Евгений Мравински

руски диригент

Евгений Александрович Мравински (на руски: Евгений Александрович Мравинский) е един от най-известните руски диригенти, професор, преподавател в Ленинградската консерватория, Народен артист на СССР лауреат на Ленинска и Сталинска награда, герой на социалистическия труд.[1]

Евгений Александрович Мравински
Евге́ний Алекса́ндрович Мрави́нский
руски диригент
Мравински (вляво) и Прокофиев (вдясно)
Мравински (вляво) и Прокофиев (вдясно)

Роден
Починал
Погребан Богословско гробище, Санкт Петербург, Русия

Националност руснак
Образование Санктпетербургска консерватория
Професия диригент
Активен период от 1931 г.
Работил в Санктпетербургска консерватория
Награди Ленин
Герой на социалистическия труд
Октомврийска революция
народен артист на СССР
Орден на Трудовото червено знаме
Ленинска премия
Семейство
Баща Александър Константинович Мравински
Майка Елизавета Николаевна Филкова
Съпруг Олга Алексеевна Карпова, Инна Михайловна Серикова, Александра Михайловна Вавилина
Деца Елена Евгениевна Подлипнова

Уебсайт

ФамилияРедактиране

Баща му Александър Константинович Мравински е таен съветник, генерал-майор от гражданската служба, завършил Императорското училище по юриспруденция.[2] Член на консултацията в Министерството на правосъдието, областен юрисконсулт на Военния окръжен съвет на Петербургското военно окръжие.[3][4]

Майка му Елизавета Николаевна произхожда от дворянския род Филкови и има чудесен глас.[2] Леля му по бащина линия, Евгения Мравина, е известна оперна певица, лирико-колоратурен сопран, водеща солистка на Мариинския театър. Семейството се отличава не само с музикални таланти. Чрез майка си Евгений е близък роднина на поета Игор Северянин, а полусестра на баща му е руската революционерка, политик и дипломат Александра Колонтай.[5]

Евгений Мравински се жени три пъти. Втората му жена Инна Михайловна Серикова е музиколог и е голямата любов на живота му. През 1960-те години тя е художествен ръководител на Ленинградската областна филхармония. Бракът им трае само 7 години, тъй като след продължително боледуване, тя умира от рак на костния мозък на 41-годишна възраст. Впечатлен от нея, веднага след смъртта ѝ, техният дългогодишен семеен приятел, художникът и скулптор Гавриил Гликман изработва неин гипсов бюст и го подарява на Мравински. По-късно я изобразява и на картината си „Жена с бяла котка“.[6]

Третата съпруга на Мравински, Александра Михайловна Вавилина (р.1928), е флейтистка и музикален педагог, добра приятелка на втората му жена. Тя е солистка на Симфоничния оркестър на Ленинградската филхармония, професор в Ленинградската консерватория, Заслужил артист на РСФСР, заслужил деец на изкуствата на РСФСР. След смъртта на Мравински, когато начело на оркестъра застава диригентът Юрий Темирканов, тя е уволнена след 27 години работа в него. Подготвя и публикува дневника на мъжа си.[7][8]

На 08 февруари 1926 балерината Лидия Николаевна Халслебен му ражда дъщеря – Елена Евгениевна Халслебен. Тя се омъжва за Юрий Степанович Подлипнов и двамата се установяват в Ташкент.[9]

ДетствоРедактиране

Евгений Александрович Мравински е роден на 22 май/04 юни 1903 в Санкт-Петербург, в дворянско семейство.[1][10] Той е единственият син в семейството и доста късно дете и родителите му обръщат много сериозно внимание на възпитанието му. Музикалните способности на момчето се проявяват рано. Още на шестгодишна възраст той усвоява свиренето на пиано и започва да учи при известния тогава учител В. Стрем. В същото време е и редовен зрител на спектаклите на Мариинския театър. Гледа не само всички опери, в които пее леля му, но присъства и на балетни представления. Както той самият си спомня по-късно, балетът на ЧайковскиСпящата красавица“, който той вижда едва 7-годишен, силно го впечатлява.[5]

