Букура Думбрава

Букура Думбрава, творчески псевдоним на Стефания „Фани“ Секулис, Секуликс или Секулич (28 декември 1868 – 26 януари 1926 г.), е писателка от унгарски произход, културна и туристическа деятелка и теософка. Нейното литературно творчество, главно написано на немски език, обхваща романтични истории за легендарните подвизи на хайдукските герои. Те ѝ носят успех както в немскоезична Европа, така и в Румъния.

Букура Думбрава
Ștefania „Fanny“ Szekulics
Думбрава на средна възраст
Думбрава на средна възраст

Родена
Стефания „Фани“ Секулис
Починала

Националност  Унгария,  Румъния

Думбрава популяризира множество каузи и участва в няколко културни проекти, но е запомнена най-вече за дейностите си за насърчаване на туризма и опазването на околната среда в Румъния. Думбрава е запален пътешественик и алпинист. Създала е някои от първите туристически клубове в страната.

През цялата си кариера Секулис насърчава включването на жените в румънското масонство. В напреднала възраст нейните есета се фокусират върху темите за спиритуалисти и, като ученичка на Джиду Кришнамурти, създава румънската ложа на Теософското общество.

Секуликс умира при връщането си от Британска Индия, след като присъства на Теософската конференция в Адяр.

БиографияРедактиране

Ранни годиниРедактиране

Бъдещата писателка е родена в град Братислава. Баща ѝ е или с унгаро-словашки [1], или със словако-унгарски произход, а оъ страна на майка си, Секуликс е етническа германка. Възпитана е в немската култура и затова се възприема като германка. [2] Думбрава прекарва най-ранното си детство, движейки се между различните части на Австро-Унгария, посещавайки Виена на 4-годишна възраст. Година по-късно семейството ѝ емигрира в Кралство Румъния като приятели на румънския крал Карол I. Баща ѝ работи като застрахователен изпълнителен директор и е кредитиран от някои историци като ръководител на масонската ложа zur Brüderlichkeit.

Кралското семейство скоро забеляза таланта на Букура в свиренето на пиано и писането на немскоезична поезия, както и страстта ѝ към четенето на румънска романтична литература. [3] При съда в Синая, тя става довереник на кралица Елизабет и през юли 1884 г. влиза в висшето общество като гост на кралската двойка. [1]

През 1886 г. Букура Секуликс става филантроп и социален активист, основавайки Тибиоулското общество и осигурявайки неделно училище за деца от по-нисък клас. [1] В по-късните години се проявява като музикален критик, промоутър на изкуство, изследовател в Румънската академия и преподавател по религиозни теми, работейки със скулптора Карол Сторк и музиколога Йон Попеску-Пазарея. [4] През 1905 г. тя създава, заедно с политиката Винтила Бретяну, дружество Чиндия, за съхранението и култивирането на румънския фолклор, по-специално народни танци. [5] Работата им е документирана във филм от 1913 г. на Николае Барбелян, който ангажира в паметта на културата десет отделни национални танца, преподавани в Чиндия. [6]

Букура следва масонските вярвания на баща си и се присъединява към противоречивото масонство „Обреди на осиновяването“.

Литературен дебютРедактиране

Първият публикуван том на Секулис е Der Haiduck („ Хайдукът“), отпечатан през 1908 г. Същата година, преведен от Теодор Ника, томът бива отпечатан като Хайдукул (второ издание и трето, 1911; четвърто издание, 1914). [7] Книгата, чийто автор пише под псевдоним, се радва на примамливостта на мистерията и някои предполагат, че всъщност това е литературен опит на самата кралица Елизабет. [8]

Исторически роман, „Der Haiduck“ е описан в литературното списание Mercure de France като стенопис на „първите патриоти на Румъния“, с „напълно адекватна трезвеност“ на тона. [9] В Трансилвания критикът Илари Ченди съобщава, че е приятно изненадан както от книгата, така и от добрия прием, който тя получава в Германия. Според Ченди работата е била забележителна с емпатичното си изобразяване на румънските селяни, с техния „чист и древен начин на живот. Критиците са привлечени от историческите изследвания на Секулис. Спорно е, че тя е заимствала сериозно от семеен ръкопис на хайдутина Янку Джану и затова бива подозирана в плагиатство. [10] Творбата е критикувана и за разпространяване на негативния мит за Никола Абраш (или „Иабраш“), главен съюзник на Джиану, като предател на хайдушката група. [11]

Der Haiduc изляза втори път, през 1912 г., с предговор от Елизабет (подписан ѝ Кармен Силва). [12] Същата година Думбрава завършва „историята на Влашкото въстание от 1821 г.“ като Der Pandur („ Пандурът“). Повествователният център се фокусира върху фолклорния герой Тудор Владимиреску, изобразен като олицетворение на националното пробуждане, но и като безмилостен командир и лош политик. [13]

Der Pandur е продължение на Der Haiduck. Последната част от тази трилогия, фокусирана върху влашката революция от 1848 г., бива изгорена случайно, преди да може да бъде публикувана. [14] Думбрава така и не започва да работи отново по нея, но до 1918 г. замисля друг роман, наречен Книга на Сибил.

