Алфонс дьо Ламартин: Разлика между версии

{{Обработка|привеждане в енциклопедичен вид, превод на русизми, оформление — раздели, препратки, български издания}}

{{Писател

| име = Алфонс дьо Ламартин

| псевдоним =

| място на раждане = [[Макон]], [[Франция]]

| работил = [[поет]], [[писател]], [[политик]], [[историк]]

| националност = {{FRA}}

| период =

| теми =

| дебют =

| известни творби =

| вложки = {{Личност/Политик

| категория = писател

| убеждения = републиканец

| институция1 =

}}

'''Алфонс дьо Пре дьо Ламартин''' ({{lang-fr|Alphonse Marie Louis de Prat de Lamartine}}) ([[21 октомври]] [[1790]] - [[28 февруари]] [[1869]]) е френски [[поет]], политически деец и член на [[Френската академия]].

 

== Биография ==

 

 

Неговият талант в много отношения не отстъпва на [[Виктор Юго]], но по своя артистичен темперамент Ламартин не е водач на школа; това го отличава от Юго и определя неговото положение към романтизма. Той е стоял извън литературните разпри на своето време и сам е наричал себе си дилетант. В своите първи стихотворения Ламартин подражава на [[Волтер]], Парни и на смехотворния жанр на [[Гресе]]. Големите негови философски поеми в александрински стихове, „Човекът“, „Молитвата“, „Безсмъртието“, неговите оди, например „Въодушевление“ и някои от строфите повтарят маниера на Жан Батист Русо и други поети от XVIII в. [[Франсоа Рене дьо Шатобриан|Шатобриан]], [[Гьоте]] и [[Ан дьо Стал|Мадам дьо Стал]] са го приобщили към духа на времето; под тяхното влияние е укрепнал лирическият талант на Ламартин, търсейки само рамка за отразяване на вътрешния мироглед.

 

Тема на неговата поезия, субективна и отчасти ораторска, е станала набелязаната още преди него от Мадам дьо Стал „загадъчна човешка съдба“; нейното главно съдържание е „тъжното съзерцателно настроение, уединението в горите, безпределността на хоризонта, звездното небе, вечността и безкрайността, таящи се в душата на християнина“. Шатобриан внася идеята за християнството в художествената проза, Ламартин внася дълбоко християнско настроение в поезията; тези черти обединяват двама велики представители на романтизма. Но Шатобриан, поет на страстта и на ярките багри, вкарва в религията елемент на любовта и страстта, неговото християнство е пълно с чувственост и жизнерадост; Ламартин, за когото вярата е работа на природния инстинкт и на възпитанието, възпява любовта, пречистена и одухотворена от смъртта и близостта на приближаващата се или вече настъпила смърт.

 

Литературното значение на Ламартин е основано най-вече на неговите първи стихотворни сборници. Френската критика единодушно го признава за един от най-великите поети на Франция.

 

 

Ламартин няма определени политически планове; поддържа консервативния кабинет на [[Моле]], а когато привържениците на последния му предлагат председателство в палатата (председател на народното събрание), Ламартин отказва, заявявайки, че той е с напредничави убеждения, а те са консерватори. През 1840 г., противодействайки на политиката на Тиер по източния пост, Ламартин се изказва за унищожаването на Турската империя, предлагайки да се даде [[Константинопол]] на [[Русия]], [[Египет]] — на [[Англия]], а [[Сирия]] — на [[Франция]]. От 1843 г. той става решителен противник на консервативното направление Гизо. Славата на Ламартин достига своя апогей през 1847 г., когато той издава „История на жирондистите“, която представлява апология на жирондистите.