Смъртта на баща му през 1917 г. променя рязко живота на семейството. След Октомврийската революция, всички собствености на семейството са отнети и те са настанени в комунален апартамент. Майка му се опитва да намери каквато и да е работа, но никъде не я наемат. Следва продажбата на всичко, което са успели да спасят, бедност, глад и състояние на хората, които осъзнават, че са пречка за новото правителство. Въпреки това майката се бори да осигури образованието на сина си.[2][5]

Студентски годиниРедактиране

Евгений израства в музикално семейство, но музиката не се превръща веднага в негова професия. Учи във Втора петербургска гимназия, по онова време се интересува сериозно от природни науки и дори след завършване на училище през 1920 г. постъпва в естествения факултет на Ленинградския университет.[5] По това време Евгений вече е свързан с музикалния театър, тъй като нуждата от пари го отвежда на сцената на бившия Мариински театър, където работи като артист от миманса и като корепетитор в балетните класове на Хореографското училище. Той вече е утвърден музикант, тъй като през всичките си ученически и студентски години свири на пиано. В продължение на три години е най-близкият помощник на известната балерина и преподавателка Евгения Снеткова-Вечеслова. Под нейното ръководство той не само изучава сложната балетна техника, но и става такъв виртуозен пианист, че скоро е назначен за ръководител на музикалния отдел на училището. В театъра Евгений получава ярки впечатления от директната комуникация с такива майстори като оперните певци Фьодор Шаляпин, Иван Ершов, Йоаким Тартаков, диригентите Алберт Коутс, Емил Купър и други.[1][2][5][11]

През 1923 г. кандидатства в Музикалната консерватория, но не е приет. За да не губи време, се записва в учебния клас на Ленинградската академична капела. В консерваторията е приет за студент през следващата година, във факултета по композиция, и то благодарение на леля си Александра Колонтай, която гарантира за неговата лоялност.[1][2] Там започва да се обучава по хармония и инструменталистика при Михаил Чернов, полифония при Христофор Кушнарьов и музикални форми и практическа композиция при Владимир Шчербачьов. По време на следването му няколко негови творби са изпълнени в Малката зала на консерваторията. Мравински обаче вече търси изява в друга област на музиката и през 1927 г. започва да посещава класовете по диригентство на Николай Малко, а две години по-късно, след заминаването на преподавателя в чужбина – тези на А. Гаук. Заедно с него при Гаук учи и бъдещият диригент, композитор и пианист Александър Мелик-Пашаев.[1]

Стремейки се към практическото развитие на диригентските си умения, известно време се занимава с аматьорския симфоничен оркестър на Съюза на съветските търговски служители. Първите публични изяви с него включват произведения на руски композитори и получават положителни рецензии в пресата. В същото време отговаря и за музикалната секция на хореографската школа, където дирижира балета на Александър Глазунов „Четирите сезона“. Преминава и практическо обучение в Оперното студио на консерваторията.[1]

МладостРедактиране

В периода 1931 – 1938 г. работи в Театъра за опера и балет „Киров“ (Мариински театър) – първо като втори диригент, а година по-късно – като диригент. На 20 септември 1932 г. прави дебюта си с балета „Спящата красавица“ с участието на Галина Уланова. Тогава постига първия си голям успех, който е затвърден със следващите му изяви – дирижира балетите на ЧайковскиЛебедово езеро“ и „Лешникотрошачката“, „Корсар“ и „Жизел“ на Адолф Адам, „Бахчисарайски фонтан“ и „Изгубени илюзии“ на Борис Асафиев. Следва единственото оперно произведение, което дирижира – „Мазепа“ на Чайковски.[1]

