Турци в България

етническа група в България
(пренасочване от Български турци)

Българските турци (на турски: Bulgaristan Türkleri) представляват най-голямото етническо малцинство в страната.

Български турци
Дял на населението от български турци по области към 2011 година
Дял на населението от български турци по области към 2011 година
Общ бройок. 900 000 – 1 100 000
По места България: 588 318
 Турция: 326 000 – 480 817[1][2]
 Нидерландия: 10 000 – 30 000[3][4]
 Северен Кипър: 2000 – 10 000[5][6]
 Белгия: 2620 – 3000[7]
Езиктурски, български
РелигияМнозинство: ислям (мнозинство: сунити
малцинство: алевити · бекташи · къзълбаши)

Малцинство: нерелигиозни  · християнство
Сродни групитурци
Български турци в Общомедия

Според различни теории нейните представители са в по-голямата си част потомци на тюркски заселници, които са преселени по българските земи от Анадола след османското завладяване на Балканите в края на 14-и и началото на 15-и век, както и донякъде на местно население, ислямизирано и постепенно приело турския език по време на османското владичество.[8][9] Самото име на „турци“ се появява в българската книжнина през втората половина на 18-и век, т.е. с началото на Възраждането, а придобива гражданственост едва през 19-и век. Дотогава за означение на мюсюлманите в империята от българите са използвани думите „агаряни“ и „измаилтяни“. В самата Османска империя са съществували два термина за обозначаване на идентичност: простонароден човек (турчин) и династичен аристократ (османец).

Географско разпределение

редактиране

Днес малцинството населява главно териториите на Източните Родопи, Лудогорието, Източна Стара планина и Герловската котловина. Те представляват мнозинство в област Кърджали (56%) и относителното мнозинство в област Разград (50,02%)[10]. Важно е да се отбележи обаче, че е трудно да се установи точно броят им, защото е вероятно някои роми, помаци, татари или черкези да са се самоопределили като турци при преброяването на населението.[11][12]

В Османската империя

редактиране
 
Банябашъ джамия в София

Османците и мюсюлманите започват да се заселват по българските земи, непосредствено с падането на България под османско владичество през 1396 г. Като доминираща група в Османската империя за следващите пет века, те играят важна роля в икономическия и културния живот по българските земи. Българските градове се изпълват с разнородно по етнически състав население. Доминиращи етноси са българи и турци. Големите градове, като София, Пловдив, Скопие, Варна, Търново и др., представляват селища с население, което почти е в съотношение 50:50 (българи-турци) и множество други етноси (арменци, гърци, евреи, власи). Всяка етническа общност е съсредоточена в своя махала, така съществувала българска махала, турска махала, еврейска, гръцка и т.н.

Според френския консул в Русе Аубърт през 1876 – 1878 г. в Дунавския вилает, в пределите на който е включен и Тулчанския санджак, т.е. съвременна Северна Добруджа, съжителстват около 1 120 000 мюсюлмани и 1 233 500 немюсюлмани, от които съответно 1 150 000 българи и 774 000 турци. Това показва относителният дял на турското и българското население през този период, който след Освобождението много бързо се изменя. Според управителя на Дунавския вилает през 1878 г. висш турски държавник Мидхат паша техният произход е основно български: „Между българите има повече от един милион мохамедани. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чада на същата тази страна, на същата тази раса и от същото това коляно“.[13]

След 1878 г. и създаването на Княжество България голяма част от турското население, поради страх от отмъщение от страна на българите, панически разпродава имотите си и напуска земите на Княжеството. В Княжеството се заселват българи от останалите под османска власт български земи, така че постоянно намаляващото турско население се компенсира с пристигащото българско. Така за няколко години, съотношението българи-турци от 1878 г. драстично се променя в полза на българския етнос.

След Освобождението

редактиране

Непосредствено след Освобождението турците в Североизточна България участват в продължителни спорадични бунтове. През следващите десетилетия останалата в България турска общност остава извън вниманието на правителството и на практика се ползва с известна автономия – разполага с мрежа от частни училища и религиозни фондации и е представлявана колективно пред държавата чрез мюфтиите.

След Балканските войни се наблюдава усилено изселване на мюсюлманско населени със съдействието на административните власти.[14] С възхода на кемализма в Турция през 20-те години българските власти негласно подкрепят усилията на местното консервативно мюсюлманско духовенство, което се противопоставя на модерния турски национализъм.[15]

Тази политика се променя в средата на 30-те години, когато авторитарният режим се ориентира към национализма полага усилия да предотврати създаването на турска интелигенция. Повечето турски училища са затворени, закрити са почти всички турскоезични вестници, както и кемалисткият Съюз на културно-просветните и спортните дружества „Туран“.[16]

