Отваря главното меню

Илия Минев

български политически активист, антикомунист и антисемит

Илия Стоянов Минев (5 декември 1917 – 6 януари 2000) e български антикомунист и националист,[1] един от водачите на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ), организация с известни симпатии към националсоциалистическата идеология. След 1944 г. Минев е съден за легионерска дейност като излежава общо 33 години в затвори и концлагери.[2] На 16 януари 1988 г. той става основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека.

Илия Минев
български политически активист, антикомунист и антисемит
Ilia Minev monument, Septemvri, Bulgaria.JPG
Бюст паметник на Илия Минев в град Септември.
Роден
Илия Стоянов Минев
Починал
6 януари 2000 г. (82 г.)

Съдържание

БиографияРедактиране

Младежки годиниРедактиране

Илия Минев е роден на 5 декември 1917 г. в Саранбей (днес гр. Септември). През 1930 година учи в гимназията в Пазарджик. След създаването на Съюза на българските национални легиони през 1932 година се включва в дейността му и се обявява срещу разпространяваните сред съучениците му комунистически идеи. По този повод е пребит жестоко от гимназисти ремсисти. След като излиза от болницата, баща му, който е заможен земевладелец го изпраща да учи във Френския католически колеж в Пловдив, а след това – да следва в Тулуза. Там завършва инженерната специалност индустриална химия. Във Франция се запознава с Франсоа Митеран, който по това време членува в националистическата организация Аксион франсез и сътрудничи на режима на Виши. Завърнал се в страната, отбива военната си служба, след което отново се включва в легионерското движение и в периода 1941 – 1944 г. е избран за член на главното водачество на Съюз на българските национални легиони, завеждащ отдел „Външно-политически“ и водач на легиона в Пазарджик.[3]

Затворнически годиниРедактиране

На 10 септември 1944 г. е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на Държавна сигурност. Освобождават го, но през 1946 г. отново е арестуван понеже „продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност“. През същата година е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет – Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористични действия. Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. След това е осъден на 7 години за „опит да отрови водата на София“. По-късно му дават още една година за незаконно производство на пластмасови изделия. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 г., като лежи в почти всички затвори на страната – най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. Когато в затворите е спусната вътрешна разпоредба, че всички политически затворници трябва да бъдат изкарвани на работа, а който откаже да бъде вкарван в карцера, единственият в България, който отказва да работи, е Минев.[4] Поради това прекарва 1860 дни в карцера, а независимо от това 460 дни прекарва в гладни стачки. След като е освободен, живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция. Осем години е с мярка за неотклонение „подписка“ и всяка сутрин и вечер се разписва при дежурния офицер в управлението. [5]

Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. В периода 1984 – 1985 работи активно по организирането на такова дружество. През 1987 г. Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека.

След 1989 г.Редактиране

През лятото на 1989 г. Независимото дружество за защита правата на човека е оглавено от свързвания с Държавна сигурност Румен Воденичаров[6] и в този вид става част от СДС, а Минев остава в изолация и забвение повече от 10 години до смъртта си. На 20 февруари 1990 г. официозът в-к „Работническо дело“ излиза с информация, че дружеството се разграничава от своя основател. Като цяло не се отказва от идеите на СБНЛ, включително и след 1989 г. Започва да издава вестник „Свободно слово“.[7]

Година преди смъртта му, през януари 1999 г. осем партии и движения внасят при тогавашния президент Петър Стоянов предложение да бъде награден с орден „Мадарски конник“ за заслуги към България, но без резултат. Умира на 6 януари 2000 г. на 82-годишна възраст, в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Погребан е в гробищата на гр. Септември. На погребението на Минев се появяват високопоставени представители на управляващия тогава СДС, но са освиркани. На гроба му по-късно е поставен достоен паметник.

На 9 декември 2002 г. в София е издигнат паметник на Илия Минев по инициатива Тошо Пейков и Район „Оборище“ на Столична община на дарено от общината място в градинката срещу НДК и хотел „Хилтън“ между булевардите „България“ и „Черни връх“. В родния му град Септември с решение на общинския съвет е обявен за почетен гражданин и един неголям площад е наречен на негово име. На 11 октомври 2008 г. в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада, кръстен на него.[1]

Критики и противоречияРедактиране

Справка на Държавна сигурност, изготвена през 1989 г. по искане на ЦК на БКП, съобщава, че Минев „[…] е поддържал близки връзки с фашистката власт. Активно е сътрудничел с полицията и Гестапо. Организирал и участвал в преследвания и погроми над евреи“.[8]

