Лебедово езеро
„Лебедово езеро“ (на руски: „Лебединое озеро“) е балет в 4 действия с по една картина (или 2 действия с по 2 картини) по музика на Чайковски, сценография на Владимир Бегичев и Василий Гелцер. Той е не само един от най-известните[1] и обичани балети в света, но и най-често поставяният.[2] Красотата на замъка Нойшванщайн, разположен над алпийското Лебедово езеро вдъхновяват Чайковски за създаването на балета.[3]
Лебедово езеро | |
Лебединое озеро | |
„Лебедово езеро“, Кралски шведски балет, 2008 г. | |
Информация | |
---|---|
Хореография | Мариус Петипа, Лев Иванов |
Композитор | Пьотр Илич Чайковски |
Либрето | Владимир Бегичев, Василий Гелцер |
Базиран на | „Откраднатият воал“, „Бялата патица“ |
Премиера | 20 февруари (4 март) 1877 г. Болшой театър, Москва |
Балетна трупа | Имперски руски балет |
Герои | Одета, Зигфрид, Ротбарт, Одилия |
Дизайн | Михаил Бочаров (1895 г.) |
Създаден за | Лидия Гейтен |
Жанр | романтизъм |
Лебедово езеро в Общомедия |
Сюжет
редактиранеДействащи лица
редактиране- Одета – девойка, омагьосана в лебед
- Зигфрид – принц
- фон Ротбарт – зъл магьосник
- Одилия – дъщеря на Ротбарт
- Бено фон Зомерщерн[4] – приятел на принца
- Кралицата – майка на Зигфрид
- Волфганг – наставник на Зигфрид
- Шут – шут в двореца на Зигфрид
- девойки лебеди, аристократи, пажове, лакеи, селяни
Либрето (Петипа/Иванов)
редактиранеПърво действие – в градините на двореца
В двореца текат приготовленията за празненствата по случай рождения ден на принца. Зигфрид и неговите приятели пристигат и започват да се веселят с млади селски девойки. Появява се и кралицата, която не одобрява безгрижния живот на сина си и му казва, че на следващия ден трябва да си избере съпруга. Зигфрид е ядосан и виждайки прелитащо ято лебеди, приема предложението на приятеля си Бено да отидат на лов, за да се разведри.
Второ действие – край езеро в гората
По време на лова принцът се отделя от свитата си и се озовава край езеро в гората, където са кацнали лебедите. Зигфрид се прицелва, но точно преди да пусне стрелата, с учуда вижда как една от птиците се превръща в красива девойка – Одета. Изплашена, тя се опитва да избяга, но той я убеждава, че няма да я нарани и тя му разказва историята им. Тя и приятелките ѝ са омагьосани в лебеди от злия магьосник фон Ротбарт и си връщат човешкия облик само през нощта край езерото, което е образувано от сълзите на родителите им. Магията може да бъде развалена само от истинска любов – ако някой, който никога не е обичал, се закълне във вечна вярност на Одета.
Изведнъж Ротбарт се появява и Зигфрид понечва да го убие. Одета го възпира, защото смъртта на Ротбарт ще направи магията му вечна. Ротбарт избягва, а Зигфрид чупи лъка си и танцува с Одета цяла нощ. Влюбеният принц се кълне във вечна вярност и обещава да обяви годежа им на следващия ден по време на бала в двореца. С настъпването на зората девойките отново са превърнати в лебеди, а Зигфрид трябва да се върне в замъка.
Трето действие – балната зала в двореца
Залата е пълна с гости и балът е започнал. Шест принцеси са представени на принца. Ротбарт пристига преоблечен като благородник и представя дъщеря си Одилия – зла магьосница, която е приела облика на Одета. Принцесите танцуват (Pas de six), но Зигфрид има очи само за Одилия. В това време Одета се появява на прозореца и се опитва да предупреди любимия си. Усилята ѝ са напразни – Зигфрид признава любовта си към Одилия пред всички и се кълне във вечна вярност. Одета е съкрушена, Ротбарт ликува. Принцът разбира грешката си, но е твърде късно – магията вече не може да бъде развалена и Одета ще остане завинаги лебед. Покрусен, Зигфрид избява от бала и отива при езерото да търси любимата си.
Четвърто действие – край езерото на лебедите
Одета скърби за предателството на Зигфрид. Приятелките ѝ се опитват да я успокоят, но тя приема съдбата си. Зигфрид се появява и се извинява. Одета му прощава и двамата потвърждават любовта си един към друг. Ротбарт се появява и настоява принцът да изпълни обещанието си и да се ожени за Одилия. Младежът обаче отказва и предпочита да умре с любимата си – двамата скачат в езерото. Тяхната саможертва разваля магията на Ротбарт и приятелките на Одета са освободени. Омаломощен, Ротбарт умира.
В апотеоза Одета и Зигфрид се изкачват на небето, обединени от любовта си.