Непосредствено след Деветосептемврийския преврат през 1944 година налагащият се тоталитарен комунистически режим се опитва да привлече турците на своя страна – възстановени са вестниците на турски език, в училищата се назначават учители турци и е създадено турско педагогическо училище, през 1947 година общността получава официален статут на национално малцинство.[17] В същото време режимът предизвиква недоволство със секуларизацията на образованието и джамиите и започващата колективизация, а влошаването на отношенията с Турция поставя цялата общност под подозрение в нелоялност.[17] Според преброяването от 1946 година от 676 хиляди турци в България 63 имат завършено висше, 449 – завършено средно, 5 хиляди – завършено основно и 15 хиляди – завършено начално образование.[18]

През лятото на 1949 година ръководството на Българската комунистическа партия се среща с Йосиф Сталин, който му дава указания турците, смятани за „неблагонадежден елемент“, да бъдат изселени от южната граница към вътрешността на страната.[19] Решение за изселването на турците от южната граница – към Турция или към Северна България – е взето през декември след доклад пред Политбюро на Добри Терпешев, изпратен през лятото в Кърджали, за да проучи условията в района.[20] Властите очакват, че Турция ще откаже да приеме планираните 150 хиляди изселени, и се готвят да използват това в пропагандата си сред турското население.[21] Първоначално Турция действително издава по-малко входни визи от издаваните от България изходни, като между 7 октомври и 2 декември 1950 година напълно затваря границата, но след това процесът на изселване се активизира.[22] Турция отново спира изселването на 7 ноември 1951 година, този път тряно, тъй като според нея в противоречие на Ангорския договор сред изселниците са допускани не само турци, но и цигани.[23] В периода 1949 – 1951 година около 155 хиляди турци напускат България дъброволно или принудително.[24]

Въпреки тези мерки, българското и съветското правителство се опитват да запазят турското малцинство, което да използват като инструмент за съветската външна политика спрямо Турция. През следващите години се правят опити за включване на турци в йерархията на режима, модернизиране на турските селища, въвеждат се квоти за прием на турци в средните и висши училища. Този период завършва през 1958 година, когато започва процес на премахване на обучението на турски език в училищата, а повечето турски вестници и списания отново са закрити, затварят се джамии. Натискът отслабва в средата на 60-те с подобряването на съветско-турските отношения.[25]

През 1964 година външният министър Иван Башев представя пред Политбюро обширен доклад, предлагащ организирането на нова кампания за изселване.[26] Той е приет с общо одобрение и са започнати преговори с Турция, които обаче се проточват, поради стремежа на Турция да ограничи изселванията главно до близки на вече заминалите.[27]

През 1968 година между България и Турция е сключена спогодба с десетгодишен срок за „събиране на разделените семейства“, с която се дава възможност на относително широк кръг роднини на изселници да напуснат България. Броят на изселниците по тази спогодба е около 115 хиляди души, като повечето заминават в края на нейния срок на действие, през 1975 – 1978 година. За разлика от останалите изселнически вълни, тази включва главно хора с добра квалификация, които успешно се интегрират в турската средна класа.[24]

Възродителен процес

редактиране

Демографски процеси

редактиране

След 1878 година турски маси постоянно се изселват от България към Турция или други европейски страни. Този процес продължава и до днес. В резултат на това процентът на турското население в България постоянно намалява.

Година Турска етническа група Българска етническа група Общо население на България
1900 531 240 (14,2%) 2 888 219 3 744 283
1905 488 010 (12,1%) 3 203 810 4 035 575
1910 465 641 (10,7%) 3 518 756 4 337 513
1920 520 339 (10,7%) 4 036 056 4 846 971
1926 577 552 (10,5%) 4 557 706 5 528 741
1934 591 193 (9,7%) 5 204 217 6 077 939
1946 675 500 (9,6%) 5 903 580 7 029 349
1956 656 025 (8,6%) 6 506 541 7 613 709
1965 780 928 (9,5%) 7 231 243 8 227 966
1975 730 728 (8,4%) 7 930 024 8 727 771
1985 ~800 000 (est.) ~8 000 000 (est.) 8 948 649
1992 800 052 (9,4%) 7 271 185 8 487 317
2001 746 664 (9,4%) 6 655 210 7 932 984
2011 588 318 (8,8%) 5 664 624 6 680 980
aПоказва данни от общия резултат от преброяването през 1880 г. в Княжество България и Източна Румелия.

bПоказва данни по майчин език. Преброяванията са през 1880 1887 и 1892 г.

Източник (1900 – 2001):[28]
Източник (1880 – 1892):[29]

Миграционни процеси

редактиране

Едно от големите изселвания от България към Турция е след т.нар. Възродителен процес при който принудително са сменени имената на стотици хиляди мюсюлмани от традиционните турско-арабски с български. В последвалите събития и т.нар. Голяма екскурзия започва изселване на мюсюлмани към югоизточната ни съседка. Изселват се над 300 000 турци в разрешения тримесечен срок около 100 000 се завръщат по родните си места.

