Мартин I Арагонски

Марти́н Арагóнски (исп. Martín I de Aragón) с прозвище „Хуманист“ (29 юли 1356 – 31 май 1410) – 16-и крал на Арагон, Валенсия, Сардиния и Корсика, граф Барселона от 1396 година, крал на Сицилия (под името Мартин II) от 1409 година. Той е последния потомък по легитимна мъжка линия, с неговата смърт се пресича Барселонската династия.

Мартин Арагонски
16-и крал на Арагон и Сицилия
Martín I de Aragón.jpg
детайл от „Пренасяне мощите на св. Север“
Управление 1396-1410
Наследил Red crown.pngХуан I Арагонски
Наследник Red crown.pngФернандо I Арагонски
Лични данни
Роден
Починал
Погребан в Манастир Санта Мария, Поблет
Други титли граф Барселона
Подпис Signatura-marti-huma.jpg
Семейство
Династия Барселонска династия
Баща Педро IV Арагонски
Майка Елеонора Сицилианска
Брак Мария Лопес де Луна
Герб Armas del soberano de Aragón.svg
Мартин Арагонски в Общомедия

Произход и управлениеРедактиране

Мартин се ражда в Жирона или в Перпинян. Той е втори син на крал Педро IV Арагонски и Елеонора Сицилианска, принцеса от Сицилианския клон на Арагонската династия. На 13 юни 1373 година Мартин се жени за Мария Лопес де Луна.

През 1375 г. умира майка му, от която той наследява правата си върху Сицилия, кралство, над което той ще затвърди позициите си, когато през 1379 г. е договорен бракът между неговия син и наследник с Мария Сицилианска, която през 1377 г. е наследява сицилийския престол след смъртта на баща си Фернандо III Сицилийски. Предвид малолетната възраст и на двамата, бракът се провежда едва през 1390 г., а Мартин I е назначен за лорд и регент на Сицилия през 1380 година.

След коронясването в Палермо на Мария Сицилианска и Мартин Младши (получава титлата Мартин I Сицилиански), фракция на сицилиански благородници въстава срещу новите монарси в полза на Анжуйската династия, принуждавайки Мартин Стария да стане оглави на флот и се премести в Сицилия, за да прекрати въстанието. Докато е зает с умиротворяването на острова, той е изненадан през 1396 година от смъртта на брат си Хуан Ловец, крал на Арагон, и от новината, че след смъртта му без мъжки наследник, съпругата му Мария де Луна претендира за трона от негово име.[1]

На 29 декември 1406 г. умира кралица Мария де Луна, която му е родила четири деца (Мартин, Хайме, Хуан и Маргарита), от които нито едно не оцелява след баща си и оставя законно потомство.

Последният син, който умира, е Мартин Младши през 1409 г., поради треска. Това принуждава Мартин I да сключи нов брак с младата Маргарита де Прадес на 17 септември същата година [2], но от този брак не се раждан деца.

Кралят се опитва да узакони своя внук Фадрике де Луна (незаконен син на Мартин Млади), но неуспешно.

СмъртРедактиране

Мартин умира в манастира Валдонцела, извън градските стени на Барселона на 31 май 1410 година. Въпреки че причината остава неясна, предполага се или чума (присъстваща в района по това време), уремична кома (uraemia) - кралят е страда от тежко затлъстяване, което е засегнало здравето му) или възможността да е отровен, подкрепена само от ренесансовия хроникьор Лоренцо Вала.[3]

Съществува легенда за смъртта на краля, свързана с неконтролиран смях (след шега, разказана от шута Бора), въпреки че липсва в исторически доказателства, е записана. [4] [5] След смъртта му настъпва междуцарствие за две години. От шестте претендента е избран Фернандо I Арагонски, племенник на Мартин от династия Трастамара.[6]

Надгробен паметник в манастира ПоблетРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Álvarez Palenzuela, Vicente Ángel: Historia de España de la Edad Media, Barcelona, 2008, 3a ed., ISBN 978-84-344-6668-5
  2. Larios Martín, Jesús: Dinastías reales de España: Geografía política y eclesiástica, Madrid, 1986, 1a ed., p. 27.
  3. Лоренцо Вала "Historiarum Ferdinandi regis Aragonum libri sex" („За деянията на Фернандо, краля на Арагон“).
  4. Mateo, León Esteban: Cultura y prehumanismo en la Curia Pontificia del Papa Luna, 1394-1423, Valencia, 2002, 1a ed., ISBN 84-370-5417-6, p. 74.
  5. Sanz Ruiz, Fernando: Guía de recorridos históricos de Valencia, Valencia, 2006, 2a edición, ISBN 84-7721-159-0, pág. 77.
  6. Chaytor, H. J. A History of Aragon and Catalonia. London: Methuen, 1933.