Флавий Валерий Аврелий Константин[2] (на латински: Flavius Valerius Aurelius Constantinus); (27 февруари 280 г.[1]22 май 337 г.), известен също като Константин I или Константин Велики, е римски император.

Константин I
57-и император на Римската империя
0 Constantinus I - Palazzo dei Conservatori (2).JPG
Главата от колосалната статуя на Константин в Капитолийските музеи
Управление 306 – 312 (провъзгласен за август на Запада, официално назначен за цезар от Галерий заедно със Север като август, по споразумение с Максимиан, отказва понижаването в цезар през 309);
312 – 324 (неоспорим август на Запада);
324 – 22 май 337 (император на цялата империя)
Наследил Констанций Хлор
Наследник Константин II, Констанций II и Констант
Лични данни
Роден
Наисус (днешен Ниш, Сърбия)
Починал
22 май 337 г. (63 г.)
Погребан в Константинопол
Пълно име Флавий Валерий Аврелий Константин
Семейство
Династия Константинова
Баща Констанций Хлор
Майка Елена
Бракове Минервина, починала или разведена преди 307
Фауста
Константин I в Общомедия

Провъзгласен за август от войските си в Британия през 306 година, той отстранява всички съперници за властта и управлява Римската империя (еднолично от 324 г.) до своята смърт през 337 година. Константин I Велики официално е признат за първия християнски римски император. Заслуга на Константин е налагането и спазването на Миланския едикт на толерантността през 313 г., с който се слага край на институционализираното преследване на християните в империята.

Византийският литургичен календар, използван от Източноправославната църква и източнокатолическите църкви с византийски обред, почита Константин и неговата майка Елена като светци на 21 май. Въпреки че той не е включен в списъка със светци на Латинската църква, която почита няколко други мъченици за християнската вяра с името Константин, той е удостоен с титлата „Велики“ за своите приноси към християнството.

През 324 година Константин обявява решението си да превърне Византион в Нов Рим и на 11 май 330 г. официално провъзгласява града за новата столица на Римската империя. Градът е преименуван на Константинопол (от гръцки език: Κωνσταντινούπολις – Градът на Константин) и след смъртта на Константин през 337 г. остава столица на Византийската империя за повече от хиляда години.

Константин Велики умира в края на май 337 година. Погребан е тържествено в църквата "Св. Апостоли" в Константинопол. Саркофагът е заобиколен от 12 надгробни паметника, символизиращи апостолите, към които починалият един вид се присъединява. Константин остава майстор на инсценировките и след смъртта си - качество, което му помага много да стане най-дълго управлявалият римски император след Октавиан Август.

Свeти равноапостолен Константин Велики е първият християнски император на Рим, основател на Константинопол и родоначалник на Византийската империя. Той е победоносен военачалник, предприемчив управник и прославен светец. Неговият принос за световната история и за историята на Православната църква е действително забележителен. Евсевий Кесарийски го описва като „император, какъвто историята не познава”, а Тимъти Уеър го определя като „преломен момент в историята на Църквата”. Както посочва о. Йоан Майендорф: „Няма друг човек в историята, който да е допринесъл… за обръщането на толкова много хора към християнската вяра”. Джон Норуич споделя в глобален мащаб това виждане, като заявява: „Няма друг владетел в човешката история… , който така достойно да е заслужил своето звание „Велики”… Константин има всяко право да бъде определян като… най-влиятелния човек в цялата история…”.

За църковната история сред най-значимите негови дела и кардинални инициативи са законовото въвеждане на свобода за християнството с Миланския едикт (313 г.), свикването на Първия вселенски събор в Никея (325 г.) и преместването на столицата на империята от просмукания с езичество Рим в Константинопол (330 г.).

Житиеписците и химнописците на Православната църква открито въздават слава на историческата роля на Константин като велик светец, ясно призован от Самия Бог към апостолска мисия. „Приел като Павел призвание не от човеци” се казва в тропара на неговия празник. Евсевий, който става биограф на Константин, заявява, че „той е украсен с всяка духовна добродетел“ . С убеждението, че неговото място в историята на Църквата е боговдъхновено и богоугодно, Православната църква с чиста, неподправена и боголюбива вяра прославя Константин и приема със снизхождение всички човешки немощи, които той може да е имал. Тъй като виждаме в него наш брат в Христа и тъй като познаваме собствената си греховност и духовна поквара, ние проявяваме най-снизходително отношение към неговите прегрешения и помним цялата му добродетелност, като се надяваме един ден сами да получим подобно снизхождение...