Алтернативни финали
редактиране- През 1950 г. в постановката на Константин Сергеев за Кировския балет трагичният край е променен в романтичен. Одета и Зигфрид заживяват щастливо.
- В съвременните трактовки на руски и китайски трупи Зигфрид убива Ротбарт, което възвръща на Одета човешкия облик.
- В постановката на Нуреев от 1986 г. Зигфрид се бие с Ротбарт, но е убит. Магьосникът отвежда триумфално Одета.
- В постановка на Нюйоркския градски балет с хореография на Питър Мартинс (след Иванов, Петипа и Баланчин), клетвата на Зигфрид за вярност пред Одилия изпраща Одета в небитието. Съкрушеният Зигфрид е оставен да скърби, докато завесата пада.
- В постановката на Сантън Уелч за Хюстънския балет през 2006 г., Зигфрид се опитва да убие Ротбарт с лъка си, но погрешка уцелва Одета. Силата на Ротбарт се изчерпва и магията е развалена. Одета приема човешки образ и принцът я прегръща преди тя да издъхне. Зигфрид носи безжизненото ѝ тяло в езерото, където сам се удавя.
- В постановка на Канадския национален балет през 2010 г., Одета прощава на Зигфрид моменти преди Ротбарт да предизвика ужасяваща буря, която потапя всичко по пътя си. Зигфрид и Ротбарт са в затруднение. Когато бурята отминава, Одета е оставена сама да скърби за загубата на Зигфрид.
- В постановка на Сибирския национален балет от 2012 г. принцът и Ротбарт се дуелират край езерото и се удавят и двамата. Магията не е развалена и Одета остава лебед.
История на постановките
редактиранеПостановки в Москва
редактиранеБалетът е създаден за Имперския руски театър в Москва по поръчка на директора му Владимир Бегичев. Това е нестандартна поръчка, тъй като освен Адам и Делиб, сериозните оперни композитори не са писали балети.[1][4] Въпреки че не са останали много документи, прието е, че Бегичев и първият солист Василий Гелцер са автори на либретото[5][6] (техните имена не са на първия афиш), като се вдъхновяват от приказката Der Geraubte Schleier („Откраднатият воал“) (в други източници: „Езерото на лебедите“[4]) на Йохан Музеус[7] и от руската народна приказка „Бялата патица“.[6] Балетът е поръчан за примата Лидия Гейтен, която впоследствие се отказва от участие.[5]
Това е първият балет на Чайковски. Той често и с удоволствие е поемал платени поръчки, а в този случай го прави, както споделя в писмо до Римски-Корсаков, „'отчасти заради парите, от които се нуждая и отчасти, защото отдавна искам да изпитам силите си в този тип музика'“.[7][8] Балетът като жанр не е бил особено итересен за Чайковски, заради сравнително краткия живот на произведенията на сцената, но хонорарът от 800 рубли е значителен за времето.[9] Композиторът се подготвя сериозно като изучава балетни композиции и изисква инструкции за броя танци, дължината им, такта, в който трябва да бъдат и други.[4]
Преди това музиката на постановките е подчинена на хореографията и изпълнява поддържаща роля. Чайковски е неудовлетворен и обръща баланса на силите като представя сложна композиция, която доминира над хореографията. Произведението е прието хладно от артистите в театъра – диригентът се оплаква от нейната сложност, а танцьорите, че е „невъзможна за танцуване“.[6] Чайковски и щатният балетмайстор на Болшой Юлиус Венцел Рейзингер не си сътрудничат и работата напредва бавно. Рейзингер дори се опитва (неуспешно) да даде определени части на други композитори.[6]
Малко известен факт е, че шест години по-рано – през 1871 г. – композиторът пише кратка творба, за да забавлява племенниците си. Чайковски е вдъхновен от посещението си в Нойшванщайн – „лебедовия“ замък на Лудвиг II Баварски.[8] Творбата се казва „Езерото на лебедите“ и е представяна в семеен кръг. Предполага се, че това е източникът на лайтмотива на балета,[6] докато част от партитурите са от загубения балет на Чайковски Ундина.[8]
Първоначалният сюжет следва традиционната линия за балетите по това време. Принц Зигфрид чества пълнолетието си. Негов приятел, виждайки ято лебеди, го приканва да отидат на лов. Младежът попада в сърцето на дива гора до едно езеро. Огрени от лунната светлина лебедите губят перата си и се превръщат в девойки, предвождани от Одета. Принцът се влюбва в нея. На следващия ден на бала в двореца различни принцеси танцуват в чест на Зигфрид, но той не може да си избере невеста, мислейки си само за Одета. Ненадейно се появява фон Ротбарт с дъщеря си Одилия, която коварно се преструва на Одета. Зигфрид ѝ се врича в любов. Сцената веднага потъмнява, дрехите на Ротбарт падат и той се превръща в демон. Одилия се кикоти. С трясък прозорецът се отваря и се появява Одета с корона на главата. Принцът с ужас пуска ръката на Одилия, хваща се за сърцето и бяга от замъка. Последното действие почти напълно съвпада с познатото днес. Героите, съпротивляващи се на машинациите на Ротбарт, загиват в езерото.[8]
