Цанко Живков

български писател

Цанко Живков е български писател (автор на разкази, драматург, мемоарист, биограф, есеист), журналист (главен редактор, кореспондент, очеркист), публицист, краевед и общественик.

Цанко Живков
български писател, журналист, краевед и общественик
Роден
Починал
22 ноември 2023 г. (97 г.)

Биография

редактиране

Завършва Пернишката гимназия[1] или Минния техникум[2] в Перник. Като гимназист членува в масовата патриотична организация „Бранник“, след Втората световна война считана за профашистка. Затова след войната е задържан, но избягва готвения разстрел без съд благодарение на намесата на кумеца му.[3]

Работи в „Мини Перник“ от 1946 до 1950 г. Следва право в Софийския университет. Ръководи литературния кръжок към читалището в Перник.[1]

В журналистиката започва като сътрудник във вестник „Рудничар” (докато е на работа в мините), след време става негов главен редактор. Оглавява културния отдел на водещия окръжен вестник „Димитровско знаме” в Перник, като едновременно е и кореспондент на „Литературен фронт”. Дълги години работи в национални вестници – в профсъюзния „Труд“ и в „Литературен фронт”. По-късно е на работа във фонд „13 века България”.[1] Неговата дописка „Трябва ни дом на културата“ (1948) за в. „Рудничар”, препечатана в „Труд“, достига до председателя на Комитета за наука, изкуство и култура Вълко Червенков и в Перник е построен не дом, а дворец на културата.[3]

Многократно дарява книги на обществени организации. Почетен гражданин е на Перник от 2014 г.[1][2] Умира на 22 ноември 2023 г.[4]

Творчество

редактиране

Още 15-годишен, публикува в ученическото списание „Младежко слово” първата си статия, която е посветена на „Мини Перник“.[1]

Живков е плодовит писател, публицист и журналист. Пише по теми от редица области. Особено внимание обръща на родния си край и неговите хора, разказва за Паисий Хилендарски и родното му село Кралев дол[3] в община Перник, както и за прочутата керамика в с. Бусинци в община Трън.

Публикува голям брой очерци, разкази, есета. Негови са фейлетонът „За имената“[3] и драмите „Пей, славею”, „Три нощи”, „Кракра”. Автор е на повече от 30 книги. Сред които са:[1]

  • „Мъже под земята”,
  • „Пътища”,
  • „Граовци”,
  • „Край Струма. Прозата на цифрите и поезията на съзиданието” (1973),
  • „Звезди” (1974),
  • „Звезда на съгласието. Българин проектира ООН” (1994),
  • „Промяната”,
  • „Изгубеният век” (публицистика, 2001),
  • „Аз съм Йоцо”,
  • „Пернишки тетрадки. Спомени” (2004),
  • „Бусинско възкресение” (2005),
  • „Златоустият Григорий Петров” (2007),
  • „Дивната бусинска керамика” (2009),
  • „Драми” (2011),
  • „Паисий и родният му край” (2012),
  • „За теб, мили роде!” (2012),
  • „Писаници: 70 години с перо в ръка” (2013),
  • „За родното място на Паисий” (2016)

Източници

редактиране

Външни препратки

редактиране