Александър Занков
Александър Христов Занков е български скулптор.
| Александър Занков | |
| български скулптор | |
 | |
| Роден | Александър Христов Занков
|
|---|---|
| Починал |
София, Народна република България |
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Учил във | Флорентинска академия за изящни изкуства Римска академия за изящни изкуства |
| Семейство | |
| Баща | Христо Занков |
| Братя/сестри | Георги,
Славчо, Райна, Любен, Асен, Цветанка и Борис. |
| Деца | 2 |
| Александър Занков в Общомедия | |
Биография
редактиранеАлександър Занков е роден в София на 29 януари 1900 година, в семейството на Христо Занков. Брат е на революционера Георги Занков. Завършва Трета мъжка гимназия в София. От една паралелка е с художника Александър Жендов.[1] Приятел от детинство с Христо Смирненски.[2]
През 1920 година следва архитектура във Виенската политехника, а през 1923 г. – философия в СУ „Св. Климент Охридски".[3] След което споделя със семейството си, че е решил да се занимава с изучаване на скулптура. Баща му е бил твърдо против, защото смятал това за несериозна професия. Въпреки това младият Александър заминал за Италия. Следва в Художествената академия във Флоренция при Либерто Андрести. В Рим се запознава с руската балетмайсторка, родена в Киев, Анна Воробьова (1898 – 1985) и там през 1926 година сключват брак. Имат двама сина: Огнян Занков (професор д.п.н.) и Орлин.[4][5][6] През 1927 година завършва Художествената академия в Рим при проф. Е. Лупи. През 1929 година специализира в Париж при проф. Антоан Бурдел (ученик на Роден). През 1934 година се завръща в България.
Александър Занков участва в много общохудожествени изложби и в много конкурси за паметници. Работи в областта на монументално-декоративната скулптура и композиция. През 1939 година създава „Паметник на освободителите“ в Кърджали. През 1941 година участва в пластичното оформление на Военната академия в София, моделира каменните фигури за фасадата на сградата. След 9 септември 1944 г. участва в осъществяването на временната монументална украса на София и на статуята на „Републиката“ през 1946 година. През същата година прави бронзова фигура на българския войник пред Военното гробище в София, орнаменталната пластика на салоните на Театъра на народната армия в София и на Културния дом на профсъюзите „Георги Димитров“ (днес Син сити) през 1948 година, а в колектив печели конкурса и строи Паметник на съветската армия в Шумен. Негов е страничният релеф на Паметника на съветската армия в Пловдив от 1957 година, Паметник на Иван Вазов, София от 1956 година, Паметника на загиналите руски войни, връх Етрополска Баба. През 1960 година в София осъществява първата си самостоятелна изложба. През 1967 година създава паметник на Алеко Константинов на лобното място на писателя, по пътя между Пазарджик и Пещера. Негови творби се намират в художествени галерии и музеи в страната и чужбина, като София, Казанлък, Москва и други, а също и в много обществени сгради, паркове и площади в страната, като в Сливница, Златоград, Симеоновград, Велинград, Устина, Големо Белово, Требич и др.[3]
Галерия
редактиране-
Паметник на освободителите, Кърджали, 1939. -
Паметник на загиналите във войните, Велинград, 1942 -
Фигура на български войник, София, 1946 -
Паметник на съветската армия, Шумен, 1948, с колектив.
Бележки
редактиране- ↑ Чудомир, Съчинения в три тома, Том 3, Спомени, пътеписи, статии и бележки, Издателство „Български писател“, София, 1970, стр.64.
- ↑ lit.libsofia.bg
- ↑ а б registersofia.bg
- ↑ Анна Воробьова – украинка, която се посвещава на българския балет, 22 октомври 2011.
- ↑ Попов, Теодор. Звезди на българския балет, София, 1993 г.
- ↑ Станчев, А. „Анна Воробьова (In memoriam)“. – Музикални хоризонти, 1985, №7, 34 – 35.
- ↑ Димитров, Димитър. История на изкуството, Просвета, София, 1991, стр. 260.
- ↑ Енциклопедия България, Том 5, Издателство на БАН, София, 1986, стр. 37 – 40.
- ↑ Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, Том 1, Издателство на БАН, София, 1980, стр. 322.
- ↑ Труфешев, Николай. Архитектурно-скулптурният паметник в България, Държавно издателство „Техника“, София, 1981, стр. 223, 330.