Асен Златаров

български биохимик и общественик

Асен Христов Златаров е български учен, общественик и писател, основоположник на биохимията и броматологията в България, професор.

Асен Златаров
български биохимик и общественик
Асен Златаров, снимка от личен архив. Източник: ДА „Архиви“
Асен Златаров, снимка от личен архив. Източник: ДА „Архиви“
Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Националност България
Учил вЖеневски университет[1]
Научна дейност
ОбластБиохимия
Работил вСофийски университет[1]
Семейство
СъпругаЕвдокия Златарова (1890 – 1954)
ДецаАсен Ас. Златаров (1913 – 1988)
Светозар Златаров (1926 – 1992)
Подпис
Асен Златаров в Общомедия

Научната му кариера започва през 1910 г. в катедрата по органична химия при Физико-математическия факултет на Софийския университет и продължава през 20-те и 30-те години на XX век, като е избран последователно за доцент, извънреден и редовен професор. Председател на Съюза на химиците в България и главен редактор на сп. „Химия и индустрия“.

Освен научната си работа, Златаров развива и обширна литературна дейност. Пише книги и стотици статии в периодичния печат, в които популяризира научни постижения в областта на природните науки. Сътрудничи на множество вестници и списания, участник е в литературния кръг „Стрелец“. Директор на Дома на изкуствата и печата в София. Изключителен оратор, който притежава голяма научна ерудиция и богата обща култура, той става един от най-добрите популяризатори на научните знания в България. Само за 10 – 15 години изнася около 1000 сказки и научни доклади, посветени на литературни, философски, научни, социални и политически теми.

Произход и образование

редактиране

Роден е в Хасково, на 4/16 февруари 1885 г., в семейството на Теофана и Христо Златарови. В църковните и общински регистри е записан с две имена „Иван-Асен“. Избира да ползва второто – Асен.[2]

Баща му – Христо Златаров е роден в Чирпан. Учител в първото светско училище, основано през 1851 г. в хасковското село Стамболово (Еллер).[3] Чиракува в Пловдив, в аптеката на д-р Стоян Чомаков. По-късно открива своя аптека в Хасково. Той е сред учредителите на местното читалище „Заря“ (първото читалище в Южна България).[4]

Асен Златаров завършва петокласното държавно училище в Хасково. През 1901 г. учи в Пловдивската мъжка гимназия „Княз Александър I“, а през 1903 г. завършва реална гимназия в София. Записва химия в Софийския университет[5], а през 1904 г. продължава следването си в Женевския университет. През 1907 г. се дипломира с бакалавърска степен по химия.[6]

През 1907 г. в Женева се среща с френския социалист и пацифист Жан Жорес. Това е повратен момент в неговото идеологическо съзряване.[7]

В началото на 1908 г. става доктор по химия и физика на Гренобълския университет. За кратко е учител по химия в мъжката гимназия в Пловдив (1908). През лятото на 1908 г. става член на Българската работническа социалдемократическа партия – БРСДП (обединена). Заминава на специализация по химия на храненето и съдебна химия в Мюнхен (1909 – 1910).[8]

По време на Балканските войни е зачислен като санитарен доброволец в службата на Червения кръст. Възлага му се да инспектира и организира хигиенната охрана на I и III армия. По-късно е избран за секретар на Комитета за борба с холерата. По време на Първата световна война отново е мобилизиран със задача да комплектува подвижни химически лаборатории в помощ на военните болници. До края на войната заема поста началник на индустриалния отдел в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидли­вост (СГОП).[9]

Научна кариера

редактиране
 
„Фалшификация и развала на съестните продукти“, 1911

След завръщането си от Мюнхен (1910) Асен Златаров е назначен за асистент на проф. Пенчо Райков, в катедрата по органична химия при Физико-математическия факултет на Софийския университет.[10][11]

През 1920 г. е избран за частен хоноруван доцент по физиологична химия при Медицинския факултет, а няколко месеца по-късно – за частен доцент по биохимия при Физико-математическия факултет. Чете лекции по органична и неорганична химия на студентите медици, ветеринари, агрономи, лесовъди, естественици и физици.[12]

През 1922 г. е назначен за редовен доцент, през 1924 г. за извънреден професор[13], а през 1935 г. е избран за редовен професор в Катедрата по органична химия при Физико-математическия факултет.[14]