Премиерата е на 20 февруари (4 март) 1877 г. на сцената на московския Болшой театър. Сценографи са Карл Валц (2 и 4 действие), Иван Шангин (1 д.) и Карл Гропиус (3 д.). Диригент е Степан Рябов. Балетът се е състоял от 4 действия, всяко с по една картина. В ролите: Полина Карпакова като Одета/Одилия, Станислав Гилерт – Зигфрид, Сергей Соколов – Ротбарт.[5][10]
Изборът на Карпакова е странен, тъй като прима е Ана Собешчанская. Злите езици говорят, че изборът на Карпакова се дължи не толкова на нейните умения, колкото на влиятелни врагове на Собешчанская.[9] Други източници посочват, че конфликтът произтича от липсата на соло на Одета в трето действие – нещо, за което Собешчанская е настоявала пред Петипа, но композиторът отказал.[1]
Приходите от премиерата са разочароващо малко – около 6800 рубли.[1] Постановката на Рейзингер е приета критично и е свалена от сцена през 1882 г.[5] след 41 представления.[6] Рейзингер включва преклено много танци, които са „бедни и скучни“[1] и правят сюжетната линия непоследователна.[9] Преобладаващото мнение е, че балетът е „беден на мелодии“ и музиката е „най-слабото място“.[11] Сценичните решения включват картонени крила[9] със залепени пера.[8] Единствените положителни отзиви са за художника Карл Валц и неговата специално разработената сценична технология за осигуряването на мъгла чрез пара.[1]
„ | В музикално отношение „Лебедово езеро“ е най-добрият балет, който някога съм слушал... Но в танцувално е едва ли не най-казионният, скучен и беден балет, поставян в Русия. | “ |
Герман Ларош, известен критик[4] |
Самият Чайковски пише на своята приятелка Надежда фон Мек, че „Лебедово езеро“ е по-слаб от „Силвия“ на Делиб.[5]
През 1880 и 1882 г. балетмайсторът Йосиф Хансен възобновява и частично преработва спектакъла. В ролята на Одета/Одилия са Лидия Гейтен и Елена Калмикова, на Зигфрид – Алфред Бекефи.[10]
През 1901 г. Александър Горски прави нова постановка за московската сцена. Художници са Александър Головин, Константин Коровин и Николай Клодт. Диригент е Андрей Арендс, който редактира и музиката. Одета е Аделаида Джури, Зигфрид – Михаил Мордкин.[10]
През 1937 г. Асаф Месерер заменя трагичната смърт на Одета и Зигфрид с щастлива развръзка. Това става задължителна част от съветския репертоар.[4]
Постановки в Санкт Петербург
редактиранеПетипа и Иванов работят с Чайковски по „Спящата красавица“ и „Лешникотрошачката“. В спомените си Петипа пише:
„ | Балетът Лебедово езеро бе поставен първо в Москва и се оказа пълен провал. Когато научих това, отидох при директора и му казах, че не мога да приема, че музиката на Чайковски е лоша, че произведението му е лошо; проблемът беше не в музиката, а в балета, в танците. Помолих директора да ми позволи да използвам произведението на Чайковски и, подхождайки към темата по мой начин, да го поставя в Санкт Петербург. Г-н Всеволожки се съгласи и започнахме да работим по Чайковски и „Лебедово езеро“ постигна огромен успех. | “ |
Работата започва през 1893 г., но внезапната смърт на композитора толкова шокира Петипа, че самият той се разболява и работата продължава под ръководството на Иванов[4][8][12] Петипа създава хореографията на първо и трето действие (без венецианския и унгарския танц) и апотеоза, а Лев Иванов – второ действие, унгарския и венецианския танц (чардаш и мазурка) от трето действие и цялото четвърто действие.[12][13]
Александър Ширяев, помощник-хореограф и внук на Цезар Пуни, си спомня, че музиката на Чайковски е затруднила Петипа, тъй като дотогава е работил с щатни композитори, като Пуни и Минкус, които са били готови да правят всякакви промени, които хореографът е изисквал.[12]
На 17 февруари 1894 г. в Мариинския театър, като част от концерт в памет на Чайковски, за пръв път е показана картината с лебедите от второ действие с хореографията на Лев Иванов. Главните роли се изпълняват от Пиерина Леняни (Одета/Одилия), Павел Гердт (Зигфрид) и Алексей Булгаков (Ротбарт).[5][10] Усехът на преработката на Иванов води до преработка на целия балет.
