Църковна археология

Християнската археология е направление в археологията, което изследва християнската култура и изкуство в общия контекст на късноантичната култура – топография, обществена и сакрална архитектура, и всички аспекти на късноантичното приложно изкуство.

Наименование и сродни направления

В Чехия и България са известни сродни направления под наименованието ( църковна археология, Církevní archeologie). На други езици специалността е обозначена по-коректно като Християнска археология – Christliche Archäologie, на немски, или „Палеохристиянска археология“ – Archeologia paleocristiana, на италиански. Тя съответства на дисциплината „Археология на Късната античност“.

Теологичната дисциплина „Библейската археология“ като хронология и предмет е далеч от изследването на Късната античност III-VII в. сл. Хр.

История на дисциплината

Християнската археология възниква в контекста на Контрареформацията в Рим през ХVI в. През 1578 г. откриването на фрески в един късноантичен некропол в Рим – катакомбата на Via Anapo, става повод за представянето им като дългоочаквано свидетелство за примата на Римокатолическата църква и нейния неподправен през вековете култ към мъчениците, който реформаторите отричат. Този апологетичен характер на дисциплината вече е отживелица; още от средата на ХIХ в. тя влиза в учебните програми на европейските университети.

Християнската археология е практическо помощно направление, научно и терминологично наложено в контекста на археологическата и историческите науки, и обхваща периода от Късната античност до Средновековието. Интердисциплинарният подход дава възможност да се изяснят компетентно въпроси за влиянието на езическите религии върху материалната култура на ранното християнство, особено върху раннохристиянската живопис, скулптура (раннохристиянска скулптура) и приложното изкуство, както и въпроси от сферата на културната антропология. Всичко това обвързва направлението с един по-широк дискурс.

Църковна археология

В България църковната археология е въведена през 1923 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Първоначално (1923 – 1957) тя се преподава от акад. протопрезвитер Иван Гошев в контекста на литургиката, по интерпретационния модел на римоцентристката литургическа школа. Впоследствие при Васил Пандурски се отдава изцяло приоритет на средновековното византийско изкуство и медиевистиката. .

Представители

Акад. протопрезвитер Иван Гошев, директор НЦИАМ
Акад. Кръстьо Миятев, директор НАИМ БАН
Васил Пандурски, директор НЦИАМ
Иван Рашков, директор НЦИАМ
Емил Иванов

Литература

Ivanov, E. Christliche Archäologie in Bulgarien. – Römische Quartalschrift 1, 2010, 61 – 78.
Heid, S., M. Dennert (Hrsg.). Personenlexikon zur Christlichen Archäologie (16.-21. Jh.), Bd. 1 – 2, Citta del Vaticano 2012.
Иванов, Е. Начало на църковната археология в България (1923 – 1965). – Сборник доклади: К. Нушев (съст.). Развитие на практическото и нравственото богословие в България, София 2012, 243 – 274.
Иванов, Е. Християнска археология и изкуство, т. 1, София 2013.