Хайдут Велко
Хайдут Велко Петров или Велко Петрович (на сръбски: Вељко Петровић или Veljko Petrović) е българин[1][2], български[1][2] и сръбски[3] хайдутин и активен участник в Първото сръбско въстание.
| Хайдут Велко Вељко Петровић | |
| хайдутин и революционер | |
 | |
| Роден |
около 1780 г.
|
|---|---|
| Починал | |
| Семейство | |
| Съпруга | Чучук Стана (1813) |
| Хайдут Велко в Общомедия | |
Биография редактиране
Произход и семейство редактиране
Хайдут Велко е роден около 1780 година в село Леновац, Църноречко.[4] Баща му Петър Сиренаря е заможен човек, притежавал хиляди овце. Велко има двама братя. Милутин също е участник в Първото сръбско въстание, а след това сръбски чиновник в Неготин, умира през 1861 година в Пожаревац.[5] Другият брат Милко е сред сръбските доброволци в Руско-турската война от 1828 – 1829 година,[5] където ръководи българска чета в състава на руската армия[6][7][8] и е убит при обсадата на Силистра през юни 1829 година.[5]
Ранни години редактиране
На 15 години Велко Петрович става слуга на един турчин във Видин, но скоро той успява да избяга и се присъединява към една хайдушка чета.
На 23 години Велко е хайдутин от четата на Станой Главаш. През 1804 година участва във въстание, подбудено от четата на Главаш. През 1806 година заедно с четата на братя Вуличевичи се бие за Белград.[източник? (Поискан преди 56 дни)] Той е наемник при османският отцепник и фактически владетел на Видинския санджак Осман Пазвантоглу, след внезапната смърт на когото през 1807 година Хайдут Велко се появява в множество източници като ръководител на голяма чета, част от започналото няколко години преди това Първо сръбско въстание.[5]
Начело на чета във въстанието редактиране
Още през 1807 година Велко Петрович оглавява голяма нередовна част – според документите достигаща 3 хиляди души – която действа самостоятелно по фланга на основните въстанически сили, в целия басейн на Тимок до подстъпите към Ниш.[5] Водената от него дружина се издържа с грабежи, донесли му прозвището Големия крадец, и с постоянните си нападения създават паника сред противника и засилват антиосманските брожения в Белоградчишко и Берковско.[5] Малко след това обаче подкрепящата сърбите Русия е принудена да сключи Тилзитския мир, последван от примирие с Османската империя, което обхваща и сърбите, които започват преговори с османските власти за създаване на автономно сръбско княжество.
Примирието поставя в затруднено положение бекярските отряди, като оглавявания от Велко, които остават без издръжка.[5] Много от участниците в тях преминават на страната на османците, стават кърджалии или започват сблъсъци помежду си и нерегламентирани грабежи.[5] Хайдут Велко се включва активно в тези грабежи. Съставената тристранна руско-сръбско-османска комисия, която разследва зулумаджиите, установява, че с дружина, наброяваща до 6 хиляди души, той разграбва 14 български села в Белоградчишко и Гургусовацко.[9] В резултат на това сръбското командване временно го отсранява от командната му длъжност.[10]
С подновяването на военните действия през 1809 година Велко Петрович отново командва сръбски войски и се проявява с особена смелост в множество сблъсъци във Видинския и Нишкия санджак.[10] По това време отрядите му предприемат първите принудителни изселвания на цели български села към вътрешността на Сърбия, което предизвиква бунтове сред българите в района на Ниш и масовото им преминаване от османската страна на фронтовата зона.[10] По това време той разполага с 8 хиляди души и води партизанска война южно от Видин, предизвиквайки постоянни бунтове в тази област.[11] През втората половина на годината влиза в по-сериозен конфликт с ръководителя на въстанието Караджордже Петрович, който е резервиран към руската намеса във въстанието, докато Хайдут Велко и повечето източни войводи са привърженици на по-тясно сътрудничество с Русия.[10]
През 1810 година е награден със златен руски орден за храброст. При боевете край Варварин е ранен в лявата ръка, която осакатява.
Войвода в Баня и Неготин редактиране
През 1811 става войвода на Тимошко. През лятото на 1813 г. Велко атакува Видинската крепост с 3000 българи, но оставен сам без подкрепа от вътрешността на Сърбия е отблъснат от разположената там 16 000 турска армия, която настъпва в българските земи в Тимошко освободени от него. Войводата укрепява Неготин с шанцови окопи и кули и три седмици отблъсква успешно атаките. Заедно с него се сражават братята му Милутин и Милко, хаджи Никола Михайлов, Стоян Абраш и други български водачи. Хайдут Велко умира на 9 август (28 юли стар стил) 1813 година в тази битка с турците при Неготин.[12]
Хайдут Велко има два брака, като негова втора съпруга е Чучук Стана. По-късно тя се омъжва за известния гръцки капитан Георгакис Олимпиос.
Памет редактиране
В Сърбия редактиране
Извънредно богатата и наситена с житейски превратности биография на хайдут Велко е описана от писателя Вук Караджич.
В България редактиране
Външни препратки редактиране
Бележки редактиране
- ↑ а б „Българска Енциклопедия А – Я", Издателство на БАН, гр. София, 1974 г., стр. 893
- ↑ а б Пламен Павлов, Българи участници в освобождението на Сърбия и Гърция, сп. Литературен стят, брой 40 май 2012.
- ↑ Рачева 2008, с. 33.
- ↑ Рачева 2008, с. 34.
- ↑ а б в г д е ж з Рачева 2008, с. 35.
- ↑ Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 227.
- ↑ Начало Возрождения
- ↑ История южных и западных славян в Новое время (конец XVIII в. – 1914 г.) // Архивиран от оригинала на 2015-04-02. Посетен на 2015-03-14.
- ↑ Рачева 2008, с. 35 – 36.
- ↑ а б в г Рачева 2008, с. 36.
- ↑ Мутафчиева, Вера. Кърджалийско време. Пловдив, Издателска къща „Жанет 45“, 2008. ISBN 978-954-491-452-3. с. 416.
- ↑ Хадук Вељко Петровић је погинуо 9. августа 1813. по новом календару, што је 28. јул по старом календару, архив на оригинала от 30 юли 2008, https://web.archive.org/web/20080730024902/http://www.muzej.mod.gov.yu/izlozbe/licnosti/licnosti.htm, посетен на 8 октомври 2007
- Цитирани източници
- Рачева, Ваня. Хайдут Велко Петров(ич) на синура на българо-сръбските политически отношения в зората на балканския национализъм // Минало (4). 2008. с. 32 – 44.