Турист и филантропРедактиране

През тези десетилетия приятелството между Думбрава и кралица Елисавета е съсредоточено върху техния споделен интерес за туризъм през Южните Карпати, до и от Синая. За Думбрава пътуването вече бива седмично забавление. Много хора се възхищават на физически непривлекателната и късогледа Думбрава заради радостния дух и авантюризма ѝ. [15]

С откриването на тази страст, Секуликс насочва вниманието си към пътеписната литература.

До 1914 г. Букура Секуликс помага на благотворителните организации на кралица Елизабет, освен това е член на „Дамския комитет“ в Поликлиниката „Кралица Елисавета“, Букурещ, и съуправителка на Кариерното училище [16] С няколко жени писатели, основават асоциацията Româncele Cercetașe,

Скоро след това Карол I почива, оставяйки Елизабет вдовица. Съобщава се, че Думбрава успява да съживи интереса на приятелката си към туризъм и литература дори след този инцидент [17] и заедно с кралицата започват работа по книга за медитация, Cartea Îngerilor („Книга на ангелите“), която така и не е завършена.[18]

Букура произнася едно от погребалните слова на Елизабет при нейната смърт през ноември 1916 г.

Cartea munților и туристическият клубРедактиране

Секуликс възобновява дейността си след Първата световна война. Докато през 1919 и 1925 г. излизат нови издания на Haiducul, Думбрава издава и най-продаваните си нови есета: Cartea munților („Книгата на планините“) и Ceasuri sfinte („Светите часове“).[7] Първите ѝ произведения, написани директно на румънски език, затвърдяват репутацията ѝ сред консерватори и монархисти. Според М. Драгомиреску: „Cartea munților [е] шедьовър на румънското вдъхновение и език [...]. В нея има толкова много любов към природата, толкова близост с благочестивите красоти на планините, [...], че това е, без съмнение, едно от най-добрите произведения в нашата литература." [19]

Новите съчинения смесват културния активизъм, социалните идеали и съзерцанието на естествената красота. Cartea munților по този начин се откроява за насърчаване на опазването на околната среда, с увещания като: „Изискване за всеки и всички, правото на почивка в лоното на природата, правото на слънчева светлина, на чист въздух, на зелена гора, на трепетите на желанието да се изкачиш по планини“. [20] Тя приветства влиянието на западните спиритуалисти, цитирайки в дълбочина възгледите на Емануел Сведборг за пречистената и пречистваща енергия на планините, заключавайки: „Откриването на алпийската красота е победа на душата над материята“.

Активизмът на Секулис води до създаването на съвременни национални туристически асоциации: през 1921 г. Hanul Drumeților (Пътнически хан), последван през 1925 г. от Румънския туристически клуб. [21] Тя кооперира други местни любители на туризма: лекар Нестор Урехия, който се споменава в писанията си като „Голямата мечка“, [22] географът Михай Харет и писателят Емануил Букута от списание „Боабе дьо Греу“. Според Букута, Букура ръководи „училище“ на туризма, което е по-малко дръзко и по-достъпно от алпинизма, насърчаван от нейните колеги от мъжки пол. [23]

В разгара си Туристическият клуб включва 4000 членове, групирани в 12 регионални подсекции, публикувайки специализирани топографски карти, маркирайки туристически пътеки и активно опазвайки околната среда. [21]

Въпреки напредналата си възраст, Секулис възобновява активния си начин на живот. През 1923 г. тя е в Швейцария, където изкачва Матерхорн, връщайки се през 1925 г. [24] Отново в Румъния, Секулис установява регионален стандарт за скално катерене при жените, след като достигна върха на връх Ому. [21] По-късно се установява в град Бран, в село Поарта, където възнамерява да създаде собствен хостел. [25]

Теософия и последни годиниРедактиране

През последната част от живота си, Секулис става запалена участничка в модерното духовно движение теософия, съсредоточено върху учението на Елена Блаватска. Според Букуа, това е естествена крачка от нейната любов към пътуването до нейната вяра във вечен преход или прераждане. [20] Писателката основава в Румъния първия теософски кръг, Фратия („Братство“). Разположен в нейната къща в Доробани, първоначално кръгът е част от Теософското общество във Франция, но скоро се отделя като самостоятелен клон на Обществото и създава собствена регионална мрежа.

