Габриел Гарсия Маркес
Габриел Хосе де ла Конкордия Гарсия Маркес (на испански: Gabriel José de la Concordia García Márquez) е пълното име на колумбийския писател, журналист, издател и общественик, по-известен само като Габриел Гарсия Маркес, познат и като Габо или Габито (умалително на Габриел) в цяла Латинска Америка.
| Габриел Гарсия Маркес | |
 Габриел Гарсия Маркес | |
| Псевдоним | Габо |
|---|---|
| Роден | 6 март 1927 г. |
| Починал | 17 април 2014 г. |
| Професия | писател |
| Националност |  Колумбия |
| Активен период | 1947 – 2010 |
| Жанр | роман, разказ, репортаж |
| Направление | магически реализъм |
| Награди |  Нобелова награда (1982) |
Повлиян от
| |
| Съпруга | Мерседес Барча Пардо |
| Деца | Родриго Гарсия Барча, Гонсало Гарсия Барча |
| Подпис |  |
| Уебсайт | |
| Габриел Гарсия Маркес в Общомедия | |
Той е сред най-значимите автори от XX век и един от най-добрите на испански език, носител на Нобеловата награда за литература през 1982 г. и на Нойщадската литературна награда през 1972 г.[1] Напуска правна кариера, за да се отдаде на журнализъм. През 1958 г. се жени за Мерседес Барча и има двама сина.[2]
Стартира своята кариера като журналист, но популярност добива с романите си „Сто години самота“ (1967), „Есента на патриарха“ (1975) и „Любов по време на холера“ (1985). Често е сочен за най-известния представител на магическия реализъм, елементи от който се откриват в много негови произведения. Основен мотив в тях е самотата. След смъртта му през 2014 г. Хуан Мануел Сантос, президент на Колумбия, го нарича най-великият колумбиец за всички времена.[3]
Биография
редактиранеПроизход и ранни години
редактиранеГабриел Гарсия Маркес е роден на 6 март 1927 година в Аракатака, Колумбия, известно като банановото пристанище на Карибско море, но прекарва по-голямата част от живота си в Европа и Мексико, където остава до смъртта си. Баща му е фармацевт. В ранното си детство е отгледан от своите дядо и баба, които повлияват значително на формирането на неговия мироглед. Политическите му и идеологически виждания и разбирания се оформят предимно на базата на историите, разказвани от неговия дядо – полковника, който е и изкусен златар. Вместо приказки, Маркес е закърмен с военни истории от гражданската война. Дядо му е със свободни разбирания, либерал.[4] Баба му от друга страна му разказва истории за духове, суеверия, поличби и свръхестествени явления.
Когато е на 8 години, дядо му умира и той е отведен да живее с родителите си. За него в началото те са чужди хора. В лицея, където започва да учи, пише хумористични поеми и рисува карикатури. Получава прякора „Старикът“ от съучениците си, защото е прекалено сериозен и няма атлетична фигура. Завършва училище през 1946 г., след което записва право в Колумбийския университет в Богота, но сърцето му го влече към журналистиката. Спира да ходи на лекции, започва да пуши много и се движи в кръга на литератори, художници и журналисти социалисти. Един ден в ръцете му попада книгата на Франц Кафка „Метаморфозата“. Тя променя живота му завинаги.
Журналистическа кариера
редактиранеПрез 1950 година скъсва окончателно с правото и се посвещава на литературата. Той така и не завършва висшето си образование. Гарсия Маркес започва кариерата си като репортер в колумбийския всекидневник „Ел Еспектадор“ (El Espectador).
Първата му голяма творба е „Разказ за едно корабокрушение“ („Relato de un náufrago“). Тя излиза в подлистници през 1955 г. и описва историята на едно истинско корабокрушение. Историята е следната – през 1955 година военният кораб Калдас потъва заедно с целия екипаж, остава жив само Луис Алехандро Веласко, който успява да оцелее 10 дни в открито море на сал. При завръщането си на сушата, той разказва на журналистите, че потъналият военен кораб е пренасял контрабанда със знанието и покровителството на правителството. В резултат на всичко това Веласко е уволнен, а Гарсия Маркес е изпратен като кореспондент в чужбина в Рим. Завръщането му в Колумбия е рисковано и той започва да пътува из Европа – Париж, Барселона, след това и в други краища на света – Каракас, Ню Йорк.
Семейство
редактиранеГабриел Гарсия Маркес се среща с Мерседес Барча, докато тя е в колежа, но и двамата решават да завършат, преди да се оженят. След като той заминава за Европа, тя го чака да се завърне. Двамата сключват брак през 1958 г. На следващата година се ражда техният първи син Родриго Гарсия, днес филмов режисьор. 3 г. по-късно, в Мексико, се ражда и вторият им син Гонсало Гарсия, днес графичен дизайнер.
Слава
редактиране
Световната слава на Гарсия Маркес идва с публикуването на книгата „Сто години самота“ през 1967 година. Докато пише книгата, в продължение на 18 месеца, той продава колата си, взима храна на кредит, залага имущество и пуши по 6 кутии цигари на ден. Неуморният му труд се увенчава с огромен успех, книгата е приета с голям ентусиазъм и хвалебствия от критиката и преведена на чужди езици. След успеха, вече финансово осигурен, той заминава със семейството си отново за Европа и се установява в Барселона, Испания, където прекарва 7 години.
