Емилиян Станев

Емилиян Станев
	Емилиян Станев
български писател
	Портретна снимка на Емилиян Станев
Роден	Никола Стоянов Станев 28 февруари 1907 г. Търново, Княжество България
Починал	15 март 1979 г. (72 г.) София, Народна република България
Националност	България
Учил в	Университет за национално и световно стопанство
Работил	чиновник, писател
Политика
	Депутат
	VI НС
Литература
Жанрове	разказ, повест, роман
Дебютни творби	„Срещу Великден“ (разказ, 1931)
Известни творби	„Крадецът на праскови“ (1948); „Иван Кондарев“ (1964); „Антихрист“ (1970); „Търновската царица“ (1974)
Награди	Димитровска награда (1964); „Йордан Йовков“ (1975)
Семейство
Съпруга	Екатерина Панталеева Могиланска (1939 – 1949, развод); Надежда Станева
Уебсайт	Страница в IMDb
	Емилиян Станев в Общомедия

Емилиян Станев e литературен псевдоним на българския писател Никола Стоянов Станев.

Биография

Музей „Емилиян Станев“ във Велико Търново

Истинското име на Емилиян Станев е Никола Стоянов Станев. Роден е в Търново на 28 февруари 1907 г.^[1] Детството си прекарва най-вече в градовете Търново и Елена, където живее дълго заедно със семейството си. От дете баща му го води със себе си на лов сред природата и по-късно това дава отражение в произведенията му, където намираме често нейни описания. През 1928 г. завършва гимназия в град Враца^[3] като частен ученик, след което се премества в София и учи известно време живопис при проф. Цено Тодоров.

През 30-те години записва финанси и кредит в Свободния университет за политически и стопански науки^[4], (днес УНСС). През 1932 – 1944 г. работи като чиновник в Софийската община, а през 1945 г. е управител на ловно стопанство в с. Буковец, Ловешко.^[1]

Станев е постоянен участник в близкото лично обкръжение на диктатора Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб.^[5]

Умира на 15 март 1979 г. и е погребан във Велико Търново; впоследствие при него е погребана и жена му Надежда Станева.

Творчество

Емилиян Станев публикува първите си произведения през 1931 г.

Завежда отдел „Белетристика“ във в. „Литературен фронт“ (1950 – 1955). Сътрудничи на сп. „Съдба“, „Завети“, „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Венец“, „Българска реч“ и др. Пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести. По време на престоя си в София се запознава с много от тогавашните интелектуалци – писатели, художници и журналисти, които оказват сериозно въздействие върху произведенията, които той пише в по-късната част на своята творческа кариера.

Първата му книга – сборник с разкази с името „Примамливи блясъци“ е издадена през 1938 г. Следващата му книга е сборникът „Сами“ (1940 г.), с който поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още „Вълчи нощи“ (1943), „Делници и празници“ (1945), „Дива птица“ (1946), „В тиха вечер“ (1948). През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения – повестта „Крадецът на праскови“. След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своя роман „Иван Кондарев“, в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г.

Автор е на книги за деца и юноши: „През гори и води“ (1943), „Лакомото мече“ (1944), „Повест за една гора“ (1948), „Когато скрежът се топи“ (1950) и „Чернишка“ (1950).

Произведенията му от следващите години са с по-философски насочена тематика. В тези творби Емилиян Станев използва задълбочените си познания на тема история на България. От този период са романите „Легенда за Сибин, преславския княз“ (1968), „Антихрист“ (1970), „Търновската царица“ (1974) и „Тихик и Назарий“ (1977).

Отличия и награди

Заслужил деятел на културата (1963)
Народен деятел на културата (1963)
Димитровска награда (1964)
орден „Народна република България“ I степен
орден „Георги Димитров“ (1967, 1977)
23 май 1967 г. – удостоен е със звание „Герой на социалистическия труд“ с указ № 368^[6]
Носител е на Националната награда „Йордан Йовков“ за 1975 г.
22 февруари 1977 г. – удостоен е със звание „Герой на социалистическия труд“, „по случай 70-годишнината от рождението му и за неговите големи заслуги към българската литература“.^[7]
1977 г. – обявен за почетен гражданин на Димитровград.^[8]

Памет

Паметник на Емилиян Станев в парк „Борисова градина“, София

На Емилиян Станев е наречена улица в кварталите „Кръстова вада“ и „Хладилника“ в София (Карта). Къщата в София, в която е живял Емилиян Станев, се намира на улица „Юрий Венелин“.

Къщата в Елена, в която е роден бащата на Емилиян Станев и в която бъдещият писател прекарва детството си, се намира на улица „Разпоповци“.

Библиография

„Примамливи блясъци“ (1938)
„Сами“ (1940)
„Вълчи нощи“ (1943)
„Делници и празници“ (1945)
„Дива птица“ (1946)
„В тиха вечер“ (1948)
„Крадецът на праскови“ (1948)
„Иван Кондарев“ (1964)
„Легенда за Сибин, преславския княз“ (1968)
„Антихрист“ (1970)
„Търновската царица“ (1974)
„Тихик и Назарий“ (публикуван за първи път в сп. „Пламък“, 1977, кн. 2)

За деца и юноши

„През гори и води“ (1943)
„Лакомото мече“ (1944)
„Повест за една гора“ (1948)
„Когато скрежът се топи“ (1950)
„Чернишка“ (1950)

Книги за писателя

Стоян Каролев, „Неутолимият. Книга за Емилиян Станев“. София, 1982. Български писател.

Филмография

„Язовецът“ (тв, 1981) – екранизация на едноименната повест
„Търновската царица“ (1981) – екранизация на едноименния роман
„Иван Кондарев“ (1974) – екранизация на едноименния роман
„Крадецът на праскови“ (1964) – екранизация на едноименната повест
„В тиха вечер“ (1960) – екранизация на едноименната новела

Източници

↑ ^а ^б ^в Едвин Сугарев, „Емилиян Станев“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН.
↑ Галина Минчева, „Емилиян Станев нахълтва с петел в дома на Надежда“, сп. „Жената днес“, кн. 1, 2002 (електронна публикация 1 ноември 2014).
↑ Биографична справка за Емилиян Станев в Литернет.
↑ ЮНЕСКО чества Емилиян Станев. – politika.bg, 5 януари 2007, архив на оригинала от 5 август 2018, https://web.archive.org/web/20180805134008/http://www.politika.bg/article?id=4426
↑ Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 164.
↑ Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 64.
↑ Указ № 277 от 22 февруари 1977 г. Обн. ДВ., бр. 18 от 4 март 1977 г.
↑ Почетни граждани на Димитровград, сайт на община Димитровград.