Отваря главното меню

Димо (Димитър) Тотев Казасов е български политик и журналист, първоначално от Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП), по-късно в няколко други организации. Той влиза в правителствата, сформирани след Деветоюнския и Деветосептемврийския преврат.

Димо Казасов
български политик
09.06.1923 - meeting at Rusev's.jpg
Роден
Починал
28 юли 1980 г. (93 г.)

Образование Софийски университет
Научна дейност
Образование Софийски университет
Политика
Депутат
XVIII ОНС   XXI ОНС   XXVI ОНС   VI ВНС   
Димо Казасов в Общомедия

Димо Казасов е народен представител в XVIII (1919-1920), XXI (1923-1927) и XXVI (1945-1946) Обикновено Народно събрание и в VI Велико Народно събрание (1946-1949).

Съдържание

БиографияРедактиране

Детство и младостРедактиране

Димитър (Димо) Тотев Казасов е роден в Трявна на 17 септември 1886 г. Завършва гимназия в Русе през 1904 г. и право в Софийския университет през 1918 г. През 1906-1910 г. учителства в Тутракан, Русе, Бургас, Кула, с. Вонеща вода (Търновско). Пише във вестник „Работническа борба“.[1] Секретар е на Българския учителски съюз (1910-1917) и редактор на неговия орган в. „Съзнание“ (1914-1920).

Казасов става член на БРСДП през 1902 г., а от 1919 г. участва в нейното централно ръководство. Между 1919 и 1920 г. е народен представител в XVIII-то Народно събрание. Той е председател на стачния комитет по време на голямата Транспортна стачка от 1919-1920, насилствено прекратена от правителството на Александър Стамболийски. Участва в професионалното движение на държавните и общински служители (1910-1920).

Паралелно с това още отрано той се изявява и като журналист. Първата му публикация за подвига на Капитан дядо Никола излиза във в. „Ден“ на 3 август 1906 г., а първата му книга излиза през 1915. През 1913 година основава синдикалното списание „Бъдеще“. През 1919 е главен редактор на вестник „Трибуна“.

Деец на БРСДП (ш.с.), член на ЦК на партията (1919-1926). От 1920 до 9 юни 1923 г. е главен редактор на нейния печатен орган в. „Народ“.

Деветоюнски преврат и „Звено“Редактиране

Взема участие в Деветоюнския преврат от 1923 година. След него става министър на железниците, пощите и телеграфите (1923-1924) в правителството на Александър Цанков от квотата на БРСДП (ш.с.). От 1924 до 1928 г. е председател на Съюза на българските журналисти. През 1926 г. е изключен от БРСДП (ш.с.) и създава нова партия – Социалдемократическа федерация. През 1927 г. я напуска. В периода 1926–1927 г. е главен редактор на органа на Социалдемократическата федерация в. „Напред“.

Политическият кръг „Звено“ е създаден през април 1927 г. от група интелектуалци, начело с Димо Казасов. Социалната база на „Звено“ е ограничена, членовете ѝ достигат до няколкостотин и са предимно интелектуалци, военни и политици (социалдемократи, радикали, демократи).

През есента на 1930 година Казасов, като редактор на списание „Звено“, играе активна роля в разкриването на Шпионската афера, демонстрираща нерегламентирано взаимодействие между ВМРО и командването на армията. Той пише поредица от 36 статии, в които остро критикува военния министър генерал Никола Бакърджиев и командването, обвинявайки ги в тежки нарушения на закона и вътрешните процедури в армията. В отговор вестникът на ВМРО „Свобода или смърт“ обвинява „Звено“, че получава „стотици милиони динари“ от сърбите и пише, че мястото му е „в дъното на Искъра“.[2]

По време на управлението на Народния блок (1931–1934) около „Звено“ се групират дейци от буржоазните партии, недоволни от управлението. Към него се присъединява и по-голямата част от ръководството на Военния съюз. Разнородният политически и социален състав на организацията предизвиква непрекъснати борби в нейните редове. През януари 1934 г. групата около Димо Казасов напуска „Звено“ и преминава към Народното социално движение на проф. Александър Цанков. Начело на организацията застава бившият военен и министър Кимон Георгиев.

С активното участие на армията привържениците на „Звено“ извършват на 19 май 1934 г. държавен преврат и завземат властта. Казасов смята, че няма нищо общо с преврата, тъй като по традиция предварително се е скарал със съратниците си около Кимон Георгиев още през януари. Това не му пречи да поеме поста пълномощен министър в Белград, където престоява близо две години (1934-1936).

Издава списание „Звено“ (1 януари 1928 – 20 май 1934) и вестник „Изгрев“ (1 януари 1932 – 30 май 1934). Те са издания на политически кръг „Звено“.

Председател на Комитета за защита и амнистия на политическите борци (1936-1944).

Деветосептемврийски превратРедактиране

В началото на Втората световна война взима дейно участие в акцията за защита на евреите от физическо изтребление. Започва да работи като член на Националния комитет на Отечествения фронт от 1943 г. По това време Отечественият фронт е извън закона. Участва в поредния заговор и преврат, осъществен на 9 септември 1944 г. със стария му приятел Кимон Георгиев. Получава и поредния министерски пост – министър на пропагандата (1944-1946). През 1946–1947 г. е министър на изкуствата и информацията в правителството на Георги Димитров.

След 9 септември 1944 г.Редактиране

След 9 септември 1944 г. сътрудничи на изданията „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, „Кооперативно село“.