Без представяне на прецизен и цялостен контекст на събитията, много от словата и делата на Константин лесно стават обект на критично отношение. Щателното изучаване обаче на римската култура и неукрепналата социокултурна структура на християнството през епохата на гонения разкрива събитията в по-различен план. Константин е бил принуден от обстоятелствата да търси баланс при сложното съчетаване на новоузаконената християнска вяра, която той твърдо е поддържал, и трайно установените езически условия за наследяване на имперския престол, които са в пряко противоречие с християнските морални убеждения. Шмеман прави заключението: „Колкото и грешки, та дори и простъпки да е имало в неговия живот…, няма място за съмнение, че този човек е полагал непоколебими усилия да върви към Бога.


Исторически погледнато, битката на Константин срещу Максенций при Милвийския мост бележи началото на обединяването на Римската империя и края на една епоха, изпълнена с големи политически разделения и съперничество между многочислените августи и цезари. И за християните, и за езичниците това събитие е изпълнено с провиденчески символизъм и съдържание. „Константиновата победа в битката при Милвийския мост е знаково проявление на небесното благоволение.” Римският сенат издигнал възпоменателна арка с изображение на битката и надпис: „По вдъхновение на божеството.” Езичниците вярвали, че това божество е Непобедимото Слънце, а християните вярвали, че това е Христос – Синът Божий. Повечето съвременни учени в областта на християнската история, и по-специално Клаус Жирарде, споделят позицията, че именно тогава (312 г.) е станало обръщането на Константин към християнството, защото христограмата била изписана върху щитовете на войската, но и най-вече, защото той отказал да изпълни установената традиция, да измине свещения път на процесиите до Капитолийския хълм, за да направи езическо приношение на Юпитер. През последвалите два месеца и половина Константин започнал „щедро да субсидира с лични средства двадесет и пет вече съществуващи знакови християнски храма, като редом с това построил и няколко нови. Той разпоредил и на областните управители да направят същото в своите региони.” Жирарде доказва с документални справки, че „преди Константин никой друг римски император не е правил това”. Евсевий Кесарийски видял у Константин първия император, който бил „искрен привърженик на Бога” и поради тази причина бил избран да прогласява посланието му по света...

Има данни, които подкрепят заключението, че Константин е имал досег с християнството още от младостта си и че още в ранните етапи от управлението си, макар да не е подкрепял активно християнството, той е имал толерантно отношение към него. „Забавянето” от негова страна да превърне християнството във вяра на империята, както и отсрочването на своето кръщение не са доказателство, че е бил езичник с известни симпатии към християнството, а тъкмо обратното, това е доказателство, че той още отрано е бил дълбоко убеден в истинността на християнството и е полагал усърдни старания то да получи, стъпка по стъпка, своето утвърждаване по цялата империя, какъвто очевидно е бил и Божият промисъл.

Ролята на Константин в църковната история е тристранна: историческа, политическа и духовна. И в много отношения тази негова роля е в съответствие с тристепенното развитие на „духовния статус” в църковния живот: оглашен, кръстен и светец, а също и с тристепенния процес на обожението: очистване, просветление и съвършенство. Още щом страничният наблюдател положи труд да вникне в точния исторически, политически и духовен контекст на живота на Константин, всички критики относно неговата лична вяра и отношението му с Църквата губят сила и се приемат като „злословия и пропаганда”. Тези, които се интересуват от история, трябва обаче спокойно да приемат факта, че Константин е бил едновременно и богоопределен апостол в Римската империя, и нещо по-трудно за възприемане – обърнал се към християнството човек във времена, когато все още не е съществувала християнска култура или народ.

За Църквата времената на апостолско проповедничество и на преследвания са период на разрастване и развиване на християнската общност. Но през първите векове съществуването на християнството в съжителство с юдаизма, а впоследствие притискането му в катакомби, е довело до оформянето на отделно християнско общество и християнска култура, лишени от първостепенно място в обществото, а поради това – трудно осъществими. Ето защо след победата срещу Максенций тежката задача на Константин, за решаването на която той няма предшестващ образец, е да открие начин как да влее християнство в римската култура и общество, без да възбуди размирици в езическото мнозинство, но и без да допусне компромиси с догматиката на православното общество и култура, тъй като те съществували във все още неутвърдена форма. „Той е имал голямото желание да не смущава онези поданици, които продължавали да се придържат към старите божества. Но по никакъв начин не се е колебаел да отказва участие в традиционните жертвоприношения на Юпитер”.

Константин: оглашеният

„През първите векове на християнството желаещите да се приобщят към Църквата, отначало са преминавали през продължителна подготовка… По-късно чинът на оглашените отпада заради широко разпространената практика на кръщение в бебешка възраст.” Но независимо от това историята показва, че самата империя като цяло заедно с Константин като личност получава успешно оглашение, кръщение и утвърждаване във вярата, като следва същата последователност на обръщането, която протича при всеки отделен човек.