Миграция към Турция 1878 – 1989
Година Брой
1877 – 78 130 000 [30][31]
1912 – 1930 240 000[32]
1931 – 1939 100 000[32]
1950 – 1951 150 000[32]
1952 – 1968 24[33]
1969 – 1974 52 000[34]
1979 50 000[35]
1979 – 1988 10[33]
1989 300 000 [36]

Вижте също

редактиране

Външни препратки

редактиране
  1. Türkiye Büyük Millet Meclisi (T. B. M. M.) TUTANAK DERGİSİ – Grand National Assembly of Turkey Архив на оригинала от 2019-05-16 в Wayback Machine., Session 122, 30 юни 2005.
  2. MIGRATIONS MÉDITERRANÉENNES RAPPORT 2008 – 2009 Архив на оригинала от 2012-03-15 в Wayback Machine.. Октомври 2009.
  3. Turkish Bulgarians fastest-growing group of immigrants in The Netherlands. Посетен на 30 януари 2010.
  4. Nieuwe Turk is Bulgaar. Посетен на 30 януари 2010.
  5. Хиляди български турци не успяха да дадат своя вот в Кипър, за което много истински българи са благодарни.
  6. 10 000 наши сънародници в „несъществуващата страна“ Архив на оригинала от 2010-12-13 в Wayback Machine..
  7. SLiNer[неработеща препратка]. Януари 2009.
  8. Stein, Jonathan. The Politics of National Minority Participation in Post-communist Europe, p. 238. M.E. Sharpe, 2000. ISBN 0-7656-0528-7
  9. R.J.Crampton. „A concise history of Bulgaria“, p. 36. Cambridge University Press, 1997.
  10. Население по местоживеене, възраст и етническа група // Национален статистически институт, 2011. Посетен на 13 юни 2012.
  11. Ethno-Nationalism during Democratic Transition in Bulgaria: Political Pluralism as an Effective Remedy for Ethnic Conflict. Bistra-Beatrix Volgyi. Department of Political Science. York University – YCISS Post-Communist Studies Programme Research Paper Series. Paper Number 03, март 2007, p. 16. (Since The word „Türk“ had only one general meaning; Turkic, like; Ottoman Turks or shortly Turks and Tatar Turks)
  12. www.ethnopolitics.org
  13. Митхат паша „Турция в своето минало, настояще и бъдеще“, стр. 1152 на френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж“, година VІІ, януари-юли 1878 г., Париж.
  14. Варненски новини - дигитално копие - 05/04/1914, No. 382, 2 стр.
  15. Маринов 2009, с. 505 – 506.
  16. Маринов 2009, с. 506.
  17. а б Маринов 2009, с. 506 – 507.
  18. Аврамов 2016, с. 43.
  19. Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 26.
  20. Аврамов 2016, с. 38 – 41.
  21. Аврамов 2016, с. 39 – 41.
  22. Аврамов 2016, с. 46 – 47.
  23. Аврамов 2016, с. 50.
  24. а б Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 118 – 119.
  25. Маринов 2009, с. 507 – 508.
  26. Аврамов 2016, с. 55 – 59.
  27. Аврамов 2016, с. 59 – 60.
  28. Население по местоживеене пол и етническа група (Population by place of residence sex and ethnic group) // NSI, 1900 – 2011.
  29. uselectionatlas.org
  30. R.J.Crampton 1997 p.426
  31. Hupchick 2002 pp.265
  32. а б в Traian Stoianovich: „Balkan worlds: the first and last Europe“ pp.200
  33. а б Eminov Ali Turks and Other Muslim Minorities in Bulgaria New York Routledge 1997 Hoepken W. „Modernisierung und Nationalismus: Sizialgeschichtliche Aspeckte der Bulgarischen Minder hertenpolitik gegennüber den Türken“ Schönfeld R. ed Nationalitätenprobleme in Südosteuropa Munich Oldenbourg 1997 p. 255 – 303 Erdinç Didar „Bulgaristan'daki Değişim Sürecinde Türk Azınlığın Ekonomik Durumu“ Türkler Ankara 2002 s.394 – 400.
  34. Suzan Ilcan: „Longing in belonging: the cultural politics of settlement“ pp.78
  35. R. J. Crampton: „A short history of modern Bulgaria“ pp.190
  36. Румен Аврамов, Екзодус: човешката вълна от 1989 г. сп. Либерален преглед, Дискусии – България; 23 януари 2017 г.
Цитирани източници
  • Аврамов, Румен. Икономика на „Възродителния процес“. София, Център за академични изследвания, 2016. ISBN 978-954-320-582-0.
  • Маринов, Чавдар. От „интернационализъм“ към национализъм. Комунистическият режим, македонският въпрос и политиката към етническите и религиозните общности // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5.