Абд ал-Рахман I: Разлика между версии

Роден близо до [[Дамаск]], Абд ал-Рахман е син на принц Му'авия ибн Хишам и неговата наложница Раха, [[Бербери|берберка]] от Нефзауа, <ref>''Granada: A Case Study of Arab Urbanism in Muslim Spain'', James Dickie, '''The Legacy of Muslim Spain''', ed. Salma Khadra Jayyusi and Manuela Marín, (Brill, 1994), 19.</ref> и по този начин внук на Хишам ибн Абд ал Малик, [[Халифат|халиф]] от 724 до 743. <ref>Peter C. Scales, ''The fall of the caliphate of Córdoba: Berbers and Andalusis in conflict'', Bril, 1994, p. 111</ref> <ref>[[Arnold Joseph Toynbee]], ''A study of history'', Oxford University Press, H. Milford, 1934, Volume 8, p. 372</ref> Той е на двадесет години, когато роднините му, управляващите [[Умаяди|Омаяди]], са свалени през 748–750748 – 750 г. от [[Абасидите]]. Абд ал Рахман и малка част от неговото семейство са принудени да избягат от Дамаск; хората, които се движат с него, включват брат му Яхия, четиригодишния му син Сулейман и няколко от сестрите му, както и гръцкият му прислужник Бедр. Семейството бяга от Дамаск към река [[Ефрат]] . Целият път е изпълнен с опасности, тъй като враговете им изпращат преследвачи да ги убият. Абасидите са безпощадни към всички Омаяди, които намират. Абасидските войници приближават Абд ал-Рахман и неговото семейство, укрили се в малко село. Принцът оставя малкия си син със сестрите си и избягабяга с Яхия. Разказите варират, но Бедр вероятно е избягал с Абд ар-Рахман. Според други източници Бедр се е срещнал с Абд ал Рахман по-късно. <ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari. ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain'', 96. Al-Maqqari quotes from historian [[Ibn Hayyan]]'s ''Muktabis'' when detailing Abd al-Rahman's flight from Syria.</ref> По пътя на юг тримата бегълци се хвърлят в река Ефрат, преследвани по брега от враговете си, които им обещават пощада. Яхия се връща и е незабавно обезглавен. Абд ал Рахман и Бедр се спасяват.

След като едва спасяват живота си, Абд ал-Рахман и Бедр продължават на юг през [[Палестина]], [[Синайски полуостров|Синай]] и след това към [[Египет]] . Абд ал Рахман пътува инкогнито. Може да се предположи, че е възнамерявал да отиде поне до [[Магреб]], родината на майка му, която е била [[Арабско-ислямско завоюване на Северна Африка|частично завладяна]] от неговите предшественици Омаяди. Пътуването през Египет се оказва опасно. По това време Абд ал-Рахман ибн Хабиб ал-Фихри е полуавтономният управител на [[Ифрикия]] (най-общо, съвременен Тунис) и бивш васал на Омаядите. Амбициозният Ибн Хабиб, член на семейство Фихрид, отдавна се стреми да откъсне Ифрикия като частно владение за себе си. Отначало той търси разбирателство с Абасидите, но когато те му отказват и изискват неговото подчинение, Ибн Хабиб открито скъсва с тях и кани останалите живи от династията Омаяди да намерят убежище в неговите владения. Абд ал-Рахман е един от няколкото оцелели Омаяди, които по това време достигат Ифрикия.

Но Ибн Хабиб скоро променя решението си. Той се опасява от присъствието на знатните изгнаници в Ифрикия, чието семейство е много по-знаменито от неговото и може да породи интриги сред местните благородници срещу него самия. Около 755 г., обявявайки, че е открил заговор на някои от по-известните изгнаници на Омаядите в [[Кайруан]], Ибн Хабиб се обръща срещу тях. По същото време Абд ал Рахман и Бедр живеят скромно и незабележимо в [[Кабилия|Кабили]], в лагера на черните [[бербери]] на Нафза, приятелски настроени към тежкото им положение. Ибн Хабиб изпраща отряд, но когато войниците на Ибн Хабиб влизат в лагера, жената на берберския вожд Текфах скрива принца сред вещите си. <ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari, ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain''. Again al-Maqqari cited [[Ibn Hayyan]] for the vast majority of the preceding information, 58–6158 – 61.</ref> След като войниците си тръгват, Абд а-Рахман и Бедр веднага се отправят на запад.

През 755 г. Абд ал-Рахман и Бедр достигат днешно Мароко близо до [[Сеута]] . Следващата им стъпка е прекосяването на морето към [[Андалус|Ал-Андалус]], където Абд ал-Рахман не е сигурен как ще бъде посрещнат. След Берберския бунт от 740-те години провинцията е в състояние на объркване, като [[Умма|мюсюлманската общност]] се разкъсван от разногласия между [[Араби|арабите]] ( Кайдо-Йеменска вражда ) и напрежението между араби и бербери. <ref name="EB1911">{{EB1911|inline=1|wstitle=Abd-ar-Rahman|display=Abd-ar-Rahman s.v. Abd-ar-Rahman I|volume=1|page=31}}</ref> В този момент номиналният владетел на ал-Андалус, емир Юсуф ибн Абд ал-Рахман ал-Фихри - – друг член на семейство Фихрид и любимец на старите арабски заселници предимно от Южна Арабия или [[Йемен]] -  – е в спор със своя везир (и зет) ал-Сумайл ибн Хатим ал Килаби, глава на "сирийците" „сирийците“, свързани с военни формирования в Сирия, предимно от северноарабските племена Кайсид - – пристигнали през 742 г. <ref name="Kennedy">H. Kennedy (1996) ''Muslim Spain and Portugal: a political history of al-Andalus''. London: Longman.</ref>