През 1926 г., по време на творческа командировка в Мюнхен и Париж, се среща с Нобеловия лауреат за химия Рихард Вилщетер и с бъдещите нобелисти Хайнрих Виланд и Ханс Фишер, които му засвидетелстват уважение, като на учен с утвърдено име.[15]

На Учредителния конгрес на Съюза на химиците в България е избран за главен редактор на сп. „Химия и индустрия“. Председател на Съюза в периода (1929 – 1936).[16]

Като химик-органик Златаров синтезира индулинови и други багрила за багрилната промишленост. В сътрудничество с Владимир Белявски допринася за изясняване характера на кондензацията на рициноловата киселина – процес, който лежи в основата на производството на лакови масла, вкл. на т.нар. турско лаково масло.[17]

Поставя началото на ново научно направление за българската химия – броматологията (наука за използване на хранителните вещества) и охарактеризира научно традиционни за българина храни, като: кашкавала, киселото мляко, бялото сирене, туршиите, месните колбаси, баницата, таратора, бозата и др. Полага усилия за изясняване хранителните качества на соята и нейното култивиране в България. Разглежда въпроси за състоянието на нашата хранително-вкусова промишленост, съхраняването, развалата и фалшификацията на хранителните продукти.[18]

Съвместно с Александър Липшюц анализира храните, които консумира българинът и ги съпоставя със съответните данни за други народи. [19]

За основополагащи трудове в българската биохимия на растенията се приемат неговите Фитобиохимични студии (I и II част), с изследванията му върху сланутъка (Cicer arietinum L).[20] Съществени са приносите му в изясняване на химизма при кълнене на семената, ролята на различни фактори в процеса на стареене на растенията, както и химичната стимулация на зърнените култури. Особено внимание отделя на фосфорсъдържащите се органични съединения. Проучвания провежда и върху соята и соевото мляко, орловата папрат и „Японската гъба“.[21].

„Фитобиохимични студии“ (I част), 1914
„Die Genussmittel Bulgariens“, 1923
„Розата и произв. на масло в България“, 1923

През 1912 г. във Франция регистрира патент за получаване на „фосфатно брашно“ от зърната на сланутък [22]. Според Мирослав Парушев това е първият химичен патент, издаден на името на българин.[23] Провежда изследвания върху ензимохимията на тежките метали - кадмий [24] и бисмут [25]. В сътрудничество с Мария Андрейчева и Донка Калчева изследва влиянието на цинка при раковите заболявания.[26] През 1919 г. установява, че хидролизатът от спанак има свойството да намалява захарта в урината и кръвта.[27]

На негово име е кръстена цветна реакция за откриване на азотиста киселина с багрилото неутрално червено, известна като „реакция на Златаров“.[27][28]

През 20-те и 30-те години на XX век Златаров прави няколко пътувания зад граница – в Париж (1926), в Румънска Добруджа (1933), в Мадрид – на Световен конгрес на химиците (1934), в Югославия и в СССР – на XV-тия международен конгрес на физиолозите (1935).

За пътуването си до СССР Златаров получава съдействие от Фьодор Разколников (пълномощен министър на СССР в България). Посещава Ленинград и Москва. Среща се с Иван Петрович Павлов, Николай Державин, Евгений Волков и др. След завръщането си издава книгата-пътепис „В страната на Съветите“ (с работно заглавие: „Москва строи“), в която изразява своя възторг от постиженията на СССР в просветата и науката, но не спестява своите несъгласия. Не приема православните храмове да се превръщат в музеи, подчертава колко ненужни жертви е взел „революционният терор“. В следващата му книга „Диктатура или демокрация“ болшевизмът е сравнен с нацизма.[29]

Литературна дейност

редактиране
 
Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог“. 1925 – 1927 г.

Асен Златаров е автор на книги и на стотици статии в периодичния печат. Сътрудничи на множество наши вестници и списания, като „Литературен глас“, „Литературен час“, „Златорог“, „Съвременна мисъл“, „Природа и наука“ и др. В тях на достъпен език популяризира научни постижения в областта на природните науки и художественото творчество. Развива възгледите си за българския език, за литературата и изкуството, за критиката, за политиката и управлението на обществото.

