Отваря главното меню

Финикийската федерация е обединение, в рамките на Персийската империя, на финикийските градове Тир, Сидон и Арвад с център новооснования Триполи[1].

Финикийска федерация
— таласократия —
537 г. пр.н.е. – 332 г. пр.н.е.
Levant1mil.JPG
Континент Азия, Финикия
Столица Триполи
Най-голям град Тир
Eзици
Официални финикийски
Религия древносемитска
Форма на управление Адира
Династия Ахемениди
История античност

Създадена е през 530-те години пр.н.е., след края на Нововавилонското царство и освобождаването с декрет на Кир Велики от 537 г. пр.н.е. на евреите от т.нар. вавилонски плен.

Финикийските градове, които си били много напатили от Новоасирийската и Нововавилонската тирания, доброволно се подчинили на персите. Територията под финикийска власт се разширила на север до Иския залив, а на юг до Аскалон.

Тир, Сидон и Арвад обединили усилията си, образувайки общофиникийска Адира със седалище Триполи. По този начин Финикия станала икономически и военен морски център на Ахеменидите на Средиземноморието. Те се сдобили и с правото да секат своя сребърна монета, която след края на федерацията била заменена от картагенския шекел. Във финансово отношение Картаген, откъдето и да се погледне, заема първо място сред страните на древността. По време на Пелопонеската война този финикийски град според сведенията на първия гръцки историк е превъзхождал всички гръцки държави и неговите доходи са сравними с тези на Великия цар. [2]

Политическият съюз просъществувал почти през цялата Ахеменидска епоха.[3]

Политиката на съюза била изцяло подчинена на Великият цар. Източните финикийци признавали западнополитически Картагенската конфедерация[4] на западните финикийци или както те били известни – на пуните. Тогава започват да развиват и собствено земеделско стопанство.[5]

Източните постигнали няколко морски победи, но все пак се изложили в решителната битка при Саламин, докато западните били разбити последователно и сухопътно в битка при Химера и морски в битката при Куме, като в последната били само етруски съюзници.[6]

ИзточнициРедактиране

  1. Хронологична енциклопедия на света, том II, Велико Търново, стр. 256 – Сирия, Финикия, Палестина. ЕЛПИС, ISBN 954-557-003-X, 1991.
  2. Теодор Момзен. Теодор Момзен, Римска история, стр. 143. // Прозорец, 2005, първо издание. Посетен на 1 юли 2013 г.. (на български)
  3. Семитското племе живее сред народите на класическия свят и в същото време е извън него. ... Както и да се променяли границите, както и да са се смесвали племената в резултат на войни и преселения, дълбоко осъзнати различия винаги са отделяли и досега отделят индогерманските народи /индоевропейците/ от сирийските /древносирийските/, израелските и арабските народи. Това важи и за финикийците – семитски народ проникнал на запад повече от всеки друг. ... От Ханаан произтича и единственото име, с което тази нация нарича себе си; даже във времето на християнството африканският селянин се смята за „ханаанец“ ... Теодор Момзен. Теодор Момзен, Римска история, стр. 134 – 135. // Прозорец, 2005, първо издание. Посетен на 1 юли 2013 г.. (на български)
  4. Дори и във външните отношения „Картаген и Утика“ се изписват винаги заедно, което естествено не изключва много по-могъщият Нов град да упражнява хегемония над Утика. Теодор Момзен. Теодор Момзен, Римска история, стр. 140. // Прозорец, 2005, първо издание. Посетен на 1 юли 2013 г.. (на български)
  5. Теодор Момзен. Теодор Момзен, Римска история, стр. 139. // Прозорец, 2005, първо издание. Посетен на 1 юли 2013 г.. (на български)
  6. Естествено финикийците още по-малко са склонни към нападателна война. Единственият път, когато излизат като нападатели на бойното поле, е голямата експедиция на африканските финикийци в Сицилия, която завършва с поражение, нанесено им при Химера от Гелон Сиракузки (480 г. пр.н.е.). В тази експедиция, те са само послушни подчинени на Великия цар и вземат участие в похода срещу западните елини само за да се избавят от принудата да участват във войната срещу източните елини. Същата година, сирийските финикийци били принудени да участват във военната експедиция на персите, която завършва с поражението при Саламин. Това не е проява на малодушие, тъй като плаването в непознати води с въоръжени кораби изисква смелост, която финикийците нееднократно са доказвали. Още по-малко е липса на издръжливост или на чувство за национална чест – напротив арамейците (или може би – аморейците) са защитавали своята националност и със силата на духа си, и с кръвта си, както от всички изкушения на гръцката цивилизация, така и срещу произвола на източните и западните тирани, и то с упоритост, каквато нито един индогермански народ не познава. Недостигът на държавнически усет е недъгът, с който при най-живо племенно чувство и сърдечна привързаност към родния град е белязала същността на финикийците. Свободата не ги въодушевява, а господството над други народи не ги привлича, „те си живеят“ казва „Книгата на съдиите“, „по обичая на сидонците спокойно, сигурно и весело, наслаждавйки се на богатствата си“. Теодор Момзен. Теодор Момзен, Римска история, стр. 136 – 137. // Прозорец, 2005, първо издание. Посетен на 1 юли 2013 г.. (на български)