Отваря главното меню

Велмевци (на македонска литературна норма: Велмевци) е село в община Демир Хисар, Северна Македония.

Велмевци
Велмевци
— село —
Стара къща във Велмевци
Стара къща във Велмевци
North Macedonia relief location map.jpg
41.3469° с. ш. 21.0102° и. д.
Велмевци
Страна Flag of North Macedonia.svg Северна Македония
Регион Пелагонийски
Община Демир Хисар
Географска област Демир Хисар
Надм. височина 950 m
Население 7 души (2002)
Пощенски код 7240
МПС код BT
Велмевци в Общомедия

ГеографияРедактиране

Разположено е на 950 m надморска височина в Бушева планина, в северната част на община Демир Хисар. Землището на Велмевци е 12,1 km2, от които обработваемите площи са 211,1 ha, пасищата заемат 233,3 ha, а горите 729 ha. Част е от областта Горен Демир Хисар. В землището на Велмевци има много извори, както и букови и дъбови гори.[1]

ИсторияРедактиране

 
Църквата „Свети Илия“ във Велмевци, тук е обявено Илинденското въстание от Димитър Дечев, Йордан Пиперката, Христо Пасхов и поп Кузман Попдимитров
 
Селската чешма

В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Манастир от 1611-1612 година селото е отбелязано под името Велмевче с 20 джизие ханета (домакинства)[2].

В XIX век Велмевци е изцяло българско село в Битолска кааза, нахия Демир Хисар на Османската империя. Църквата „Свети Илия“ е от 1838 година, „Света Богородица“ е от XVII век, а „Света Петка“ е от 1999 година.[3][4] Според Васил Кънчов в 90-те години Велмевци е голямо село на хубаво място с добра църква и 130 хубави християнски къщи. Населението му се занимава с хлебарство в Битоля.[5] Според статистиката му („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година в Велмевци има 800 жители, всички българи християни.[6]

Цялото население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Велмевци има 960 българи екзархисти и работи българско училище.[7]

В 1909 година във Велмевци е донесена първата футболна топка. В памет на това на селската чешма има футболна топка.[1]

В братска могила тук е погребан Йордан Пиперката заедно с трима свой четници.[1]

При избухването на Балканската война в 1912 година 12 души от Велмевци са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[8]

В 1948 година селото има 619 жители.[1] В 1961 година има 227 жители, които през 1994 намаляват на 18,[9] а според преброяването от 2002 година селото има 7 жители и е на път да се обезлюди напълно.[10]

Подобно на много други села в района Велмевци страда от бедното си планинско землище, а след национализацията през 1947 г. процесите на изселване се засилват. Селяните се изселват в Демир Хисар, Кичево, Битоля, Скопие, презокеанските земи и в Европа.[1]

ЛичностиРедактиране

Родени във Велмевци

БележкиРедактиране

  1. а б в г д Велмевци. // Мој Роден Крај. Посетен на 20 август 2018.
  2. Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 181.
  3. Димитров, Никола В. Географија на населби - Општина Демир Хисар. Битола, 2017. ISBN 978-608-65616-4-2. с. 20.
  4. Кичевско архијерејско намесништво. // Дебарско-кичевска епархија. Посетен на 15 март 2014 г.
  5. Из пътните бележки на Васил Кънчов за Дебърца, Демирхисарската нахия и други района на Македония. – В: Извори за българската етнография, том 3: Етнография на Македония. Материали из архивното наследство. София, Македонски научен институт, Етнографски институт с музей, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1998. с. 23.
  6. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 239.
  7. D.M.Brancoff. "La Macédoine et sa Population Chrétienne". Paris, 1905, р.172-173.
  8. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 834.
  9. Велмевци на сайта на Община Демир Хисар
  10. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови
  11. Ацев, Петър. Спомени, Алфаграф, София, 2011, стр. 395.
  12. Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 27.