Георги Капчев (гарибалдиец)

Емблема за пояснителна страница Тази статия е за гарибалдиеца. За революционера от края на 19 - началото на 20 век, негов племенник, вижте Георги Капчев.

Георги Илиев Капчев е български революционер, гарибалдиец.

Георги Капчев
български революционер
Роден
Починал
1870 г. (42 г.)
Охрид, Османска империя

БиографияРедактиране

Капчев е роден около 1828 година в Охрид и произхожда от големия български род Капчеви. Завършва медицина. В 1848 година влиза като доброволец в отредите на Джузепе Гарибалди и взима участие в боевете в Ломбардия и отбраната на Рим. Прикрива отстъплението към Венеция и в битката при Чезантико извежда с коня си от бойното поле Анита Гарибалди, жената на Гарибалди. През 50-те години емигрира във Влашко, където се движи в средите на хъшовете.

По-късно се връща в Охрид. Поддържа връзки с руския консул във Варна Александър Рачински.[1] В 1860 година Георги Капчев под влиянието на охридския гръцки владика заявява, че брат му Иван Капчев, чийто настойник е той, е изпратен да учи в Русия от Димитър Миладинов, но без негово съгласие. След дипломатически скандал и размяна на ноти между двете правителства, непълнолетният Иван Капчев е върнат в Охрид от руския консул в Битоля Михаил Хитрово. Скандалът с Капчев е повод за арестуването и затварянето на Димитър Миладинов в Цариград.[2][3]

Около 1870 година Капчев прави опит да организира въстание, но е разкрит е и екзекутиран от османските власти.[4]

БележкиРедактиране

  1. Istoricheski pregled, Volume 48, Issues 7-12, Bŭlgarsko istorichesko druzhestvo, BAN, 1992 str. 100.
  2. Братя Миладинови – преписка, Издирил, коментирал и редактирал Никола Трайков, Българска академия на науките, Институт за история. Издателство на БАН, София, 1964, стр. 165-166.
  3. Централният македонски комитет на Георги Капчев (1898 – 1899), в: Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 – 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 241 – 268.
  4. Енциклопедия България, том 7, София, Издателство „Проф. Марин Дринов“, 1996, стр. 660.