С нарастването на славата му обаче, той все по-ясно разбира, че призванието му не е театралното, а симфонично дирижиране.[5] Нова страница в творческия живот на Мравински отваря Първия всесъюзен конкурс на диригентите от 1938 г., където печели първа награда, побеждавайки Александър Мелик-Пашаев, Натан Рахлин, Карл Елиасберг и много други.[8] Особено важна е срещата му с Дмитрий Шостакович, когато заедно подготвят и изпипват детайлно изпълнението на неговата Петата симфония. Нейното представяне се превръща в една от кулминациите на състезанието, овациите продължават над половин час и много хора в публиката не скриват сълзите си.[5][8] Това събитие до голяма степен определя съдбата на Мравински, защото след него е назначен за главен диригент на симфоничния оркестър на Ленинградската филхармония и остава на този пост до края на дните си.[1][10] Така, паралелно с работата си в театъра, той поема и оркестъра на филхармонията. С този колектив, Мравински не само изнася концерти пред различна аудитория, но техни изпълнения се излъчват и по радиото. Още от първите години на работата си в оркестъра, той става основният изпълнител на съвременна музика в страната.[5] През 1934 г. това е първият оркестър в СССР, който получава почетното звание Заслужил ансамбъл на Руската федерация.[4]

Мравински реализира съвсем нов вид концертна дейност – концерти-лекции. Преди началото на представлението той ярко и завладяващо разказва на публиката за произведенията, които ще се изпълняват. Тези концерти привличат огромна публика и скоро той напуска работата си в театъра и остава да работи само във филхармонията. Ръководи този екип повече от 50 години, поставяйки своеобразен рекорд.[5] Разширява репертоара му и създава великолепни интерпретации на симфониите на Чайковски, произведения на Лудвиг ван Бетховен, Ектор Берлиоз, Рихард Вагнер, Йоханес Брамс, Антон Брукнер, Густав Малер и други композитори.[1][10] Музикантите обикалят с концерти не само целия Съветски съюз, но и почти целия свят.[5]

Отечествена войнаРедактиране

Спокойният живот на оркестъра е прекъснат през 1941 г., когато по заповед на правителството филхармонията е евакуирана на изток и открива следващия си сезон в Новосибирск. В онези години руската музика заема особено значимо място в диригентските програми. Заедно с Чайковски Мравински изпълнява произведения на Михаил Глинка, Александър Бородин, Александър Глазунов, Анатолий Лядов. В Новосибирск филхармонията изнася 538 симфонични концерта, в които участват 400 хиляди души.[1]

ЗрялостРедактиране

Творческата дейност на Мравински достига своя връх след завръщането на оркестъра в Ленинград през 1944 г. Той продължава работата си във филхармонията, като изнася богати и разнообразни програми, представяйки произведенията на най-добрите съветски композитори. Според музиколога Валериан Богданов-Березовски „Мравински е разработил свой собствен индивидуален стил на изпълнение, който се характеризира с тясно сливане на емоционалните и интелектуални принципи, темперамента на повествованието и балансираната логика на общия изпълнителски план, предимно в изпълнението на съветски произведения, за популяризирането на които той отделя много внимание“. След войната, под негово ръководство, Ленинградският оркестър прераства в симфоничен колектив от световна класа.[1]

В интерпретация на Мравински за първи път прозвучават много произведения на съветски автори, включително Шеста симфония от Сергей Прокофиев, Симфония-поема от Арам Хачатурян и преди всичко изключителните творби на Дмитрий Шостакович, включени в златният фонд на руската музикална класика. Двамата са свързани с особени приятелски отношения. Шостакович му поверява първите изпълнения на неговите Пета, Шеста, Осма (посветена на Мравински), Девета и Десета симфонии и ораторията „Песен за горите“. Седма симфония не попада в този списък, тъй като по време на създаването ѝ оркестърът е евакуиран в Новосибирск. Шостакович пише, че измежду всички изпълнения на Петата симфония, тя му звучи най-близко в изпълнението на Ленинградската филхармония под диригентството на Евгений Мравински.[1][5] Това произведение е изпълнявано от филхармонията, начело с Мравински, над 100 пъти. Маестрото не се плаши да я изпълнява пред публика даже през 1948 г., когато Андрей Жданов обявява музиката на Шостакович за антинародна. Същата вечер, след последните звуци на концерта, откликвайки на овациите, диригентът се покланя и вдига високо над главата си партитурата, показвайки подкрепата и уважението си към таланта на Шостакович.[8]

