Отваря главното меню

Медиолански едикт

(пренасочване от Милански едикт)

Медиоланският едикт или Миланският едикт от 313 г. е едикт от двамата августи Лициний и Константин I Велики от град Медиолан (дн. Милано) с изискване за изпълнението му. С него християнството се провъзгласява за равноправна на другите религии. Традиционно едиктът се приема за край на Диоклециановите гонения срещу християните.

ПредисторияРедактиране

След абдикацията на Диоклециан и Максимиан през 305 г. настъпват междуособици. Диоклециан провъзгласява за нов август Галерий, а Максимиан – Констанций Хлор. Галерий назначава за цезар на източните провинции племенника си Максимин Дая, а за цезар на Италия и африканските провинции военачалника Флавий Валерий Север. През 306 г. Констанций Хлор умира по време на поход и войската му провъзгласява за цезар на западните провинции неговия син Флавий Константин. След това Максимин Дая се обявява за август на източните провинции. Север бил обявен за август на мястото на починалия Констанций Хлор, а пък Галерий обявява за август Валерий Лициний. Така през 309 г. Римската империя има няколко августи и нито един цезар.

През 311 г. в Сердика император Галерий издава Сердикийския едикт за толерантност за прекратяване на гоненията срещу християните и за допускане изповядването на християнство в империята. Това е исторически повратен момент за световната история. Няколко дни след това императорът умира, като негов приемник става Лициний, а съюзник в борбата за правата на християнската религия става другият август Константин. На срещуположните възгледи са Максимин Дая и Максенций. След като Максенций бил убит, а Максимин Дая разбит в битка между Хераклея и Адрианопол, двамата победители – Лициний и Константин се срещат в Медиолан.

СъдържаниеРедактиране

Едиктът е запазен на гръцки език в Евсевиевата „Църковна история“ и отчасти на латински език у Лактанций. Според гръцкия текст той е съвместно постановление на Константин и Лициний, предоставящо на християните „свобода и пълна възможност да почитат своята религия“. Все пак едиктът не дава преференции на християнството, а само го равнопоставя с останалите култове[1]:62 – 3. Във версията на Лактанций той има форма на писмо, изпратено от Лициний до губернаторите на току-що завоюваните от него източни провинции.

Едиктът постановява връщането или компенсирането на конфискуваните по време на гоненията имоти на църквата, което я прави юридическо лице с права и задължения пред законите. По същество църквата встъпва в съюз с държавата и се поставят основите на византийския цезаропапизъм[1]:63, затвърден по-късно с превръщането на християнството в държавна религия със Солунския едикт (380 г.).

ИзточнициРедактиране

  1. а б Бакалов, Георги. Византия. Лекционен курс. София, Университетско издателство, 2006. ISBN 954-07-2227-6. с. 514.

Външни препраткиРедактиране