В България
редактиранеПрез 1993 г. Габриел Гарсия Маркес лично забранява творбите му да се превеждат, издават и преиздават на български език, тъй като научава от преводача си на български Румен Стоянов, че издателите му за България отчитат минимални продажби, издаден тираж и печалби при положение, че всяко българско семейство има негова книга. Обиден, той отказва да се тиражират книгите му в България. През 2010 г. литературните агенти на Гарсия Маркес постигат споразумение с българско издателство за нови издания на негови книги.[5]
Болест
редактиранеПрез 1989 г. е забелязано раково образувание на дробовете. През 1999 г. Габриел Грасия Маркес е диагностициран с лимфома – рак на лимфните жлези. Той претърпява 2 тежки операции; химиотерапията, на която е подложен в болница в Лос Анджелис, се оказва успешна и болестта изглежда излекувана. Това събитие обаче го навежда на мисълта, че трябва да започне да пише мемоарите си. „Намалих контактите с приятелите си до минимум, изключих телефона, отложих всички пътувания и всички планове. Заключих се в стаята и започнах да пиша всеки ден, без никакво прекъсване“, това споделя писателят пред колумбийския вестник Ел Тиемпо. През 2002 г. – 3 г. по-късно, той публикува „Живея, за да разказвам“ (Vivir para Contarla) – 1-вия том от трилогията мемоари.
На 14 май 2012 г. е получена информация от интернет потребител, представящ се за Умберто Еко, че Маркес е починал. По-късно колумбийското национално радио официално опровергава новината.
Смърт
редактиранеНа 17 април 2014 г., след кратка хоспитализация, Габриел Гарсия Маркес умира в Мексико на 87-годишна възраст.[6]
Творчество
редактиране
Често в произведенията на Гарсия Маркес има едновременно художествени и документални елементи. Най-ярките примери за това са повестта „Хроника на една предизвестена смърт“ (1981, по вестникарска хроника), романът „Любов по време на холера“ (1985, по спомени на бабата и дядото на автора) и други.
Най-известният роман на Гарсия Маркес, „Сто години самота“ (1967), е продаден в над десет милиона копия. Той рисува живота в митичното южноамериканско село Макондо (което се появява и в други съчинения на автора и означава банан на езика банту). За него получава наградата „Ромуло Галегос“ през 1972 г. През 1982 г. Гарсия Маркес е удостоен и с Нобелова награда за литература за цялостно творчество.
Гарсия Маркес е известен със своето приятелство с кубинския лидер Фидел Кастро, като често изразява симпатия към някои латиноамерикански революционни групи, особено през 1960-те и 1970-те години. Въпреки това той е критичен към положението в собствената си страна и никога не подкрепя публично партизанските групи там.
Библиография
редактиране- 1955 – „La hojarasca“
- 1961 – „El coronel no tiene quien le escriba“ („Няма кой да пише на полковника“)
- 1962 – „Los funerales de la Mamá Grande“ („Погребението на Мама Гранде“)
- 1962 – „Ojos de perro azul“
- 1962 – „La mala hora“ („В лош час“)
- 1967 – „Cien años de soledad“ („Сто години самота“)
- 1970 – „Relato de un náufrago“ („Разказ на един корабокрушенец“)
- 1975 – „El otoño del patriarca“ („Есента на патриарха“)
- 1978 – „La increíble y triste historia de la cándida Eréndira y de su abuela desalmada“
- 1981 – „Crónica de una muerte anunciada“ („Хроника на една предизвестена смърт“)
- 1985 – „El amor en los tiempos del cólera“ („Любов по време на холера“)
- 1989 – „El general en su laberinto“ („Генералът в своя лабиринт“)[7]
- 1992 – „Doce cuentos peregrinos“ („Дванайсет странстващи разказа“)
- 1994 – „Del amor y otros demonios“ („За любовта и други демони“)
- 1996 – „Noticia de un secuestro“
- 2002 – „Vivir para contarla“
- 2004 – „Memoria de mis putas tristes“ („Спомен за моите тъжни проститутки")
Източници
редактиране- ↑ The Nobel Prize in Literature 1982 // Посетен на 18 април 2014.
- ↑ Author Gabriel Garcia Marquez dies, BBC News, 17 April 2014.
- ↑ Gabriel García Márquez: 'The greatest Colombian who ever lived' | Books // The Guardian, 2016-01-28. Посетен на 2017-07-18.
- ↑ Маргарита Друмева, Габриел Гарсия Маркес: „Животът е по-безкраен от смъртта“ Архив на оригинала от 2011-09-27 в Wayback Machine., public-republic.com, 5 септември 2009 г.
- ↑ Един писател с огромни криле отново в България! // Издателство „Лъчезар Минчев“, 2010. Посетен на 26 януари 2011.
- ↑ „Почина известният писател и нобелов лауреат Габриел Гарсия Маркес“, vesti.bg, 17 април 2014 г.
- ↑ Генералът в своя лабиринт : Роман // COBISS. Посетен на 2022-12-07.