Премиерата на целия преработен спектакъл е на 15 (27) януари 1895 г. в Мариинския театър. Либретото е преработено от Петипа и Модест Чайковски, а партитурата – от Рикардо Дриго.[8][10] В ролите отново са Пиерина Леняни и Павел Гердт.[4] Тъй като Гердт е вече на 51 години, хореографите правят компромис – Одета танцува белия дует не със Зигфрид, а с Бено, а в четърто дейстие мъжката вариация от па-дьо-дьото е пропусната.[4]
Версията на Петипа и Иванов остава в историята като основа за всички по-късни преработки, освен модернистичните. Най-плътно се следват „каноничната“ хореография на второ действие на Иванов и „черния“ pas d’action (нерядко преобразуван на па-дьо-дьо на Зигфрид и Одилия) на Петипа.[9] Хореографията на Иванов в т.нар. „бели“ сцени (сцените с лебедите) се сред от най-високите образци на лиричност и чувственост в класическия балет. Той маха картонените крила и ги пресъздава чрез движението на ръцете; добавя и дуета а Зигфрид и Одета и танца на малките лебеди.[8] Постановката на ръцете и гърба пресъздават не само движенията на истинските птици, но и изразяват множество силни чувства като любов, страх, болка и тевожност.[13] Спектакълът, основан на темите за двойствеността, борбата между неизкушеността и коварството, силата на верността, достига невиждана дотогава психологическа дълбочина.[8]
Двойната роля на Одета/Одилия се приема за една от най-тежките в балетното изкуство, защото изисква не само физическа издръжливост и технически умения (вкл. 32 фуетета в трето действие), но и художествено превъплъщаване в два напълно противоположни образа. Някои хореографи – като Агрипина Ваганова в Кировския балет и Александър Горски в Болшой през 20-те години на ХХ век, разделят ролята между две изпълнителки, което опростява психологическия образ и улеснява изпълнението.[9] Тридесет и двете фуетета, които стават знакови за партията на Одилия, са специално включени, за да покажат уменията на Леняни. Те са били нейният коронен номер – тя първа изпълнява този „невиждан трик“.[9] Част от публиката не приема тази комбинация за истинско изкуство и го сравняват с акробатика.
Пълната музика на балета е поставяна само веднъж – през сезон 1955/1956 на сцената на Държавния балет в Саратов.[5]
На сцената на Мариинския театър хореографията на Петипа и Иванов претърпява три радикални редакции. Първата е на Агрипина Ваганова[11] през 1933 г.[4] Тя се опитва да проясни мистицизма на музиката и либретото и представя девойката лебед като халюцинация на един начетен младеж.[11] Вместо фантастичен балет се появява романтична новела. Действието се пренася в началото на XIX в. Принцът става граф, увлечен от старинни легенди, а Ротбарт е съседът херцог, който иска да ожени дъщеря си за графа.[4] Лебедите не са омагьосани момичета, а птици, и Одета е плод на въображението на Зигфрид.[4][8] Апотеозът е премахнат и с него идеята за задгробния им съвместен живот. Вместо това херцогът прострелва лебеда, който умира в ръцете на принца, а той самият се пробожда с кинжал.[4][11]
Ваганова добавя танца при първата среща на Зигфрид и Одета (преди това е пантомима) и характерните „лебедови ръце“.[8][11] Ролята на Одета и Одилия е разделена и изпълнена респективно от Галина Уланова и Олга Йордан.[4]
През 1945 г. Фьодор Лопухов добавя двубой между Зигфрид и Ротбарт,[4] щастлив финал и подплътява образа на Ротбарт с отлична вариация.[11] Целият бал е третиран като плод на черната магия – гостите се появяват и танцуват по заповед на Ротбарт.[4]
Понастоящем в репертоара на Мариинския театър е включена редакцията на Константин Сергеев, чиято премиера е на 8 март 1950 г.[11]
Други постановки
редактиранеНа 3/16 май 1910 г., Руският балет на Дягилев поставя в Лондон за пръв път хореографията на Петипа и Иванов в съкратен аранжимент на Михаил Фокин.[4][5][14] В главните роли са Матилда Кшесинская и Вацлав Нижински.[4][14] Декорите и костюмите са на Константин Коровин и Александър Головин, взети назаем от Болшой театър.[4]
Пълният балет е поставен за първи път от западна трупа в театъра Садлърс Уелс през 1834 г. в постановка на Николай Сергеев[4] и с Алисия Маркова и Робърт Хелпман в главните роли.[5]