Преосмисля от позицията на съвременността важни исторически събития, присъствието и приносите на ярки личности от нашата и световната история и култура, от които се е учил и които са го вдъхновявали – Жан Жорес („Нравственият гений на Жореса“)[30], Йохан Гьоте, Хайнрих Хайне („При гроба на Хайне“)[31], Емил Зола, Виктор Юго, Анатол Франс, Анри Барбюс, Ромен Ролан, Рабиндранат Тагор („Тагоре у нас“)[32], Христо Ботев („Кому принадлежи Ботев“)[33], Алеко Константинов („Обаянието на Алека“)[34], Гео Милев („Човекът“)[35], Пенчо Славейков и др.

Част от книгите му са подписани с псевдонима Аура – знак на поетичното му творчество.[36] Автор е на стихосбирки, поеми, документално-публицистични творби и един роман.

Трагедията на П. К. Яворов, 1925
Гибелни блаженства, 1929

През 1926 г. около вестниците „Изток“ и „Стрелец“ се обособява литературен кръг „Стрелец“ (1925 – 1927), в който наред с Константин Гълъбов, Светослав Минков, Димитър Пантелеев, Атанас Далчев, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова и др. се включва и Асен Златаров.[37]

Член е на Съюза на българските писатели (1920) и на Управителния му съвет (1928 и 1931). Съосновател на българския ПЕН клуб (1926).[38] Бил е директор на Дома на изкуствата и печата в София.

Асен Златаров е свързан с книгоиздателство „Акация“, което се ръководи и финансира от масонския Възпитателен институт „Заря“. Редактира библиотеката „Натурфилософско четиво“. За десетина години (1923 – 1932) излизат от печат 55 брошури, представени са 24 автори, а като автор Златаров участва със седем книжки. Негови заглавия се появяват и в урежданата от Стилиян Кутинчев библиотека „Четиво наука и живот“.[39]

Популяризатор на науката и общественик

редактиране
 
Реч на проф. Златаров, по повод юбилея на Антон Страшимиров, 1931

Изключителен оратор, който притежава голяма научна ерудиция и богата обща култура, Асен Златаров е известен популяризатор на науката и изнася над 1000 сказки из цялата страна и в чужбина, посветени на разнообразни теми: литературни, философски, научни, социални и политически.

Книгата му „Очерки по философия на биологията“ (1911) събира много от неговите популярно-научни статии. Публикува във вестници и списания, издава научно-популярни книги. Благодарение на своя труд, постоянство и неуморно перо, името му става известно в цялата страна. Текстовете му са достъпни, дори когато в тях се разглеждат отвлечени въпроси, като Айнщайновата теория на относителността, произходът на живота или други научни проблеми.[40]

Изразява своето отношение по много злободневни въпроси, издига глас против насилието и войната. Пише за „Аферата Драйфус“, за трагедията на Яворов, за смъртта на Никола Ракитин и Васил Пундев, за расизма и зараждащия се фашизъм.

Посветен за масон (1923), с придобита степен „майстор“ (1926) в ложа „Зора № 1.[41]

Активен участник е в Българския народен морски сговор.[42]

На 16 ноември (1926) е сред официалните посрещачи на Нобеловия лауреат за литература Рабиндранат Тагор, който посещава България по време на своята европейска обиколка.

Радетел за навлизането на радиото в обществения живот и съосновател на първия съюз на радиолюбителите „Родно радио“ (1930)[43] [44]. Изнася и първата радиобеседа. Сам конструира радиоапарат. Притежава един от първите домашни кинематографи на компанията Pathé.[45]

 
Слънце и живот, 1948

През 1931 г. инициира честването на 60-годишнината на писателя Антон Страшимиров в Народния театър, където произнася обвинителна реч против вдъхновителите и извършителите на кървавите братоубийствени събития от началото и средата на 20-те години.

Златаров е сред учредителите на Всебългарски съюз „Отец Паисий“ (1927), на Общогражданския комитет за мир (1932) и на Българо-съветското дружество (1934).

