Въстание на Патрона Халил

Въстанието на Патрона Халил е социално въстание в Османската империя сложило край на т.нар. епоха на лалетата и катапултирало на престола султан Махмуд I.[1] Управлението на последния е и последният период на стабилизация с успехи на Османската империя, израз на което е подписания Белградски мирен договор.

Въстание на Патрона Халил
Jean-Baptiste van Mour 003.jpg
Информация
Място Османска империя

ПредисторияРедактиране

 
Портрет на водача Патрона Халил от Жан Батист ван Мур, 28 февруари 1730 г.

Мирният договор от Карловци е най-голямото поражение в историята на Османската империя. Той отприщва редица дълбоко тлеещи социално-политически проблеми в османското общество. Последван е от Истанбулско въстание от 1703 г., за което повода бил, че султан Мустафа II на практика пренесъл столицата на империята в Одрин. Мустафа II е детрониран, а след 4 месеца умира при неизяснени обстоятелства, вероятно отровен. С възкачването на трона на новия султан, Ахмед III, започва културна революция по западноевропейски образец, останала постфактум в масовото съзнание, като епоха на лалетата. От новото положение, свързано с невероятни бюджетни разходи за културно строителство в условията на незавидно външнополитическо и финансово положение, най-ощетени и недоволни от фискалното бреме останали градските низини – търговци, занаятчии, а и селяни. Голяма част от еничарите съчувствали и подкрепяли на градската беднота и обезземляващото се селячество.[2] Османската империя била унизена с договор на Пожаревац и както никога в историята си била принудена да отстъпи свои територии отсам Дунав, т.е. на Балканите, и зад т.нар. военна граница /т.е. в тил/.

Ход на въстанието и край на културната революцияРедактиране

Като формален повод за начало на въстанието послужила вестта от края на септември 1730 г. в Истанбул за загубата на Тебриз от Иран. Начело на въстанието застанал Патрона Халил, откъдето и името на въстанието. Сподвижници на водача били еничарите Кючук Муслу, Али Уста, Чинар Ахмед, Емир Али и Туршуджу Исмаил. Въстаналите еничари повличат със себе си истанбулските занаятчии и търговци. Ахмед III абдикира, а по желание на въстаналите за султан е избран неговия племенник и син на стария султан – Махмуд I.[3]

Новият султан приема властта, но до края на март 1731 г. на няколко пъти удавя в кръв въстанието, избивайки безмилостно всички негови главатари, начело с Патрона Халил.[4] Въстанието обаче бележи и края на културната революция, наричана епоха на лалетата, която съвпаднала хронологично с реформите на Петър I в Русия.

ИзточнициРедактиране

  1. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 155. Фабер, Велико Търново., 2000.
  2. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 155. Фабер, Велико Търново., 2000.
  3. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 155. Фабер, Велико Търново., 2000.
  4. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 156. Фабер, Велико Търново., 2000.