Сред сирийците има контингент от стари верноподаници на ''Омаядите'', наброяващи може би 500, <ref name="Kennedy">H. Kennedy (1996) ''Muslim Spain and Portugal: a political history of al-Andalus''. London: Longman.</ref> и Абд ал-Рахман смята, че може да разчита на тяхната лоялност. Бедр е изпратен през пролива, за да установи контакт и успява да уговори трима сирийски командири - – Убайд Аллах ибн Утман и Абд Аллах ибн Халид, и двамата от Дамаск, и Юсуф ибн Бухт от Кинасрин. <ref name="Kennedy" /> Триото уведомява сирийския командир ал-Сумайл (тогава в [[Сарагоса]] ), но ал-Сумайл отказва подкрепа, опасявайки се, че Абд ал-Рахман ще претендира да стане [[емир]] . <ref name="Kennedy" /> В резултат на това Бедр и останалите се обръщат към своите съперници - – йеменските командири. Въпреки че йеменците не са естествени съюзници (умейядите са от племето кайсиди), те проявяват интерес. Емир Юсуф ал-Фихри се оказва неспособен да задържи ал-Сумайл под контрол и няколко йеменски вождове смятат, че бъдещето им не е добро, независимо дали в Испания управляват Фихрид или сирийци, така че са привлечени повече към блясъка на Омаядите. <ref name="Kennedy" /> Въпреки чепоследните не са имали историческо присъствие в региона не е известно член на семейство Омейяди да е стъпвал дотогава в Ал-Андалус) и има сериозни опасения относно неопитността на младия Абд ал Рахман, няколко от по-низшите йеменски командири смятат, че няма какво да губят и повече ще спечелят, и се съгласяват да подкрепят принца. <ref name="Kennedy" />

Бедр се завръща при Абд ал-Рахман и му съобщава за подкрепата в Ал-Андалус. Малко след това те тръгнват с малък отряд последователи за Европа. Когато някои местни берберски племена узнават за това, те бързо се впускат да го настигнат преди отплаването. Племената вероятно са разбрали, че могат да заловят Абд ал Рахман за заложник и да го принудят да се откупи. Той наистина дава някаква сума на внезапно оказалите се враждебни местни бербери. Точно когато Абд ал Рахман се качвал на кораба си, пристига друга група бербери. Те също се опитват да получат откуп. Един от берберите се държал за кораба на Абд ал-Рахман докато отплавал за Ал-Андалус, и уж ръката му била отрязана от един от екипажа. <ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari, ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain''. pp. 65–6865 – 68.</ref>

Абд ал Рахман пристига в Алмунекар в Ал-Андалус, на изток от [[Малага]], през септември 755 г .; но мястото не е потвърдено.

Абд ал Рахман триумфално тръгва към столицата Кордоба и я превзема. Съпротивата от страна на ал-Фихри не престава. Той реорганизира силите си и се опитва да преговаря. В замяна на живота и богатството на Ал-Фихри, той става затворник и няма право да напуска Кордоба, като трябва да докладва веднъж на ден на Абд ал-Рахман, както и да предаде някои от синовете и дъщерите си като заложници. Известно време Ал-Фихри изпълнява тези задължения, но все пак има доста много лоялни към него хора, които биха искали да го видят отново на власт.

Ал-Фихри в крайна сметка прави още един опит да се върне на власт. Той напуска Кордова и започва да събира привърженици, като успява да събере армия, за която се твърди, че наброява 20 000 души. Съмнително е обаче, че неговите войски са били "редовни"„редовни“ войници, а по-скоро сбирщина от мъже от различни части на Андалус. Назначеният за губернатор на Абд ар-Рахман в Севиля поема преследването и след серия от малки сражения успява да разгроми армията на Ал-Фихри, койтонамиракойто намира спасение в бившата столица на визиготите [[Толедо|визиготите Толедо]] , но там е незабавно убит. Главата му е изпратена в Кордоба, където Абд ал Рахман я приковал към мост.  С този акт Абд ар-Рахман се провъзгласява за емир на Ал-Андалус.  Един последен акт за превземането на Южна Иберия е залавянето на генерала на Ал-Фихри, Ал-Сумайл, който е убит в затвора на Кордоба. Но по-голямата част от централен и северен ал-Андалус (Толедо, Сарагоса, Барселона) остава извън неговото управление, като големи лагери останаха в ръцете на привържениците на Юсуф ибн Абд ал Рахман ал-Фихри до 779 г. (завземане на Сарагоса).

Не е ясно дали Абд ал-Рахман се е обявил за халиф. В архивите на Кордоба има документи, които твърдят, че това е първият му акт при влизане в града. Самият той вярва, че е бил предопределен да бъде халиф заради пророчества, които е чувал като момче, така че изглежда вероятно да го е направил. В исторически план обаче той е записан като емир, а не халиф. Седмият му потомък - – Абд ал Рахман III, обаче приема титлата халиф. Междувременно из мюсюлманския свят се разпространява вестта, че Ал-Андалус е [[wiktionary:safe haven|сигурно убежище]] за приятели на Омаядите. Абд ал-Рахман вероятно е щастлив да види отклика на това - – от вълните на вярващите и семейството на Умейяд. Най-накрая той се среща отново със сина си Сюлейман, когото за последно видял на брега на Ефрат със сестрите си. Сестрите на Абд ар-Рахман не успяват да направят дългото плаване до Ал-Андалус. Абд ал Рахман поставя членовете на семейството си на отговорни служби в цялата страна, тъй като им се доверява. Семейството на Омаядите отново расте и просперира през следващите поколения. Въпреки това през 763 г. Абд ар-Рахман трябваше да се върне към военни действия, тъй като Ал-Андалус бе нападнат от армия на Абасидите.