Мюсюлманското население на България включва главно турци, българи (помаци) и цигани и живее най-вече в Североизточна България и Родопите. Известна част от мюсюлманите в България са български граждани-имигранти от арабските страни, Афганистан и Иран.

Брой и географско разпределение редактиране

 
Карта на мюсюлманите в България към 2011 година по области като дял от изповядващите някакаква религия, но не като дял от цялото население.

Според преброяването от 2021 г. общият брой на самоопределилите се като мюсюлмани в страната е 638 708 души, или около 10,8% от посочилите вероизповедание, като същевременно само турското малцинство е 508 378 души.[1]

Повечето български мюсюлмани са сунити, тъй като сунизмът е формата на ислям, официално поддържана от Османската империя, управлявала страната в продължение на пет века. Представени са и шиитски общности, като къзълбаши и бекташи. В България шиитите често са наричани "алиани" (алевити) и наброяват около 50 хиляди души. Те живеят най-вече в районите на Разград, Търговище и Тутракан. Според Мидхат паша те са главно потомци на българи, приели исляма.[2]

Към 1987 г. мюсюлманите в България имат 1267 джамии и 533 ходжи. Мюсюлманската йерархия е оглавявана от главен мюфтия и осем регионални мюфтии, заемащи поста за петгодишен срок. Най-голямата джамия в страната е Томбул джамия в Шумен, построена през 1744.

Държавна политика към мюсюлманите редактиране

 
Баня баши джамия, построена през 1576 от османския архитект Синан, е единствената функционираща джамия в София, столицата на България

След Освобождението и въвеждането на военна повинност за всички български граждани, службата на мюсюлмани в армията става причина за известни напрежения. Заповед от 1880 година създава определени изключения за мюсюлманите военнослужещи – от униформите им са премахнати кръстовете, разрешено им е да не свалят шапка по време на общи молитви, определени са места за религиозните им дейности. Същата заповед регламентира назначаването на военни имами.[3]

Българските мюсюлмани се превръщат в обект на преследване в последните години на режима на Тодор Живков. Комунистическото правителство обявява традиционните мюсюлмански вярвания за противоречащи не само на комунизма, но и българското национално самосъзнание. В рамките на т.нар. Възродителен процес мюсюлманите трябвало да се откажат, уж „доброволно“ от традиционните си имена, а в действителност това бе извършено чрез принуда. През 1989, следствие на грубо насилие от страна на органи на комунистическото правителство, няколкостотин хиляди души са принудени да напуснат домовете си и да заминат за Турция.

След падането на комунистическия режим българските мюсюлмани, както и изповядващите други религии, се ползват от конституционно гарантирана религиозна свобода. В много градове и села са построени нови джамии, а на някои места се провеждат курсове по изучаване на Корана.

Отношение на християните в България към исляма редактиране

Вследствие на факта, че българските земи в продължение на около пет века са включени в Османската империя – една теократична ислямска държава – в края на 19 век отношението на българите християни към исляма може да се определи като отрицателно. Стереотипи за негативно отношение към ислямската религия намират отражение в класическата българска художествена литература, като „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников[4] или „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов [5], както и в български пословици и поговорки:

  • Потурчила се Мара да не носи свински цървули, а тя обула кучешки.[6]

Дългото съвместно съжителство между християни и мюсюлмани изгражда и положителни образи на представителите на исляма – например образът на мъдрия стар кадия (съдия), който криво седи, право съди.

Уважението към мюсюлманите може да се види в произведенията на българските литературни класици като Йордан Йовков и героят му Сали Яшар от „Песента на колелетата“ [1]

Бележки редактиране

  1. Преброяване 2021 - етнос и вероизповедание
  2. Мидхат паша, „Турция в своето минало, настояще и бъдеще“, статия във френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж“, год VII, януари – юли 1878 год, стр.1152.
  3. Цачевски, Венелин. Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София, Изток-Запад, 2013. ISBN 978-619-152-260-6. с. 137.
  4. Добри Войников. Криворазбраната цивилизация. Публикация в slovo.bg
  5. Захарий Стоянов. Записки по българските въстания. Публикация в slovo.bg
  6. П.Р.Славейков. Български притчи или пословици и характерни думи.

Вижте също редактиране

Допълнителна литература редактиране

  • Eminov, Ali. Turkish and other Muslim Minorities in Bulgaria. London, Hurst, [1997]. ISBN 185-0653-19-4. (на английски)
  • Norris, Harry. Islam in the Balkans. Columbia, University of South Carolina Press, [1993]. ISBN 087-2499-77-4. (на английски)
  • Schwittay, Franziska; Henzelmann, Martin. Überlegungen zu Erinnerungsorten der Pomaken in Bulgarien. In: BULGARICA 3. München, AVM, [2020], 13 – 41. ISBN 978-3-95477-109-7.

Външни препратки редактиране