Мравински дори успява да даде нов живот на някои забравени от руската публика музикални творби. Така, благодарение на него, в репертоара на оркестъра е включена музиката на Брамс и Брукнер. Преди това произведенията на тези композитори са се смятали за „скучни“ и рядко са включвани в концертните програми.[5]

В следвоенните години Мравински получава световно признание, като един от най-добрите диригенти.[1] През 1946 г., почти 3 десетилетия след революцията, Ленинградският симфоничен оркестър става първият, който заминава на гастроли зад граница.[8] През 1946 и 1947 г. гостува на фестивала „Пражка пролет“, където дирижира чехословашки оркестри.[1] През същата година гостува във Финландия и там Мравински се запознава с Ян Сибелиус. През 1955 г. е второто чуждестранно турне на оркестъра в Чехословакия. На следващата година имат турнета до ГДР, ФРГ, Швейцария и Австрия, през 1958 г. – в Полша. През 1960 г. заминават на гастроли в 7 страни от Западна Европа, където изнасят 34 концерта. Оттогава оркестърът пътува на турнета приблизително на всеки две години – в Западна или Източна Европа (8 пъти в Австрия, 6 пъти в Япония).[4] Спектаклите на Ленинградската филхармония във Финландия (1946), Чехословакия (1955), страните от Западна Европа (1956, 1960, 1966) и САЩ (1962) преминават с триумфален успех. Те протичат с препълнени зали, продължителни овации и ентусиазирани отзиви. Всичко това е признание за първокласните качества на симфоничния оркестър на Ленинградската филхармония и неговия главен диригент Евгений Мравински.[1] През 1954 г. диригентът е удостоен със званието народен артист на СССР, за заслуги в развитието на музикалното изкуство.[4]

ЗабраниРедактиране

По времето на Леонид Брежнев, след всеки гастрол извън страната, някои от най-талантливите музиканти остават на Запад.[8] Заради тези случаи, в апогея на световната си слава, Мравински е заплашен с уволнение. През 1970 г. той е призован в Смолни и секретарят по идеологическите въпроси му съобщава, че филхармонията вече няма нужда от него. Това се случва 2 дни преди оркестърът да замине на турне из Европа. Гастролът все пак се състои, но с нова диригент – Евгений Светланов. Официално съобщената причина е тежко заболяване на диригента. След този епизод Мравински отново се връща на работа, но предстоящото турне в Япония през 1981 г. е забранено. Преди всяко пътуване навън, на Мравински му се връчва списък с имената на музикантите с „ограничено пътуване“, т.е на такива, които не могат да напуснат страната в дадения случай. Често това е или водещата група на виолите, или тромбонистите и т.н.[2]

През 1970 г. диригентът получава забрана за пътуване в чужбина. В същото време в Германия се провеждат чествания на 200-годишнината от раждането на Бетовен и организаторите отправят официално настояване за участието на Мравински в тях. Благодарение на тях оркестърът и неговият диригент заминават за Германия. През 1971 г., преди пътуването до Западна Европа, всичко се повтаря. На Мравински му е забранено да напусне страната, но пък жена му, която е първа флейта в оркестъра, е длъжна да замина, под заплаха от уволнение. И на двамата им е трудно, защото до този момент никога не са се разделяли.[2]

Юбилейният концерт, посветен на стогодишнината на оркестъра, за който музикантите са се готвили старателно, също е отменен, буквално предния ден, което е продиктувано „от обстоятелства, които все още не са ясни“. Годишнината не се чества, но концертът все пак се състои и то с голям успех.[2]

Последни годиниРедактиране

На 4 юни 1973 г., в деня на 70-ия си рожден ден, Мравински е удостоен със званието герой на социалистическия труд.[12] През 2007 г. е публикуван дневникът на музиканта под заглавието „Спомени“, който той води почти 70 години – от 1918 до 1987 г.[13]

Мравински продължава да дирижира до края на живота си. През последните години той предприема интересен експеримент – заедно с режисьора Андрей Торстенсен започва да води постоянни телевизионни предавания на своите концерти. Те откриват напълно оригинален начин да представят симфонична музика на зрителите, използвайки множество камери и зрителят вижда точно групата инструменти, която в момента е водеща.[5]

