Отваря главното меню

Среднобългарският език е книжовен език по времето на Втората българска държава, обхващащ приблизително периода от възстановяването на българската държава до падането ѝ под османска власт (12 – 14 век). [1] [2]

На практика в периода от 16 до 19 век на базата на среднобългарския, чрез Дамаскините, се оформя постепенно и говоримо т.нар. новобългарски език.

Среднобългарският език добива значение на общ книжовен общославянски език (поне на южните и източните славяни).

Среднобългарският език е един от официалните в султанската османска канцелария до края на 16 век. Султан Селим II го е владеел и ползвал, макар езика да се е наричал славянски, понеже по това време е нямало развита езикова стандартизация с книжовна норма. [3]

Забележителни паметници на нецърковния среднобългарски и прехода му към новобългарски са многобройните влахо-български грамоти от времето на последните царе преди падането под османска власт до началото на Възраждането, съставяни от войводите на Влашко и Молдова от ХІV до ХVІІ век, писани на кирилица – на официалния в княжествата български език.

ОсобеностиРедактиране

В среднобългарския език се наблюдава засилена употреба на предлози при някои падежи – при родителния, дателния и творителния. Съществуват случаи, когато при приглаголния и частичния родителен падеж се появява предлог от. Не са малко случаите, когато дателният падеж се замества от най-разнообразни предложни конструкции. [4]

ИзточнициРедактиране

  1. Историческа граматика на българския език: учебник за учителските институти, Кирил Мирчев, „Народна просвета“, 1955 г., с. 30
  2. literatura.net-bg.info
  3. Чилингиров, Стилиян. Какво е дал българинът на другите народи. 1938, 1939, 1941, 1991, 2006. с. 60.
  4. Историческа граматика на българския език: учебник за учителските институти, Кирил Мирчев, „Народна просвета“, 1955 г., с. 153 – 154