При оглашението ясно се различават два подхода към св. Кръщение: 1) на тези, които точно като Константин са отлагали кръщението си до по-късен етап в живота си или чак до предсмъртните си дни; 2) на „подготвящите се за светото просветление” чрез кръщение след няколко години.

Св. Константин очевидно е към първата група. Едновременно с усилията да утвърди Църквата чрез властта и влиянието на императорския престол, той самият наскоро е бил „изтръгнат от железните окови на демоните”, тъй като все още вървял по пътя към кръщението. Много вероятно е той да е отложил своето кръщение не поради липса на вяра, а защото заедно със своите християнски наставници е преценил това за по-благоразумно предвид естеството на римското законодателството, общоприетата практика за масово налагане на смъртно наказание и жестокостите на римската култура, нехристиянизирана допреди това. Единственото смислено обяснение за неговото продължително оглашение е, че той е имал цялостно разбиране за християнството и пълно разбиране за отговорностите си като император на Рим.

Неговата цел е била не просто духовна себереализация или дори просто очищение (аскетизъмът, безмълвието, идеята за оттегляне от света тепърва са били започнали да се формират), целта му е била обръщането на езическата Римска империя.

Какво знаем за вярата на св. Константин?

Знаем със сигурност, че още от своята ранна възраст Константин е видял какво е монотеизъм и религиозна толерантност чрез баща си, Констанций, на когото е подражавал в много отношения.

Знаем със сигурност, че още в младостта си, при пребиваването си в Британия, Западна Европа и Близкия Изток, Константин е имал възможност да се срещне с християнството и тъкмо там той се е запознал с Евсевий Кесарийски.

Знаем със сигурност, че още преди победата си срещу Максенций при Милвийския мост (312 г.) и преди пълното си обръщане той е виждал себе си най-малкото в дълг пред Христа.

Знаем със сигурност, че е отказвал да участва в езически ритуали, и е подкрепял финансово Църквата, а непосредствено след възкачването си на престола той е проявявал подкрепата си и законодателно.

Ранен живот и възкачванеРедактиране

Константин е роден в Наисус (днешен Ниш, Сърбия)[3] в римската провинция Мизия на 27 февруари 272 (274, 280 или 282 г.), като син на римския военачалник Констанций Хлор и първата му съпруга Елена. Дъщеря на ханджия, тя има изключително важно влияние в живота на сина си.

През 292 г. съгласно новата държавна система на Тетрархията, Констанций Хлор е избран за младши съуправител на империята с ранг цезар, заедно с Галерий, по решение на старшите императори Диоклециан и Максимиан. Поради това Констанций е принуден да напусне Елена, майката на Константин, за да се ожени за Флавия Максимиана Теодора, дъщеря (или доведена дъщеря) на западноримския август Максимиан. Години по-късно, след смъртта на баща си, Константин I напълно реабилитира своята майка Елена като „августа, майка на цезар“. Теодора ражда шест деца, полубратя и полусестри на Константин, включително Юлий Констанций.

Младият Константин получава военно образование, започва да говори свободно гръцки език и се увлича по философията.[4] След назначаването на баща му за единия от двамата цезари в Тетрархията през 293 г. Константин служи в двора на Диоклециан в Никомедия. Там той се отличава със силата и ловкостта си, и постепенно става много популярен.

Издигане на властРедактиране

 
Фолис с изображение на Елена, майката на Константин

През 305 г. и двамата августи, Диоклециан и Максимиан, абдикират и Констанций Хлор приема от Максимиан поста западен август. Въпреки че са налице двама легитимни синове на императори (Константин и Максенций, синът на Максимиан), и двамата са пренебрегнати при предаването на властта. Вместо това източният август Галерий назначава за цезари Флавий Валерий Север и Максимин Дая. Галерий изисква Константин да остане при него като заложник и подмолно се опитва да го убие. През 306 г. Константин напуска с хитрост Никомидия, за да се присъедини към баща си в Галия. Констанций обаче се разболява по време на експедицията срещу пиктите в Каледония и умира на 25 юли 306 г. в Еборак (Йорк). Там военачалникът от алемански произход Хрок и войските, верни на Констанций, незабавно провъзгласяват Константин за август.

Съгласно правилата на Тетрархията включването на Константин във властта е политически акт с несигурна легитимност. Докато Констанций Хлор като август е можел да създаде нов цезар, Константиновите (или по-точно тези на войските му) претенции към титлата август игнорират системата на наследяване, установена през 305 г. Константин иска от Галерий да бъде признат за наследник на бащиния си трон, но Галерий му дава само титлата цезар и повишава Флавий Север в август на Запада. Но това е достатъчно, за да утвърди властта на Константин над териториите, управлявани от неговия баща.

 
Бронзова статуя на Константин I в Йорк, Англия, близо до мястото, където е провъзгласен за император през 306 г.