През 1936 г. френският балетмайстор Серж Лифар поставя няколко откъса на сцената на Парижката опера, но целият балет е поставен чак през 1960 г. във версията на Владимир Бурмейстер.[4][14]
Редакция на Бурмейстер
редактиранеПрез 1953 г. съветският хореограф Владимир Бурмейстер се връща към оригиналната музика и оркестровка на Чайковски като премахва по-късни допълнения на други композитори и размества някои части.[15] Възстановено е и изгубеното па-дьо-дьо от бала в 3-то действие. Днес това па-дьо-дьо се танцува в постановките на Баланчин (адажиото и мъжкото соло), Фредрик Аштън (кодата) и руските постановки (вариацията на Одилия).[16]
Към либретото е добавен пролог, в който Одета е превърната от Ротбарт в лебед, а краят е редактиран – възстановено е наводнението от оригиналната остановка на Рейзингер,[16] лебедите възвръщат човешкия си образ,[4] а Зигфрид и Одета заживявят щастливо.[1][8][15]
Бурмейстер поставя изцяло нова хореография в 1-во и 3-то действие, като запазва 2-ро и 4-то действтие в оригинала на Иванов.[8][13][16] В първо действие Зигфрид и приятелите му танцуват със селските момичета и игнорират кандидат-годениците, които кралицата му представя.[16] В трето действие сюитата от характерни танци също е третирана като поредния трик на съблазън на Одилия.[4]
Постановката е изпълнена през 1956 г. в театър „Шатле“ в Париж от балетната трупа на Станиславски, а през 1960 г. е създадена и френска продукция. Костюмите и декорите са дело на Димитри Бушен. В главните роли са Жозет Амиел и Петер Ван Дайк. През 1974 г. декорите и костюмите са подновени от Морис льо Нестор за продукцията с участието на Наталия Макарова и Рудолф Нуреев.[13]
Редакцията на Бурмейстер може още да се види на сцената на Московския академичен музикален театър на името на Станиславски и Немирович-Данченко.[8]
Хореография на Нуреев
редактиранеПрез юни 1962 г. Нуреев е поканен от Кралския балет в Лондон да изиграе Зигфрид в постановката на Нинет де Валоа и Фредрик Аштън. Нуреев изпълнява ново соло в края на първо действие, преди па де троато – танц, който обикновено не се изпълнява. Тази добавка е възприета радушно и остава част от последващи лондонски постановки.[14]
През октомври 1964 г. Нуреев поставя цялостна своя хореография във Виенската опера. Докато в руската традиция сюжетът се върти около двойния образ на Одета/Одилия, Нуреев центрира своята постановка върху Зигфрид.[8][14] Той изпълва образа на принца и го развива в психологически план – първо тъжен и обзет от скука, после влюбен и накрая измамен и унищожен.[14]
„ | За мен „Лебедово езеро“ е фантазията на принц Зигфрид. Възпитанието му в духа на романтичното разпалва страстта му към безкрая и той отказва да приеме реалността на властта и на брака, който му е натрапен от учителя му и майка му. За да избегне скучната си съдба, той създава идеята за езерото – това „друго място“, за което мечтае. Съзнанието му ражда както идеализираната любов, така и забраната ѝ. Белият лебед е недостижимата жена, черният лебед – нейният огледален образ, точно както и Ротбарт е корумпираната същност на учителя Волфганг. Когато фантазията изчезва, принцът не знае как да запази разума си. | “ |
Рудолф Нуреев[14] |
Тази постановка, с участието на Марго Фонтейн и Нуреев, е посрещната с възторг, а двамата са викани на бис рекордните 89 пъти.[1]
Двадесет години по-късно, през 1984 г., Нуреев прави още по-радикална промяна в постановка за Парижката опера. Цялата история става плод на въображението на принца.[8][14] Нуреев добавя пролог, в който принцът сънува кошмар – голяма граблива птица отвлича момиче, което се превръща в лебед. Според Фройд, грабливата птица изобразява желанието на мъжа да се докаже сексуално. Одета и Одилия са проекции на страстта на младия принц. Той е обсебен от вина към майка си, тъй като отказва да приеме властта и свободата да избере съпруга. Изплашен от перспективата да възмъжее, той се оттегля във фантазиите си. Някои интерпретират това като латентен аутизъм и дори хомосексуалност.[14]
Най-разпространените замени са връщането в трето действие на вариациите на главните герои, първоначално написани от Чайковски като pas de six и па-дьо-дьо, както и включването в четвърта картина на дуета по музиката на втората вариация от pas de six.
