Стефан Дичев

български писател

Стефан Николов Дичев е български писател.

Стефан Дичев
Роден9 януари 1920 г.
Починал27 януари 1996 г. (76 г.)
Професиястроителен инженер, юрист, писател
Националност България
Активен период1954 – 1996
Жанрроман
Темаистория
Дебютни творби„За свободата“ (1954 – 1956)

Повлиян от
  • руската класика
СъпругаЛиляна Дичева
ДецаИвайло Дичев
Уебсайт

Биография

редактиране

Роден и израсъл във Велико Търново. През 1938 г. завършва гимназия в родния си град, след което следва строително инженерство в Бърно, Чехия (по това време протекторат Бохемия и Моравия). Завършва право в Юридическия университет на Софийския университет през 1943 г.; асистент е по икономически науки (1944 – 1946), защитава кандидатска дисертация по държавно-стопански науки (1946).[1] От 1948 е инспектор във Върховната стопанска камара. Има афинитет към политикономическите науки, но след деветосептемврийския преврат се отдава на писателска и редакторска дейност.

Стефан Дичев е директор и един от създателите на поредицата на български език „Световна класика“ на издателството „Народна култура“ (1967 – 1972). В поредицата издава романа на Михаил БулгаковМайстора и Маргарита“, преди още да е взето решението за пускането му на книжния пазар в СССР, след което е уволнен от издателството. От 1962 до 1990 г. е главен редактор на основаното от него списание „Космос“. Младежкото научно четиво е едно от най-търсените, най-четените и най-обсъжданите по онова време.

Творчество

редактиране

В паметта на българските читатели Стефан Дичев остава с историческо-приключенските си романи. Той пресъздава части от родната история в увлекателни сюжети, смесвайки измислица с достоверност.

Първото му произведение е историческия роман „За свободата“ (1954 – 1956), излязъл в две части. В „За свободата“ Дичев експериментира с модела на романа-епопея. По този начин писателят успява да прокара представянето на няколко гледни точки, а за собствената си оценка запазва координиращо-обобщаваща функция.

Творчеството на писателя се фокусира върху философско-екзистенциално преосмисляне на историческите събития посредством илюстративно-приключенски четива, поради цензурата от страна на управляващата по това време България БКП.

Дичев отразява Освобождението и пресъздава художествено образите на най-значимите български исторически фигури от този период като Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Христо Иванов-Големия, Найден Геров, Иванчо Хаджипенчович и други.

Стефан Дичев пише „Неуловимият“ – приключенски роман в стила на Емилио Салгари, с който предизвиква обществен скандал (впоследствие филмиран от Вили Цанков).

След десетоноемврийския преврат Стефан Дичев, подобно на Яна Язова, се захваща със своя Magnum opusтрилогията „Завоевателят на миражите“, която не успява да довърши, посветена на Александър Македонски. Стефан Дичев умира, пишейки третата част на своята трилогия.

Най-известното произведение на Стефан Дичев е екранизираният му роман „Пътят към София“, посветен на 100-годишния юбилей от възстановяването на българската държава. Това е и първият цветен многосериен филм, създаден в България.

На Стефан Дичев е наречена улица в квартал „Кръстова вада“ в София (Карта).

Произведения

редактиране
  • „За свободата“ (1954 – 1956);
  • „Рали“ (1960);
  • „Пътят към София“ (1962);
  • „Младостта на Раковски“ (1962);
  • „Ескадронът“ (1968);
  • „Крепости“ (1974);
  • „В лабиринта“ (1977);
  • „Съдбоносната мисия“ (1978);
  • „Среща на силите“ (1978);
  • „Подземията на Сен Жан д'Акр“ (1988);
  • „Завоевателят на миражите“ (недовършен – 1999).

Повести, драматургични и телевизионни сценарии

редактиране
  • „Първа българска легия“ (1960) – поема;
  • „Отвъд отчаянието“ (1978) – драматургичен сценарий;
  • „Суровото време“ (1981) – сценарий за телевизионен театър;
  • „Демонът на империята“ (1971) – киносценарий;
  • „Рали“ (1978) – киносценарий;
  • Пътят към София“ (1978) – киносценарий;
  • „Среща на силите“ (1982) – киносценарий, посветен на Цариградската конференция.
  1. Станишева, Л., Шопова, С. Библиография на дисертациите, защитени в България 1929 – 1964. Университетска библиотека, 1969. с. 322.

Източници

редактиране

Външни препратки

редактиране
 
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за