на Мира“. Впечатлен от начинанията на Комитета за култура ръководен от Людмила Живкова, той подарява на България над 400 картини на Николай Рьорих и свои собствени картини. Те се намират се в Националната галерия за чуждестранно изкуство, и са показвани частично през 1981, 1994, 1997, 1999 и 2003.

Светослав Рьорих подготвя създаването на център „Рьорих“ в България, но внезапната смърт на Людмила Живкова през 1981 прекъсва това начинание. През 1981 Светослав Рьорих е награден с най-високи български ордени във връзка с 1300-годишнината на България и за изключителен принос към изкуството и културата и укрепването на дружбата и сътрудничеството между България и Индия. Избран е за почетен академик на Националната художествена академия в България, след което е избран за академик и в Русия. Предава на Русия 288 картини на Николай Рьорих, които днес се намират в музея на Изтока в Москва.

През 1987 на среща със съветския лидер Михаил Горбачов е постигнато съгласие да се спре идеологическото преследване на философско-социалната система на семейство Рьорих (Агни Йога) и създаване на музей на Николай Рьорих в Русия. През 1990 Светослав Рьорих предава част от архивите и картините на семейството си на фонда „Рьорих“ в Москва.

През 1993 година, на 30 януари, Светослав Рьорих завършва земните си дни в град Бангалор, Индия.

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. А.П.Горкин (гл.ред.). Энциклопедия „Искусство“. Часть 4. Р-Я (с иллюстрациями)
  2. Московская энциклопедия. Том 1. Лица Москвы. Книга 3. – Москва: Фонд „Московские энциклопедии“, 2010, с. 622.
  3. Годовой отчёт мнститута „Урусвати“ за период с 1929 по 1930 год
  4. Институт „Урусвати“
  5. Svetoslav Roerich. Art in the Kulu Valley. Naggar, Kulu, India: Roerich Museum, 1967.
  6. С.Н.Рерих. Стремиться к Прекрасному. Москва: МЦР, 1993.
  7. а б в S. N. Roerich. Art and Life. Moscow: International Center of the Roerichs, 2004.
  8. Л.В.Шапошникова. Весть Красоты // С.Н.Рерих. Стремиться к Прекрасному. М.: МЦР, 1993.
  9. Н. Д. Спирина. Философско-этические воззрения Святослава Рериха. // Н. Д. Спирина. Полное собрание трудов. Т. 1. С. 136 – 146. Новосибирск: Россазия, 2007.
  10. а б Т. П. Григорьева. „Куда идешь, брат мой?“. О книге Святослава Рериха „Искусство и Жизнь“ // „Культура и время“, 2005, № 1.

Външни препратки редактиране