Хореография на Матс Ек
редактиранеПрез 1987 г. шведският хореограф Матс Ек поставя собствена хореография на „Лебедово езеро“. В нея Одилия се преструва на Одета, а зла магьосница – на зъл магьосник. Принцът е жертва на дворцови интриги и на деспотичната си майка. Това е една гротескна психоаналитична драма, а публиката трябва да приеме шокиращия облик и пластичност на плешиви андрогинни лебеди.[8]
Хореография на Матю Борн
редактиранеПрез 1995 г. английският хореограф Матю Борн поставя „Лебедово езеро“ в „Садлърс Уелс“ в Лондон почти изцяло в мъжки състав. Либретото е променено, а част от музиката реаранжирана. Главният герой е престолонаследник, чието желание за свобода и индивидуалност е представено чрез образа на лебеда. Борн, който не е балетен хореограф, иска да покаже физическата и агресивна страна на лебедите. Хореографията е вдъхновена от „Птиците“ на Хичкок, а либретото от скандалите около британското кралско семейство и развода на принц Чарлз.[17]
Версията на Борн е включена в училищните програми във Великобритания.[1]
Редакция на Юрий Григорович
редактиранеПрез 1969 г. по повод турне във Великобритания Болшой театър започва нова преработка. Юрий Григорович поставя нова хореографията, като оставя най-доброто от Петипа и изчиства второ действие от всички „наслоявания“ след Иванов.[9] Сюжетът се върти не около историята на девойката, а на съдбата на принца.[4] Персонажът на Ротбарт е усъвършенстван в този на злия магьосник, за когото се създават и танцови партии (дотогава героят се изразява предимно чрез пантомима). Така той не само се превръща в алтернативно „аз“ на Зигфрид,[8] но и завършва втората – „черна“, двойка.[9] Философските нотки на продукцията се допълват и от декорите – контурът на замъка е замъглен, езерото е обгърнато в мъгла.[9]
Основният проблем за версията на Григорович се оказва последната картина, в която грандиозната буря унищожава пристана на лебедите. Одета умира, злият магьосник тържествува. Този апокалиптичен финал не е приет от министъра на културата Екатерина Фурцева.[4][9] След нейната намеса за Великобритания заминава версията на Бурмейстер. Григорович е принуден да преработи наново балета и да добави щастлив финал, който той саркастично нарича „апотеоз във фа мажор“.[9]
Смислово, постановката на Григорович не е свързана с първоначалния замисъл на балета, а само използва хореографията във второ действие.[9]
Григорович успява да възкреси първоначаната си хореография през 2001 г. Болшой балет танцува именно тази преработка.[8][9] В нея умира само Одета.[4]
Други чуждестранни трактовки
редактиранеВ постановката на Джон Ноймайер за Хамбургския балет през 1976 г. Зигфрид е самият крал Лудвик Втори, чийто замък вдъхновява Чайковски. Балетът „Илюзия като Лебедово езеро“ разказва за лудостта на краля, потопен в естетиката на сънищата;[8] цялата история е плод на болната му фантазия.[1]
През 2002 г. хореографът Греъм Мърфи поставя за Австралийския балет доста свободна интерпретация с препратки към проблемите на британския престолонаследник Чарлз и принцеса Даяна. Одета е принудена да дели своя любим с баронеса фон Ротбарт, което я докарва до психиатрична клиника.[8] Лебедите са просто плод на болното ѝ въображение.[1]
Доста фриволна иннерпретация е и спектакълът „Езерото“ на Балета на Монте-Карло по хореография на Жан-Кристоф Майо от 2011 г. Вместо езеро, действието се развива около скали, а злият Ротбарт е заместен от Кралицата на нощта. Историята е драматично представяне на детските страхове на Зигфрид, на „борбата на животинските еротични инстинкти на нощта с чистотата на дневния свят“.[8]
През 2013 г. хореографът Раду Поклитару изменя основния конфликт в балета – превръщането на момичетата в лебеди. В неговата версия става обратното – лебедът е жертва на научен експеримент и насилствено е превърнат в малко момче на име Зигфрид. Одета представлява светлата мечта, а Одилия – суровата реалност.[8]
През 2014 г., Норвежкият балет поставя продукцията на Александър Екман, който се връща към оригиналната версия, включваща драматични актьори и устни реплики. На сцената е направено истинско езеро с вместимост от 6000 л вода. Кулминацията е двубоят между белия и черния лебед, облечени в елегантни дизайнерски костюми.[8]
В България
редактиранеПремиерата на „Лебедово езеро“ в България е на 5 февруари 1937 г. на сцената на Софийската народна опера. Хореограф е Лидия Вълкова; диригент – Венедикт Бобчевски. В ролите: Одета – Елена Воронова, Одилия – Нина Кираджиева, Зигфрид – Анастас Петров, Ротбарт – Георги Бесарабов.[7]
Премиерата в Русенската опера е на 19 януари 1961 г. Диригент е Христо Станишев, хореограф – Асен Манолов, а художници – Йон Ипсер и Лидия Йованеску от Букурещката опера.[18]
Музика
редактиранеИструменти
редактиранеЛебедово езеро е написано за типичен романтичен оркестър:[19]
- Струнни: първи и втори цигулки, виоли, виолончела, контрабаси
- Дървени духови: пиколо, 2 флейти, 2 обоя, 2 кларинета, 2 фагота
- Медни духови: 4 валдхорни, 2 корнета, 2 тромпета, 3 тромбона, туба
- Ударни: тимпани, голям барабан, чинели, малък барабан, триангел, дайре, кастанети, гонг, глокеншпил, оркестрови камбани
- други: арфа
Музикални номера
редактиранеЧайковски композира балета с увертюра и 28 музикални номера.[20][21] Дриго прави редица редакции за постановката от 1895 г. Тези промени са одобрени както от Чайковски, така и след смъртта му – от брат му Модест. Номерацията следва оригиналната от публикуваното либрето от 1877 г.
