Жорж Батай

френски философ и писател

Жорж Батай (на френски: Georges Bataille) е френски философ и писател.

Жорж Батай
Georges Bataille
френски философ и писател
Жорж Батай, 1943 г.
Жорж Батай, 1943 г.

Роден
Починал
Париж, Франция
Погребан Франция

Религия атеизъм
Националност  Франция
Философия
Школа Западна философия
Повлиян
Повлиял
Научна дейност
Област Литературна критика

Подпис Signature Georges Bataille.svg
Жорж Батай в Общомедия

БиографияРедактиране

 
Къщата във Везле, където Батай живее през 1943 г.

Роден е на 10 септември 1897 г. в Бийом, провинция Оверн, Франция, в семейството на Жозеф-Аристид Батай, бирник (по-късно ослепява и се парализира поради невросифилис) и Антоанет-Агле Турнар. Една година след раждането му семейството се мести в Реймс, където е кръстен.[1]

Посещава училище в Реймс, а по-късно и в Еперне. През 1914 г. става католик и остава отдаден католик за 9 години. Обмисля дори да стане свещеник и посещава за кратко католическа семинария. Все пак напуска, за да може да помага на майка си. В крайна сметка се отказва от християнството в началото на 20-те години.[2]

 
Лична карта на Жорж Батай, 1940 г.

През 1924 г. завършва Екол дьо Шарт. Тогава започва да сътрудничи на националната библиотека. Между 1929 и 1930 г. е редактор на списанието „Documents“.[3]

Умира на 9 юли 1962 година в Париж на 64-годишна възраст.

ИдеиРедактиране

Батай прави прочит на концепцията за господар-роб от Георг Хегел през Ницше.[3]

Той развива идеята за базовия материализъм (основно значение според Ауди)[4] в края на 20-те и началото на 30-те години, за да скъса с главното течение на тогавашния материализъм. Той твърди, че концепцията за активна базисна материя, която разрушава опозицията по-горе и по-долу дестабилизира всички основи. В някакъв смисъл тази концепция е подобна на неутралния монизъм на Спиноза, при който имаме субстанция, която включва в себе си и ума и материята, постулирани от Рене Декарт.

Написаната през 1949 г. „Прокълната част“ се приема за едно от най-важните му произведения. В него той прави систематично, икономическо и социално, изследване на приеманото за „разход“.[4] Между 1943 и 1945 г. Батай публикува три трактата – „Вътрешният опит“, „Виновният“ и „Върху Ницше, воля за късмет“, в които поставя основите на своята идея за излишък или „ексцес“, изхождайки от по-ранното изледване на Марсел Мос върху даряването.[4]

РецепцияРедактиране

След смъртта на Жорж Батай през 1962 г. неговите творби дълго време остават познати на тесен кръг интелектуалци. Още приживее бил слабо признат от литературната критика, а Маргьорит Дюрас, която му отдава почит през 1958 г. в статията си „За Жорж Батай“, посочва: „Критиката се страхува от името на Батай. Годините минават: хората продължават да живеят с илюзията, че един ден най-сетне ще могат да говорят за Батай... Те ще умрат, без да посмеят, в изключителната загриженост за репутацията си, да се изправят лице в лице с бика.“ Въпреки признанието, отдадено му от малка група интелектуалци в двумесечното списание „La Ciguë“, през януари 1958 г.[5], в книжка, изцяло посветена на Батай, с подписите на много автори, включително на Рьоне Шар, Маргарит Дюрас, Жан Фотрие, Мишел Лерис, Андре Малро, Андре Масон, Жан Вал, и специалния брой на списание „Critique“ през 1963 г., което е крайъгълен камък, тъй като събира на едно място подписите на Ролан Барт, Морис Бланшо, Жан Брюно, Мишел Фуко, Пиер Клосовски, Мишел Лерис, Андре Масон, Алфред Метро, Жан Пиел, Реймон Кьоно, Филип Солерс, Жан Вал, едва през 1972 г. Батай е по-широко признат благодарение на групата Tel Quel[6], и по-специално благодарение на Филип Солерс, който ръководи Колоквиума в Сериси около Батай и Антонен Арто[7], чиито стенограми се публикуват година по-късно. Едва след това Батай става на висока почит в авангардните и ъндърграунд среди, включително бива въздигнат от Сюзън Зонтаг, която внимателно прочита произведенията на Батай и хвали „Мадам Едуарда“ и „История на окото“ (тя е една от първите, които сравняват „История на окото“ с книгата на Полин Реаж „Историята на О“[8]).