В книгата си „Непримиримият. Илия Минев – от първо лице и другите за него“ д-р Иван Гаджев отбелязва в бележка под линия:

Според статията „Досиетата с кафяв цвят“ („Отечествен фронт“, 10 февруари 1989), „разгромяваща“ народните врагове от незаконното НДЗПЧ, след ареста на Минев в Софийския областен съд се получава писмо, подписано от 800 (!) жители на град Септември, удостоверено и носещо печата на Синдикалния съвет на Общия работнически профсъюз – Лука Делийски, в което Минев е цитиран като „инициатор на кървави погроми срещу евреите“. Ясно е как се съчиняваха подобни пасквили. Но защо съдът не се е занимал с тези страшни обвинения, които са можели да бъдат подкрепени с толкова свидетели?... (стр. 36)[9][10]

Минев остава убеден в някои от идейните постановки на СБНЛ и след 1989 г. Това е най-видимо във вестник „Свободно слово“, който Минев започва да издава като орган на Независимо дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ) след 1989 г. Така например в статията си „Войната срещу пречупения кръст“ от 1994 г. Илия Минев обвинява евреите за началото на Втората световна война; разсъждава върху соларната символика на свастиката, обвързвайки я и със средновековната българска държава, питайки „какво обаче имат юдеите против светлината и против всички люде, които зачитат всекидневно изгряващото слънце и неговия символ“; и оповестява, че смъртта на 6 млн. евреи вследствие на Холокоста е мит. Според Минев има изследвания, които потвърждават, че в „нито един немски концлагер не е имало газови камери“, а напротив – те били поставени в лагерите по американски и съветски заповеди след края на Втората световна война. Същата година Минев публикува и друга статия, отричаща Холокоста, обвинявайки тогавашния американски президент Бил Клинтън, че е станал жертва на съветска фалшификация на историята, покланяйки се пред жертвите на нацизма в Освиенцим. В ред други свои публикации Минев обвинява евреите в разни злодеяния – спрямо Германия преди Втората световна война и в глобален мащаб. Според него легионерството има същата роля в българското общество, както нацистката партия в Германия.[11]

ОтличияРедактиране

БележкиРедактиране

  1. а б Официален сайт на Община Септември > Паметник на Илия Минев > Илия Минев: символ на борбата за „Свобода, демокрация и законност“. // Община Септември, 11 октомври 2008. Посетен на 12 април 2010.
  2. Христов, Христо. В памет на човека, чиито убеждения му костваха 33 години зад решетките. // Медиапул, 7 януари 2013. Посетен на 30.07.2015.
  3. Йонов, Горан. Откровено за Илия Минев (1917 – 2000). // Гражданско сдружение „Загорово“, 20.02.2014. Посетен на 29.03.2015.
  4. Бутовски, Иван. Илия Траханаров: Осъдиха ме на смърт, защото исках да съм българин по паспорт. // 168 часа, 18.04.2013. Посетен на 29.03.2015.
  5. Иван Бутовски, „Отказаха 10 000 лева за къщата на Илия Минев“, в. „168 часа“, 24 януари 2013 г.
  6. Чернева, Димитрина. Бившите генерали от Държавна сигурност са основните кукловоди на прехода. // bghelsinki.org. Български хелзинкски комитет, 2009. Посетен на 27 януари 2016.
  7. Тодор Янакиев. Илия Минев – антиподът на българите в името на България. // Декомунизация.org, 7 януари 2010. Посетен на 13 юли 2014.
  8. Справка за Илия Стоянов Минев, изготвена по искане на ЦК на БКП, 4.11.1989 г.
  9. Гаджев, Иван (2003). Непримиримият. Илия Минев – от първо лице и другите за него. София: ИК „Гутенберг“. ISBN 9549943496
  10. Христо Христов, Непримиримият – Илия Минев, Държавна сигурност.com, 6 януари 2013 г.
  11. Добрев, Петър. Минев, Мандела, Хитлер. // Либерален преглед, 23 февруари 2015. Посетен на 24.02.2015. (на български)
  12. Указ № 442 от 11 декември 2000 г.
  13. Стоянов дари с ордени 22-ма интелектуалци (Джон Атанасов, Георги Марков и Илия Минев наградени посмъртно). // Сега АД, 29 декември 2000. Посетен на 12 април 2010.

ИзточнициРедактиране