S-IVB
| S-IVB | ||
|---|---|---|
 | ||
| Описание | ||
| Предназначение | ускорителен блок | |
| Статус | неактивен | |
| Националност |  САЩ | |
| Оператор | НАСА | |
| Производител | Дъглас Еъркрафт | |
| История на стартовете | ||
| Общ брой | 22 | |
| Успешни | 22 | |
| Неуспешни | няма | |
| Първи старт | 26 февруари 1966 | |
| Последен старт | 15 юли 1975 | |
S-IVB (на английски: S-IVB) – ускорителен блок, използван в конфигурацията на ракетите – носители Сатурн IB и Сатурн V. Произведен от Дъглас Еъркрафт и използван от НАСА в заключителните етапи на програмата Аполо, в програмата Скайлаб и експерименталния полет Аполо-Союз. Еволюция на ускорителната степен S-IV на ракетата – носител Сатурн I.
История редактиране
Единадесет фирми подават документи за получаване поръчката на новия ускорителен блок до определения от НАСА краен срок – 29 февруари 1960 г. На 19 април същата година директорът на НАСА Томас К. Глинън (на английски: Thomas Keith Glennan) съобщава, че контрактът е спечелен от фирмата Дъглас Еъркрафт. В този момент Конвеър са по-близо до договор с НАСА, тъй като тяхната технология за използване на криогенни горива е най-напреднала и доказана вече при производството на Центавър. Т. К. Глинън не иска да монополизира течния водород като ракетно гориво, а от друга страна, S-IVB е близка до ускорителната степен S-IV използвана при ракетата – носител Сатурн I. По същото време НАСА взема решение да построи носител Сатурн IB, който да използва за тестове на околоземна орбита на новия кораб Аполо. Така S-IV е модифициран и на негова база е създаден S-IVB, който става втора степен в ракетата – носител Сатурн IB и трета ускорителна степен в Сатурн V.
Дизайн редактиране
За разлика от стария блок S-IV, който има шест двигателя, новия ускорителен блок S-IVB разчита на един мощен двигател J-2. Огромния мотор има тяга от 1033,1 kN във вакуум – невиждано постижение в световната практика и гигантски специфичен импулс от 421 сек. Използвани са високоенергетични криогенни горива – течен водород (LH2) и течен кислород (LOX). Използването на един двигател дава на инженерите сериозни предимства. На първо място се понижава теглото на конструкцията – шестте двигателя RL-10 на S-IV са с теглото на J-2, но икономията идва от по-малкото конзоли за закрепване и опростяването на системите за контрол и управление на двигателя. При едно и също тегло шестте RL-10 генерират сумарна тяга около 400 kN, а J-2 – 1033,1 kN при по-висок специфичен импулс. Използването на един двигател (и увеличаването размерите на самия ускорителен блок) позволява удължена работа и не на последно място – увеличава надеждността на цялата степен. Дъглас Еъркрафт построява две отделни версии на S-IVB, сериите 200 и 500. Серия 200 е използвана от Сатурн IB. Различава се от серия 500 по това, че няма разширяваща се връзка, тъй като носи по-малко хелий на борда, защото двигателят няма да бъде рестартиран. Серия 200 има три твърдогоривни ракети за отделяне на S-IVB от първата степен на ракетата – носител, а при серия 500 тези ракети са две. В серия 200 липсват и линейните тласкащи APS-устройства, а при серия 500 те са необходими поради двукратното рестартиране на двигателя J-2. Разликите са минимални и обусловени от различното предназначение на двете ракети, в които S-IVB намира приложение.
Спецификация редактиране
Ускорителен блок S-IVB има следните характеристики:
Размери редактиране
- Височина – 17,80 м.
- Диаметър – 6,60 м.
- Сухо тегло – 9559 кг.
- Максимално тегло – 119 900 кг.
Двигател редактиране
- Тип – един Rocketdyne J-2 с тяга 486,2 kN.
- Тяга във вакуум – 1033,1 kN.
- Време за работа – 500 сек.
- Специфичен импулс – 421 сек.
- Налягане в горивната камера – 763 psi.
- Дължина – 3,40 м.
- Диаметър – 2,10 м.
- Тегло – 1788 кг.
- Гориво – течен водород (LH2).
- Окислител – течен кислород (LOX).
Производство редактиране
| Серия 200 | |||
|---|---|---|---|
| Сериен номер | Използване | Дата на старта | Местоположение |
| S-IVB-S | Статични изпитания | ||
| S-IVB-F | Тест на оборудването | ||
| S-IVB-D | Динамични изпитания през 1965 г. | Хънтсвил, Алабама. | |
| S-IVB-T | Отменено производство през 1964 г. | ||
| S-IVB-201 | AS-201 | 26 февруари 1966 | |
| S-IVB-202 | AS-202 | 25 август 1966 | |
| S-IVB-203 | AS-203 | 5 юли 1966 | |
| S-IVB-204 | Аполо 5 | 22 януари 1968 | |
| S-IVB-205 | Аполо 7 | 11 октомври 1968 | |
| S-IVB-206 | Скайлаб 2 | 25 май 1973 | |
| S-IVB-207 | Скайлаб 3 | 28 юли 1973 | |
| S-IVB-208 | Скайлаб 4 | 16 ноември 1973 | |
| S-IVB-209 | Скайлаб спасителна мисия | Космически център Джон Ф. Кенеди | |
| S-IVB-210 | Аполо-Союз | 15 юли 1975 | |
| S-IVB-211 | Неизползвана | Хънтсвил, Алабама. | |
| S-IVB-212 | Станция Скайлаб | 14 май 1973 | |
| Серия 500 | |||
| Сериен номер | Използване | Дата на старта | Местоположение |
| S-IVB-501 | Аполо 4 | 9 ноември 1967 | |
| S-IVB-502 | Аполо 6 | 4 април 1968 | |
| S-IVB-503 | Разрушена в процеса на изпитанията | ||
| S-IVB-503N | Аполо 8 | 21 декември 1968 | Хелиоцентрична орбита |
| S-IVB-504 | Аполо 9 | 3 март 1969 | Хелиоцентрична орбита |
| S-IVB-505 | Аполо 10 | 18 май 1969 | Хелиоцентрична орбита |
| S-IVB-506 | Аполо 11 | 16 юли 1969 | Хелиоцентрична орбита |
| S-IVB-507 | Аполо 12 | 14 ноември 1969 | Геоцентрична орбита |
| S-IVB-508 | Аполо 13 | 11 април 1970 | Лунна повърхност |
| S-IVB-509 | Аполо 14 | 31 януари 1971 | Лунна повърхност |
| S-IVB-510 | Аполо 15 | 26 юли 1971 | Лунна повърхност |
| S-IVB-511 | Аполо 16 | 16 април 1972 | Лунна повърхност |
| S-IVB-512 | Аполо 17 | 7 декември 1972 | Лунна повърхност |
| S-IVB-513 | Аполо 18 | отменен | Космически център Линдън Джонсън |
| S-IVB-514 | Неизползвана | Космически център Джон Ф. Кенеди | |
| S-IVB-515 | Резервна за Скайлаб | Национален аерокосмически музей, Вашингтон | |
Развитие редактиране
На базата на S-IVB е разработен нов ускорителен блок EDS (на английски: Earth Departure Stage), който ще бъде използван в ракетата Арес I. Двата блока имат сходни характеристики, тъй като използват двигателя J-2 (при EDS – усъвършенстваната серия J-2X).