 

След отричането на [[Луи-Филип]] ([[24 февруари]] [[1848]] г.) Ламартин решително въстава в палатата (народното събрание) против регентството на херцогиня Орлеанска и произнася гореща реч, предлагайки да се учреди временно правителство и да се свика народно събрание. В качеството си на член на временното правителство, Ламартин се захваща с работата на министър на външните работи. Само под напора на обстоятелствата, Ламартин решава незабавно да провъзгласи република, в която той, благодарение на таланта и красноречието си, е посредник между консерваторите и крайните сили. В тези бурни дни Ламартин показва голямо мъжество и такт. На 25 февруари, когато временното правителство е заплашено от опасността да бъде разгонено от народната тълпа, Ламартин произнася знаменитата си реч, в която красноречиво описва ужасите на революцията и възпява трицветното знаме (в противоположност на червеното).

 

На [[4 март]] Ламартин изпраща към европейските монархически правителства манифест в миролюбив дух. Народните манифестации (през март и април) заставят Ламартин да прибегне към военна сила. Спокойствието е възстановено, но популярността му намалява. Въпреки това е избран в 10 департамента за депутат в учредителното събрание и в народното събрание, като член на изпълнителната комисия. Въстанието от [[15 май]] е потушено благодарение на разпорежданията на Ламартин. Това е неговият последен ден на слава. Желаейки всички да стигнат до разбирателство, той не успява да удовлетвори никого. Събранието отхвърля предложението на Ламартин за недопускане в неговата среда на [[Луи-Бонапарт]], а сближаването на Ламартин с [[Ледрю-Ролен]] и генерал [[Кавиняк]] отблъсква от него и консерваторите, и радикалите. Юнските дни са положили основата на края на неговото участие в управлението. Във въпроса за избор на президент на републиката, Ламартин се разминава с [[Греви]], предлагащ да се представи избирането на президент на републиката не на народа, а на народното събрание. На изборите за президент Ламартин получава много малко гласове. Даже в законодателното събрание от 1849 г. той не е избран, въпреки че отново е кандидат на десет департамента.

 

 

== В България ==

Българите и тяхната участ присъстват в трудовете на Ламартин „ Пътуване в Ориента“ ( 1835 г.), „ Възгледи, речи и статии върху Източния въпрос“ (1840 г.) и „ История на Турция“ ( 1854/1855 г.).

 

Ламартин определя отношението си към българите още по време на първото си преминаване през българските земи ( 1832/1833 г.). Той се спира в Пловдив, Пазарджик и с. [[Ветрен (град)|Ветрен]], където лежи болен известно време. Своите впечатления той споделя откровено с читателите си: „ Аз успях да изуча тук ( в Йеникьой – Ветрен), в самите семейства, нравите на българите; това са нравите на нашите, швейцарски и савойски селяни. Те са обикновени хора, приятни, работливи, пълни с уважение към свойте свещеници и с вдъхновение към своята вяра ... Свещениците са също обикновени работливи селяни като тях. Българите са няколко милиона и се увеличават непрекъснато; те живеят в големите села и малките градове отделени от турците... Жените и момичетата са облечени почти като тези от планините на Швейцария. Те са красиви, живи, грациозни.“ <ref>Voyages en Orient, souvenirs, impressions, peusees et paysages. P., 1832-1833.p.435.</ref>

 

 

 

== Библиография ==

* Histoire de la Russie (1855).

 

* Saül (1818)

* Méditations poétiques (1820)

* L'Histoire de la révolution de 1848 (1849)

* Le tailleur de pierre de Saint-Point (1851)

 

== Вижте също ==

* [[Ламартинова къща]]

 

== Външни препратки ==

* {{gutenberg author|id=Alphonse+de+Lamartine|name=Алфонс дьо Ламартин}}

 

{{превод от 2|ru|Ламартин, Альфонс де|fr|Alphonse de Lamartine|3546965|15106877}}

{{Романтизъм}}

{{СОРТКАТ:Ламартин, Алфонс дьо}}

[[Категория:Френски поети]]

[[Категория:Членове на Френската академия]]

[[Категория:Френски политици]]

[[Категория:Външни министри на Франция]]