ЧАЙКОВСКИ[22] | ДРИГО |
---|---|
Увертюра – Moderato assai, Allegro non troppo | Увертюра |
Първо действие | Първо действие, първа картина |
№1 Сцена: Пиршество по случай рождения ден на Зигфрид (Allegro giusto) | №1 Сцена |
№2 Валс в ла-бемол мажор: Селяните танцуват в чест на принца | №4 Па-дьо-троа 4 – 1 Интрада 4 – 2 Andante sostenuto – премахнато 4 – 3 Вариация 1 (променена от Allegro Semplice на Allegro Moderato) 4 – 4 Вариация 2 4 – 5 Вариация 3 4 – 6 Кода |
№3 Сцена: Влизането кралицата (Allegro moderato) | №3 Сцена |
№4 Па-дьо-троа 4 – 1 Интрада (Въведение) 4 – 2 Andante sostenuto 4 – 3 Вариация 1 (Allegro semplice, Presto) 4 – 4 Вариация 2 (Moderato) 4 – 5 Вариация 3 (Allegro) 4 – 6 Кода (Allegro vivace) |
№2 Валс пасторал |
№5 Па-дьо-дьо на двата шута: 5 – 1 Валс в ре мажор 5 – 2 Andante/Adagio 5 – 3 Валс в си бемол мажор 5 – 4 Кода (Allegro molto vivace) Променена в „черния“ дует |
№6 Scène d'action |
№6 Pas d'action (Andantino quasi moderato – Allegro) | №7 (част 1) Въведение към танца с чашите |
№7 Сцена: Смрачаване | №8 (част 2) Танц с чаши |
№8 Танц с чаши (Tempo di polacca – полонез) | №9 Сцена: Ловната дружина излиза |
№9 Финална сцена: Лебедова тема (Andante) | |
Второ действие | Първо действие, втора картина |
№10 Сцена: Лебедова тема (Moderato) | №10 Сцена: Влизане на Одета |
№11 Сцена: Зигфрид и приятелите му пристигат при езерото. (Allegro Modarato) | №11 Танцувална сцена |
№12 Сцена: Появяват се Одета и приятелките ѝ (Allegro) | №12 Сцена: Лебедите влизат |
№13 Grand pas des cygnes (Танц на лебедите) 13 – 1 Валс на лебедите в ла мажор 13 – 2 Вариация на Одета (Moderato assai) 13 – 3 Общ танц (Tempo di valse) 13 – 4 Танц на четирите малките лебеди (Allegro moderato) 13 – 5 Pas d'action: Andante, Andante non troppo, Allegro (музика от „Ундина“) 13 – 6 Валс (Tempo di valse) 13 – 7 Кода (Allegro vivo) |
№13 Grand pas des cygnes (Танц на лебедите) 13 – 1 Валс на лебедите в ла мажор 13 – 5 Grand Adagio („Белият“ дует, нов край, композират от Дриго, след 94 такт) 13 – 4 Танц на четирите малките лебеда 13 – 6 Общ танц (Танцът на големите лебеди, променен от ла бемол мажор на ла мажор) 13 – 2 Вариация на Одета 13 – 7 Кода 13 – 3 Валс – премахнат |
№14 Сцена (Moderato) | №14 Сцена и финал |
Трето дейстие | Второ действие |
№15 Сцена: Начало на бала – Танц на годениците (Allegro giusto) | №15 Сцена: Начало на бала |
№16 Ballabile: Танц на кордебалета и джуджетата (Moderato assai, Allegro vivo) | №16 Ballabile – премахнат |
№17 Сцена: Пристигане на гостите и валс (Allegro, Tempo di valse) | №17 Валс на годениците (редактиран към новото либрето) |
№18 Сцена: Влизат Ротбарт и Одилия (Allegro – Allegro giusto) | №18 Сцена: Влиза Одилия |
№19 Grand Pas de Six Интрада (Moderato assai) Вариация 1 (Allegro) Вариация 2 (Andante con moto) Вариация 3 (Moderato) Вариация 4 (Allegro) Вариация 5 Одилия (Moderato, Allegro semplice) Гран кода (Allegro molto) |
№19 Grand Pas de six – премахнат |
Допълнение I: Па-дьо-дьо за Анна Соешчанская, добавено от музика на Минкус (известно като па-дьо-дьо на Чайковски) | Допълнение I: премахнато |
№20 Унгарски танц: чардаш (Moderato assai, Allegro moderato, Vivace) | Допълнение II: Руски танц – премахнат |
Допълнение II: Руски танц за Полина Карпакова (Moderato, Andante semplice, Allegro vivo, Presto) | №21 Испански танц: болеро (Allegro non troppo) |
№21 Испански танц: болеро (Allegro non troppo) | №22 Неаполитански/венециански танц (Allegro moderato, Andantino quasi moderato, Presto) |
№22 Неаполитански/венециански танц (Allegro moderato, Andantino quasi moderato, Presto) | №20 Унгарски танц: чардаш (Moderato assai, Allegro moderato, Vivace) – премахнат |
№23 Мазурка | №23 Мазурка |