Следват 3 години извън политическата сцена, а след тях той възкръсва като главен директор на издателствата, полиграфията и търговията с печатни произведения (1950-1953), възлова длъжност, която изисква от него не толкова познания, колкото налагане на цензура и изготвяне на прочутия Списък на забранената и вредна литература със Заповед № 32 от 2 октомври 1952. През 1953 г. се оттегля от обществения живот и публикува няколко мемоарни книги.

Умира на 28 юли 1980 г. в София.

Обществена дейностРедактиране

През годините е бил Председател на дружеството на столичните журналисти (1924–1928), на Дома на изкуствата и печата, на Българския аероклуб, на Софийския червен кръст, на Полско-българския комитет за сближение чрез печата, на Съюза на българо-югославските дружества (1932-1941).

Участник в три преврата (9 юни 1923, 19 май 1934, 9 септември 1944 г.).

За заслугите си по спасяването на българските евреи Казасов е признат от държавата Израел и Яд ва-Шем като един от праведните сред народите, наред с 19 други българи.

Журналистическа кариераРедактиране

  • в. „Съзнание“ – Печатен огран на Българския учителски съюз. Вестникът излиза веднъж седмично в София от 14 август 1898 г. до 25 юли 1934 г., с прекъсване през 1917 г. Димо Казасов е бил негов редактор (1914-1920)
  • сп. „Бъдеще“ – синдикално списание, което той създава през 1913.
  • в. „Трибуна“ – започва да излиза през месец юни 1919, а Димо Казасов става негов главен редактор.
Вестник „Трибуна“ започна да излиза през юни 1919 г. Както знаете, през тази година избухна транспортната стачка. Като социалдемократ и като професионален деятел аз не можех, освен да поставя в услуга на стачката в „Трибуна“. Това се зловидя на Крум Чапрашиков, който основателно се боеше, че може да бъде подложен на известни репресии от властващата партия и като главен акционер спря в „Трибуна“. Следователно той има кратко съществуване – от юни 1919 до края на септември същата година.
  • в. „Народ“ – главен редактор е от 1920 до 9 юни 1923. Вестникът е печатен орган на БРСДП (ш.с.)
  • в. „Напред“ – орган на Социалдемократическата федерация. Казасов е главен редактор (1926 – 1928)
  • сп. „Звено“ – (1 януари 1928 – 20 май 1934). Орган на политическия кръг „Звено“
  • в. „Защита“
  • сп. „Общинска автономия“
  • в. „Изгрев” – (1 януари 1932 – 30 май 1934) Всекидневник на политическият кръг „Звено“. Казасов е негов редактор.
  • в. „Балкан” – седмичник, създаден и редактиран от Димо Казасов, просъществувал около половин година през 1936 г. Вестникът е разтурен заради статия срещу военния министър ген. Луков.
  • След 9 септември 1944 г. сътрудничи на меродавните издания „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Народна култура“, „Кооперативно село“.

ПублицистикаРедактиране

В „Дневника на един журналист”, след като изтъква голямата отговорност и огромните трудности на журналистическата професия, Димо Казасов прави следната изповед:

Ако някой би разгърнал пред мен всичките съблазнителни професии и би ми предоставил правото на избор, аз пак ще избера журналистическата професия, защото я считам за най-интересна и обществено най-полезна, въпреки слабостите и грешките, които сред нея съм правил.

БиблиографияРедактиране

Написва и публикува 32 „малки и големи книги“ с обем общо около 6500 страници.

  • „Двете учителски организации, техните теории, практика и актив“ (1915)
  • „В тъмнините на заговора (Из дневника на един журналист)“. Печатница на Армейския военно-издателски фонд, 1925, 159 с.
  • „Без път и без идеи“. 1926, 48 с.
  • „Две поколения, два различни свята“. София, 1931
  • „Професионалното движение като фактор в държавата“. София, 1931
  • „В отечеството на Мусолини (Лични впечатления)“ (1933)
  • „Проблемът на политическия вожд“. София, 1933
  • „Една историческа дата – 9 юни 1923 г.“ (1933)
  • „Вестникът на идеята и вестникът на новината“ (1933)
  • „Звено без грим“. София, 1936
  • „Днешна Югославия“. София, 1938
  • „Кризата в Югославия“. Стопанско развитие, 1939, 88 с.
  • „Борбата за Средиземно море“ (1939)
  • „Една основна и първична обществена и държавна деятелност“ (1947)
  • „Конституцията на НР България“ (1949)
  • „Бурни години 1918-1944“ (1949)
  • „Империализмът в Близкия и Среден изток“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1950, 406 с.
  • „Книгоиздателското и печатарското дело в Чехословакия“ (1956)
  • „Улици, хора, събития. София преди половин век“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1959, 379 с.
  • „София. Пътеводител“ (1962)
  • „Трявна“ (1962)
  • „България. Пътеводител“. София: Наука и изкуство, 1963, 378 с.
  • „Русе. Исторически очерк“ (1964)
  • „Видяно и преживяно 1891-1944“. София: Национален съвет на ОФ, 1969, 703 с.
  • „Следи от минали дни“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1971, 327 с.
  • „Срещи, случки, размисъл“. Варна: Държавно издателство, 1971, 133 с.
  • „Някогашните наши градове“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1975, 209 с.
  • „Преживелици“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1979, 201 с.
  • „Искри от бурни години“. София: Издателство на Отечествения фронт, 1987, 436 с. (избрани произведения)

ИзточнициРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 204. ISBN 954321056X
  2. Недев 2007, с. 200-203.
--- министър на пропагандата1 (9 септември 1944 – 11 декември 1947) ---

1: от 10 септември 1945 - министър на информацията и изкуствата