Личен животРедактиране

През 1927 г. Батай се запознава със Силвия Маклес, румънска еврейка, родена във Франция, актриса, завършила Академията на Шарл Дюлен. Сключват брак на 20 март следващата година. Разделят се през 1934 г., а през 1938 г. тя вече живее с психоаналитика Жак Лакан, който по това време е женен и има едно дете. Разводът с Батай юридически идва през 1946 г. Силвия Маклес сключва брак с Лакан през 1953 г.

От 1934 г. Батай има връзка с поетесата Колет Пеньо, подписваща творбите си с псевдонима Лаура. Жертва на „предполагаема дементна криза“, тя е хоспитализирана в клиниката на доктор Вайл, баща на Симон Вайл, и след това при доктор Адриен Борел, психиатър и приятел на Батай. През лятото на 1935 г. тя започва да живее с Батай. Колет Пеньо умира от туберкулоза на 35-годишна възраст през 1938 г. Малко преди да умре, тя пише на Батай: „Мразех живота ни, често исках да се спася, да се оттегля сама в планината.“ Погребана е в гробището на Фурко, в труден за идентифициране гроб, увенчан от чемшир, изсечен във формата на „L“.[9][10] Малко преди ковчегът да бъде затворен, Мишел Лейрис пъха в него пет зара, „символ на съдбата, която държим в ръката си“[11], а Жорж Батай хвърля върху останките няколко страници от „Бракосъчетанието на Рая и Ада“ от Уилям Блейк[12].

През 1946 г. Батай сключва брак с принцеса Диана Кочубей дьо Боарне (която към датата на женитбата си с Батай носи името Диана Снопко, запазила фамилията на първия си съпруг)[13]. На 1 декември 1948 г. им се ражда дъщеря – Жули. Диана е внучка на Дария Боарне, правнучка на херцог Евгений Лойхтенбергски по майчина линия и на княз Михаил Кочубей по бащина[14].