№24 Сцена: Зигфрид се врича в любов на Одилия (Allegro – Valse – Allegro vivo) | № Grand Pas d'action („Черният“ дует или Па-дьо-дьо на Черния лебед, преработено от оригиналното па-дьо-дьо от първо действие на Чайковски) 5 – 1 Entrée 5 – 2 Grand Andante (ред. на Дриго от такт 75) 5 – 3 Вариация на Зигфрид (за Александър Горски) Добавка № 1 Вариация за Пиериня Леняни (Вариация на Одилия, оркестровка на Дриго на Оп. 72 L'Espiègle на Чайковски) 5 – 4 Coda |
№24 Сцена (повторение на валса от №17) – премахнат | |
Четърто действие | Трето действие |
№25 Entr'acte (Moderato) | №25 Entr'acte |
№26 Сцена: Девойките лебеди чакат връщането на Одета (Allegro ma non troppo) | №26 Сцена – премахната |
№27 Танцът на малките лебеди (Moderato) | №27 Танцът на малките лебеди – премахнат |
№28 Одета разказва за измяната на Зигфрид. (Allegro agitato, Molto meno mosso, Allegro vivace) | Добавка №2 – Валсът на лебедите (или Валс на белите и черните лебеди, оркестровка на Дриго на Оп. 72 за пиано – № 11 Valse Bluette на Чайковски) |
№29 Финална сцена и апотеоз – Зигфрид се врича в любов (Andante, Allegro, Alla breve, Moderato e maestoso, Moderato) | №28 част 1 Сцена (прекъсва на такт 26, продължава след седващия номер) |
Добавка №3 Танцувална сцена (вмъкната след такт 26 на №28, оркестрирана от Дриго от Оп. 72 за пиано – №15 Un poco di Chopin, на Чайковски) | |
№28 част 2 Сцена (продължава от такт 27) | |
№29 Финална сцена и апотеоз |
Галерия
редактиране-
Декор, Михаил Бочаров
-
Декор за 2-ро действие, Михаил Бочаров
-
Декор за 3-то действие, Михаил Бочаров
-
Павел Гердт като Зигфрид, Мариински, 1895 г.
-
Лебеди, Мариински, 1895 г.
-
Венециански танц, Лебедово езеро, Мариински, 1895 г.
-
Декор на Головин, 1901 г.
-
Аделаида Джури и Михаил Мордкин, Болшой, 1901 г.
-
Декор на Сергей Судейкин, Руски балет (Дягилев), 1911 г.
-
Зигфрид, Руски балет (Дягилев), 1911 г.
-
Костюм на Леон Бакст, ок. 1920 г.
-
Декор на Хелмут Юргенс, Мюнхен, 1950 г.
Вижте също
редактиранеИзточници
редактиране- ↑ а б в г д е ж з и к л Лебедионе озеро // www.soundtimes.ru
- ↑ Tchaikovsky – Swan Lake // www.classicfm.com
- ↑ Замъкът на Вагнер, архив на оригинала от 27 май 2009, https://web.archive.org/web/20090527091317/http://paper.standartnews.com/archive/2005/12/09/routes/index.htm, посетен на 29 юли 2008
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю Келдыш, Ю. Чайковский. Балет „Лебединое озеро“ // www.belcanto.ru
- ↑ а б в г д е ж з и „Лебедово езеро“ на сайта Tschaikovsky Research
- ↑ а б в г д е ж на „Лебедово езеро“ на сайта на Калифорнийския балет[неработеща препратка]
- ↑ а б в Балетите на Чайковски // ТрансАРТформаци // Регионална библиоека „Пенчо Славейков“ – Варна, 26 януари 2015
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш 140 лет „Лебединому озеру“ // Культура.рф
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о Лебединое озеро. Балет – та же симфония // www.bolshoi.ru
- ↑ а б в г д Лебединое озеро // Балет. Энциклопедия. – Москва, 1981, с. 299
- ↑ а б в г д е ж Лебединое озеро // www.mariinsky.ru
- ↑ а б в г Nelkin A. et al. The History of the Mariinsky Theatre in pictures, memoirs and documentation 1784 – 2008. – St. Petersburg, 2008, p. 187
- ↑ а б в г Merril, Bruce. A Sumptous Swan Архив на оригинала от 2017-10-29 в Wayback Machine. // The World and I School, 11/1992
- ↑ а б в г д е ж з и „Лебедово езеро“ на Нуреев // Фондация Нуреев
- ↑ а б Percival, John. Dance: A swan to die for // Indepedent.co.uk, 08.02.2002
- ↑ а б в г Kisselgoff, Anna. BALLET REVIEW: A Revisionist '53 'Swan Lake' All Fire and Ice // New York Times, 17.12.1998
- ↑ Интервю с Матю Борн
- ↑ ruseopera.com, архив на оригинала от 7 ноември 2017, https://web.archive.org/web/20171107021812/http://ruseopera.com/sinopsis.php?Cod_not=51, посетен на 2 ноември 2017
- ↑ www.classiccat.net
- ↑ www.allmusic.com
- ↑ files.school-collection.edu.ru
- ↑ www.classiccat.net