През 1933 г. Асен Златаров участва в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия, заедно с Екатерина Каравелова, Антон Страшимиров, Петко Стайнов и др. Тогавашните вестници „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу този комитет, като застъпват тезата, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на „велика“ Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.[46]

По предложение на Асен Златаров град Орхание е преименуван на Ботевград (1934).[47]

Семейство

редактиране

По време на следването си в Женева Златаров води активна кореспонденция с бъдещата си съпруга – Евдокия Атанасова – Дуня. Двамата сключват брак през 1910 г. Имат двама сина – Асен (р. 1913 г.) и Светозар (р. 1926). [48]

 

Още по време на пребиваването си в Русия (1935 г.) Златаров проявява симптоми на тежко заболяване. Предлагат му да бъде опериран, но той отказва. Прегледан е в София и е диагностициран с рак на стомаха. В края на 1936 г. заминава за лечение във Виена, но вече е твърде късно. Умира във Виенската университетска клиника на 22 декември 1936 г. след две неуспешни операции. Преди да бъде опериран, пише своите писма-завети до своята съпруга и до българската младеж, които са запечатани и следва “Да се отворят само ако...“[49]

Тялото му е пренесено от Виена със съдействието на българския предприемач Жак Асеов. На 27 декември траурното шествие се превръща в многохилядна, спонтанна манифестация.[50]

Произведения

редактиране

Научна и научно-образователна литература

редактиране

Научно-популярна и художествена литература

редактиране
  • „Според настроението: Волни стихове“ (1905)
  • „Очерки по философия на биологията“ (1911)
  • „Фалшификация и развала на съестните и питейни продукти и тяхното откриване: Общедостъпни методи“ (1911)
  • „Те трябва да победят!“ (1915)
  • „Цветя за него“ Поема в лирична проза, с псевдоним Аура (1918, 1921, 1924, 1927)
  • „Песен за нея“, Поема, с псевдоним Аура (1919, 1923, 1924, 1927)
  • "Българските каменовъглени мини и индустрия през войната" (1920)
  • „Световните тайни и делото на Айнщайн: Общодостъпно изложение на теорията за относителността“ (1923, 1924, 1930) - Поредица „Натурфилософско четиво“ № 9
  • „Слънцето и животът“ – Поредица „Натурфилософско четиво“ № 1 (1924, 1925, 1929)
  • „Из тайните на морето“ – Поредица „Натурфилософско четиво“ № 13 (1925)
  • „Трагедията на П. К. Яворов: Спомени и бележки“ (1925)
  • „В града на любовта“. Роман (1927, 1939)
  • „Из науката и живота: Очерки по естествознание, натурфилософия и житейска практика“ (1926)
  • „Хормони и витамини: Проблемата за вътрешните секреции и храненето“ (1928)
  • „Химичната война и гибелта на човечеството“ - Четиво „Наука и живот“ № 47 (1929)
  • „Социализмът и проблемата на изкуството“, лекция, държана на Работническия образователен курс (1929)
  • „Гибелни блаженства. Раят и пъкълът на евфористичните отрови“, „Натурфилософско четиво“ № 46 (1929, 2000)
  • „Що е живот и защо е смъртта?“ – Поредица „Натурфилософско четиво“ № 52 (1930)
  • „Общественик и гражданин: Реч, произнесена на 15.XI.1931 г. в Нар. театър по случай юбилея на А.Страшимиров“ (1931)
  • „Прагът на живота и микробиологията“ (1931)
  • „Храната в домашния бюджет на българина“ (1932)
  • „Идеали на младото поколение“ (1932)
  • „Проблемата за щастието. Изкуството да се живее“ – Поредица „Натурфилософско четиво“ № 54 (1932)
  • „Космичните лъчи и животът: Мирът на трептенията“ – Поредица „Натурфилософско четиво“ № 55 (1932)
  • „В Испания: Пътни бележки“ (1934)
  • „В страната на Съветите“ (1936, 1937, 1945, 1967)
  • „П. К. Яворов. Жребий на слава и страдание“ (1936)
  • „По въпроса за титулярството на катедрата по органична химия“ (1936)
  • „Диктатура или демокрация“ (1936)
  • „Заветът на проф. д-р Асен Златаров [ Писма, речи, статии, интервюта“ (1937)
  • „Натурфилософско четиво. Избрани съчинения“ (1938)
  • „В служба на културата“ (1938)
  • „Слънце и живот“ (1948)
  • „Два свята: Политико-обществени изказвания. 1915-1936“ (1946)
  • „Асен Златаров Сборник“ (1956)
  • „Асен Златаров. Литературно-обществени статии“ (1959)
  • "Избрани съчинения в три тома (1966)
  • „Избрани произведения“ (1975)
  • „Избрани научни и научно-популярни трудове“ (1985)