БиблиографияРедактиране

  • Histoire de l'œil, под псевдонима Lord Auch, 1928
  • L'Anus solaire, Paris, Éditions de la Galerie Simon, 1931
  • Sacrifices, Paris, G.L.M., 1936
  • Madame Edwarda, под псевдонима Pierre Angélique, éditions du Solitaire (Robert et Élisabeth Godet), 1941
  • Le Petit, под псевдонима Louis Trente, s.l., s.e. (Georges Hugnet), 1943
  • L'Expérience intérieure, Paris, Gallimard, coll. „Les Essais“, 1943
  • Le Coupable, Paris, Gallimard, coll. „Les Essais“, 1944
  • L'Archangélique, Paris, Messages, 1944
  • L'Orestie, Paris, Éditions des Quatre-Vents, 1945
  • Sur Nietzsche. Volonté de chance, Paris, Gallimard, 1945
  • Dirty, Paris, Fontaine, 1945
  • L'Alleluiah, Catéchisme de Dianus, Paris, Librairie Auguste Blaizot, 1947
  • Méthode de méditation, Paris, Éditions Fontaine, 1947
  • Histoire de rats, Journal de Dianus,Paris, Éditions de Minuit, 1947
  • La Haine de la poésie (L'Orestie suivi de Histoire de rats et de Dianus), Paris, Éditions de Minuit, 1947
  • La Part maudite, précédé de La notion de dépense (1933), Paris, Éditions de Minuit, 1949
  • Éponine, Paris, Éditions de Minuit, 1949
  • La Scissiparité, Paris, Gallimard, 1949
  • L'Abbé C., Paris, Éditions de Minuit, 1950
  • La Peinture préhistorique. Lascaux, ou la Naissance de l'art, Genève, Skira, 1955
  • Manet, Genève, Skira, 1955
  • Le Bleu du ciel, Paris, Jean-Jacques Pauvert, 1957 (написана през 1935)
  • L'Érotisme, Paris, Éditions de Minuit, 1957
  • La Littérature et le Mal, Paris, Gallimard, 1957
  • Le Procès de Gilles de Rais, Paris, Club Français du Livre, 1959
  • Les Larmes d'Éros, Jean-Jacques Pauvert, Paris, 1961
  • L'Impossible, Paris, Éditions de Minuit, 1962
Посмъртно издадени книги
  • Le Mort, édition de luxe, Paris, Au Vent d'Arles, 1964
  • Ma mère, Paris, Jean-Jacques Pauvert, 1966
  • Théorie de la religion, Paris, Gallimard, 1973 (написана през 1948)
  • Le Dictionnaire critique, с бележка на Бернар Ноел, l'Écarlate, 1993
  • Lettre à René Char sur les incompatibilités de l’écrivain, Saint-Clément-de-Rivière, Fata Morgana, 2005
  • Charlotte d'Ingerville suivi de Sainte (éditions posthumes), превговор от Мишел Сюриа, Paris, Lignes-Léo Scheer, 2006
  • William Blake, Saint-Clément-de-Rivière, Fata Morgana, 2008
  • La Souveraineté (1953-1954, inachevé), Paris, Lignes, 2012
  • Par-delà la colline ou l'instant, Vézelay, Éditions de la Goulotte, 2012
  • L'Histoire de l'érotisme (1950-1951, inachevé), Paris, Gallimard, 2015
  • La Limite de l'utile, предговор от Матилд Жерар, Paris, Éditions Lignes, 2016
Издания на български език
  • История на окото, превод от френски език Георги Ангелов, София: Петриков, 1992, 106 стр. ISBN 4853216988 (второ издание 2012, изд. IMG)
  • Литературата и злото, превод от френски език Николай Филипов, Мариета Рускова, София: Аргес, 1995, 204 стр.
  • Теория на религията, превод от френски език Светлана Панчева, София: Христо Ботев, 1996, 96 стр. ISBN 9544454020
  • Избрано, Изд. Парадокс, 1997
  • Еротизмът, превод от френски език Антоанета Колева, София: Критика и хуманизъм, 1998, 272 стр. ISBN 9545870389
  • Невъзможното, превод от френски език Красимир Кавалджиев, София: Панорама, 2021, 120 стр. ISBN 9786197609035

Използвана литератураРедактиране

  • Ауди, Робърт. Философски речник. София, Труд, 2009. ISBN 9789545289293.
  • Филатов, В.П (съст.) и др. Философски речник. Съвременни философи XIX-XX век. Школи и направления. София, ГАЛ-ИКО, 1993.

ИзточнициРедактиране

  1. Този факт не е споменат в биографията му от Мишел Сирия, но виж Хронологията на Жорж Батай в Romans et récits, Pleiade 2004, p. XCIV.
  2. Michel Surya, Georges Bataille: an intellectual biography; Georges Bataille, Choix de lettres (Paris: NRF)
  3. а б Филатов 1993, с. 52.
  4. а б в Ауди 2009, с. 58.
  5. La Cigüe 1958.
  6. Tremblements de Bataille
  7. Actes du colloque Bataille-Artaud.
  8. Susan Sontag, Styles of Radical Will, p.58.
  9. Cimetières de France et d'ailleurs.
  10. Bernard Goarvot. Artaud, Bataille, Céline, auteurs célèbres à Saint-Germain-en-Laye. Éditions Hybride, 2003.
  11. Guy Poitry. Michel Leiris, dualisme et totalité. Toulouse, Presses universitaires de Toulouse-le-Mirail, 1995. с. 232.
  12. Marcel Moré. Écrits de Laure. Paris, 1971. с. 66-67.
  13. Diane de Beauharnais. // The Art and Popular Culture Encyclopedia..
  14. Елена Гальцова. Диана Батай и её „порочный“ роман. // Частный корреспондент. 2010-09-25. Архивиран от оригинала на 2011-12-27.

Външни препраткиРедактиране