Последното турне на Мравински в чужбина се състои през 1984 г., а последният концерт – 6 март 1987 г. в Голямата зала на Ленинградската филхармония.[4]

Евгений Мравински умира на 9 януари 1988 г. в пълно съзнание, седнал в креслото си. Жена му Александра Михайловна го погребва в Богословското гробище, до гроба на Инна, като устоява на атаката на властите, решили всичко предварително – и ритуала за сбогуване, и престижно място за гроба му. Александра е твърда и ритуалът се извършва в Спасо-Преображенския събор. Цялото пространство около него и близките улици са пълни с хора. Получава се неорганизирано национално сбогуване и общонационално признание, което не е свързано с никакви официални почести, а само с уважение към починалия.[2][2][12]

Педагогическа дейностРедактиране

От 1961 г. преподава в Ленинградската консерватория.[10] Педагогическата дейност на Мравински също получава заслужено признание.[1]

Награди и звания [10][12]Редактиране

  • 1938 – Първа награда на Първия всесъюзен конкурс на диригентите
  • 1939 – орден „Знак Почёта“
  • 1940 – Заслужил артист на РСФСР
  • 1946 – Заслужил деец на изкуствата на РСФСР
  • 1946 – Сталинска награда
  • 1954 – Народен артист на СССР
  • 1957 – орден на Червеното знаме на труда
  • 1961 – Ленинска награда
  • 1967 и 1973 – Орден на Ленин
  • 1973 – Герой на социалистическия труд
  • 1978 – орден за Дружба с народите
  • 1982 – почетен член на Виенското дружество на приятелите на музиката
  • 1983 – орден „Октомврийска революция“ (1983)

Награда „Златен диск“ на фирмата „Мелодия“ за записа на 6-та симфония на Чайковски

ПризнаниеРедактиране

През ноември 2010 г. британското списание за класическа музика BBC Music Magazine прави проучване измежду водещите диригенти за определяне на 100-те най-добри диригенти на всички времена. След проведеното гласуване, на 17-то място е класиран Евгений Мравински. Преди него са такива известни диригенти като австрийците Карлос Клайбер, Херберт фон Караян и Николаус Харнонкур, американецът Ленард Бърнстейн, италианците Клаудио Абадо, Артуро Тосканини и Карло Мария Джулини, англичанинът Саймън Ратъл, германецът Вилхелм Фуртвенглер , французинът Пиер Булез и още няколко.[14]

ИзточнициРедактиране

  1. а б в г д е ж з и к л м н о п р ((ru)) Belcanto/Евгений Александрович Мравинский
  2. а б в г д е ж з и к ((ru)) Classical Music News/ 23.03.2015/Anna Grishina/Евгений Мравинский: „Смерти не страшусь, но к жизни привязан…“
  3. ((ru)) Императорское училище правоведения и правоведы в годы мира, войны и смуты/41-го выпуска, 1880 г. 16 мая
  4. а б в г д ((ru)) Peoples/Евгений Мравинский. Биография
  5. а б в г д е ж з и к л м н ((ru)) Биографии знаменитостей/Мравинский Евгений Александрович
  6. ((ru)) Журнал „Звезда“, номер 5, 2003/ Гавриил Гликман/Маэстро Мравинский
  7. ((ru)) Люди/Александра Вавилина
  8. а б в г д е ((ru)) Мозкократия/Евгений Мравински. Муки мастера
  9. ((en)) Geni/Elena Evgenyevna Podlipnova ( Halsleben)
  10. а б в г д ((ru)) Кино-театр/Евгений Мравинский
  11. ((ru)) Вторая Санкт-Петербургская гимназия/Питомцы гимназии
  12. а б в ((ru)) Электронная библиотека НГОНБ (Новосибирская государственная областная научная библиотека)/Мравинский Евгений Александрович
  13. ((ru)) Радио классической музыки „Орфей“/4 июня 2020/Евгений Мравинский. Скупой рыцарь музыки
  14. ((en)) BBC Worldwide Press Releases/17.03.2011/Carlos Kleiber voted greatest conductor of all time