Нейният кръг запознва румънците със съчиненията на Джидду Кришнамурти, с колекцията от 1924 г. La picioarele învățătorului („По краката на учителя“), преведена от самата Секулис. [21]

В резултат на нейното теософско преобразуване, Секуликс бива очарована от концепциите на индийската философия и мечтае да пътува до Британска Индия. [26] Тя получава своя шанс в края на 1925 г., когато е поканена на конференцията на Теософското общество, в Адиар.

След като се заразява с малария, Секуликс се разболява сериозно на път за вкъщи. Корабът, на който се вози, я остави в Порт Саид, Египет, където бързо бива транспортирана до болница. [26] Здравословното ѝ състояние се влошава и тя почива на 26 януари. Според легенда, тя се е надявала да види Карпатите, вярвайки, че само те могат да я излекуват. По неизвестни причини тялото ѝ е кремирано, а пепелта ѝ е транспортирана обратно в Румъния във ваза от Египет.

ЗавещанияРедактиране

 
Връх „Букура Думбрава“

Последният ѝ том, групиращ всичките ѝ писма, излиза през 1927 г. като Pe drumurile Indiei. Cele din urmă pagini ("По пътищата на Индия. Най-последните страници“). Освен това през 1928 г. Дер Хайдук вдъхновява румънски филм с режисьор Хория Игиросану. Част от имението на Секуликс е предадено на Румънския институт за социални изследвания.

Кръгът „приятели на Букура Думбрава“ все още периодично се събира отново в памет на нейната смърт и през 1934 г. публикува тома „Când trec anii“ („Като минават години“). [27]

Книгите ѝ преминават през няколко препечатки преди, по време и след Втората световна война [28] и през 1942 г. Der Haiduck е използван като основа за друг игрален филм, Iancu Jianul. [14]

Въпреки че бива сравнително известна през живота си, Букура е игнорирана от по-късните школи за литературна критика. Както отбелязва Луиза Маринеску, „тя не е била включена нито в румънската литературна история, нито в германската“ (с изключение на „Енциклопедия Кугетарея“, 1940 г.) и не е взето под внимание нейното присъствие в живота на кралица Елизабет. [29] През 1935 г. есеистът Петру Комарнеску смята, че работата на Букура Думбрава има „местен“ характер и е далеч по-малко важна от тази на нейните връстници модернисти

Авторите биват по-заинтересовани от приключенския ѝ живот и нейните теософски идеи.

След установяването на комунистически режим в Румъния, работата на Думбрава е премахната от литературния канон.

И все пак биографичните записи върху нея едва се намират в специални произведения до Румънската революция от 1989 г., когато тя се споменава в стандартизирани писателски речници. [10]

ИзточнициРедактиране

  1. а б в Marinescu, p.29
  2. Tăslăuanu, p.326 – 327
  3. Marinescu, p.29, 30
  4. Boabe de Grâu, October 1934, p.633, 634
  5. Boabe de Grâu, October 1934, p.634. See also Marinescu, p.30
  6. Marinescu, p.29 – 30
  7. а б Marinescu, p.30, 35
  8. Marinescu, p.28; Montandon, p.350
  9. Montandon, p.351 – 352
  10. а б Marinescu, p.31
  11. S. Iancovici, „Iancu Jianu și Nikola Abraš“, in Studii. Revistă de Istorie, Nr. 4/1967, p.683
  12. Marinescu, p.34, 35
  13. Tăslăuanu, p.326
  14. а б Marinescu, p.30
  15. Boabe de Grâu, October 1934, p.632 – 633, 634 – 635
  16. Tout-Bucarest. Almanach du high life de l'Indépendance Roumaine, Independența, Bucharest, 1914, p.151 – 152
  17. Boabe de Grâu, October 1934, p.633
  18. Georgescu, p.295 – 296
  19. Dragomirescu, p.43 – 44
  20. а б Marinescu, p.27
  21. а б в г Marinescu, p.33
  22. „Cronica“, in Boabe de Grâu, March 1931, p.175
  23. „Revista Revistelor. România. Revista Oficiului Național de Turism“, in Revista Fundațiilor Regale, Nr. 8/1937, p.479 – 480
  24. Boabe de Grâu, October 1934, p.635; Marinescu, p.33
  25. Marinescu, p.28
  26. а б Marinescu, p.34
  27. Boabe de Grâu, October 1934, p.632
  28. Marinescu, p.30, 35 – 36
  29. Marinescu, p.27, 28, 31

Външни препраткиРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Bucura Dumbravă“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.