През 1932 г. се честват 25 години от научната му, литературна и обществена дейност. Царят го награждава със Сребърен медал „За наука и изкуство“ (21.02.1932), а по-късно – с Офицерския кръст на ордена „Св. Александър“ (15.12.1934)

Френското правителство награждава Асен Златаров с най-високото отличие на Френската република, като го провъзгласява за Кавалер на Ордена на Почетния легион.

През 1937 г. са организирани възпоменателни събития в цялата страна.

Паметници на Асен Златаров са открити: в Морската градина на Бургас (1944), пред Градския театър в Хасково (1959), в парка „Заимов“ в София (1996), както и в корпуса на Университета „Асен Златаров“ в Бургас (2013).

През 1962 г. д-р Светозар Златаров, предава голяма част от архива на баща си в Държавния исторически архив (ЦДИА) - фонд № 865К.

През 1975 г. в родния му град Хасково са проведени „Златарови дни“. Открита е музейна експозиция: ”Живот и дело на проф. д-р Асен Златаров” в Кирковото училище.

През 1985 г. тържествено е чествана 100-годишнината от рождението му. Събитието е част от годишния календар на ЮНЕСКО.

Обявен е за почетен гражданин на градовете Ботевград[47] и Хасково (2015) – посмъртно.

Източници

редактиране
  1. а б haskovo-online.com
  2. Чолаков 1984, с. 18.
  3. История на СОУ „Св. Климент Охридски“, село Стамболово // Архивиран от оригинала на 2019-01-20. Посетен на 2019-04-22.
  4. Нанчев 2015, с. 13.
  5. Нанчев 2015, с. 47 – 48.
  6. Нанчев 2015, с. 48 – 52.
  7. Нанчев 2015, с. 49 – 50.
  8. Нанчев 2015, с. 51 – 53.
  9. Чолаков 1984, с. 70 – 82.
  10. Нанчев 2015, с. 54.
  11. Чолаков 1984, с. 65.
  12. Чолаков 1984, с. 84 – 85.
  13. Чолаков 1984, с. 89.
  14. Нанчев 2015, с. 60 – 70.
  15. Нанчев 2015, с. 57 – 58.
  16. Чолаков 1984, с. 230 – 238.
  17. Димитров 1987, с. 27 – 28.
  18. Димитров 1987, с. 29 – 30.
  19. Димитров 1987, с. 31.
  20. Златаров 1914.
  21. Димитров 1987, с. 33 – 35.
  22. Zlataroff 1912.
  23. Парушев 1985, с. 79 – 80.
  24. Zlatarov 1935, с. 273 – 299.
  25. Zlatarov 1934, с. 203 – 217.
  26. Димитров 1987, с. 36 – 37.
  27. а б Димитров 1987, с. 39.
  28. Zlatarov 1923.
  29. Тонев 2012, с. 9.
  30. Златаров 1975, с. 126.
  31. Златаров 1975, с. 124.
  32. Златаров 1975, с. 170.
  33. Златаров 1975, с. 34.
  34. Златаров 1975, с. 46.
  35. Златаров 1975, с. 98.
  36. Нанчев 2015, с. 100.
  37. Димитрова .
  38. Нанчев 2015, с. 106.
  39. Нишков май 2012.
  40. Петков 1932, с. 7.
  41. Савов 2017, с. 47.
  42. Вълканов 2000, с. 128.
  43. Кицова 1982 (за 1979).
  44. Капитанова-Кръстева 2020.
  45. Илиев 1972, с. 159 – 167.
  46. Дренкова 1984, с. 517.
  47. а б botevgrad.com 22 март 2018.
  48. РБ “Христо Смирненски” 2021.
  49. Нанчев 2015, с. 177 – 178.
  50. Нанчев 2015, с. 186.
Цитирани източници


Външни препратки

редактиране
 
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за