Император на ЗападаРедактиране

Константиновият дял от империята тогава включва Британия и Галия, германските погранични провинции, Рейнски лимес. Той стои начело на една от най-големите римски войски, разположена по дължината на важната рейнска граница. Галия е един от сравнително богатите региони на империята, който обаче пострадва силно по време на Кризата от ІІІ век. Много райони са обезлюдени, а градовете – разрушени. По време на престоя си в Галия от 306 до 316 г., Константин продължава усилията на баща си за подсигуряване на рейнската граница и възстановяване на галските провинции. Главната му резиденция по това време е Трир.

Веднага след повишаването му в император, Константин приключва британската кампания на Констанций Хлор и се връща в Галия, за да потуши бунта на франките. Друга експедиция срещу франкските племена следва през 308 г. След победата си над франките той започва да строи мост над Рейн при Колония Агрипина, за да установи постоянно укрепление на десния бряг на реката. Нова кампания през 310 г. се налага да бъде изоставена, поради бунта на Максимиан, описан по-долу. Последната война на Константин на рейнската граница става през 313 г., след завръщането му от Италия, в която той отново е победител. В крайна сметка е сключен мир с франките и те стават римски федерати.

Константин успява да постигне стабилност чрез незабавни, често брутални наказателни експедиции срещу бунтуващите се племена, пренасяйки военните действия на тяхната страна от рейнската граница. Повечето от пленените варвари са избивани на арените в игри за забавление на народа. Стратегията се оказва успешна и рейнската граница остава сравнително спокойна през управлението на Константин.

 
Медальон на Константин и Сол Инвиктус (Непобедимото слънце)

Междуособици и край на ТетрархиятаРедактиране

При разразилите се вътрешни конфликти в Тетрархията Константин предпочита да остане неутрален спрямо другите страни. През 307 г. августът Максимиан (завърнал се на политическата сцена след абдикацията си през 305 г.) посещава Константин, за да получи подкрепа във войната, която водят той и сина му Максенций срещу Флавий Север и Галерий. Константин се оженва за дъщерята на Максимиан – Фауста, за да затвърди съюза и е повишен от Максимиан в август. Въпреки това Константин не се намесва активно във войната на страната на Максимиан в Италия.

През 307 г. Флавий Север е победен и отстранен, а Италия, Испания и Северна Африка вече са под управлението на Максенций, който обаче няма желание да дели властта с баща си Максимиан. Максимиан се завръща при зет си Константин в Галия през 308 г., след като не е успял да свали от трона сина си. По-късно същата година на конференцията в Карнунт между оттеглилия се Диоклециан, августа Галерий и Максимиан, последният е принуден да абдикира повторно, а Константин е понижен отново до положението на младши цезар, като му е и присъдено и формалното звание filis augustorum (син на августите), заедно с цезара Максимин Дая.

През 309 г. Максимиан се опитва да дойде на власт за трети път и въстава срещу своя зет, докато Константин води кампания срещу франките по Рейнската граница. Бунтът е бързо потушен и Максимиан е убит или принуден да се самоубие в Марсилия. Константин и Максимин Дая са разочаровани от понижаването им в цезар и назначаването на Лициний за август, и впоследствие се обявяват против това решение, самообявявайки се за августи, което в крайна сметка е потвърдено от Галерий в 310 г., след което империята официално има четирима августи. В 311 г. година Галерий, последният владетел с достатъчно авторитет, заинтересован от продължаването на тетрархията, умира и системата бързо се разпада. В последвалата борба за власт Константин се съюзява с Лициний, докато Максимин Дая се обръща към Максенций, който все още официално е считан за узурпатор.

 
Христограмата на Константин

Победа над МаксенцийРедактиране

В началото на 312 г. Константин преминава Алпите със своята армия и напада Максенций. Той бързо завладява Северна Италия с победи при Турин (Торино) и Верона, след което тръгва към Рим. Там той побеждава Максенций в легендарната битка при Милвийския мост на 28 октомври 312 г., в резултат на което става август или император на цялата Западна римска империя.[5]

Преди тази епична битка Константин кара войниците си да сложат на своите щитове това, което според християните е символа лабарум, въпреки че сред историците има противоречия относно това дали този символ има изцяло християнски, древен езически (соларен) или астрономически произход.[6] Смята се, че лабарумът и свързаното с него мото „С този знак ще победиш“ (In hoc signo vinces) са се явили като видение на Константин при Сакса Рубра и са вдъхновили преминаването му към християнството.

Влизайки в Рим, Константин се разправя с привържениците на Максенций, но се въздържа от масови чистки. Все пак дава на Сената да разбере, че за него той не представлява никакъв фактор. Едно от първите му действия е окончателно да разформирова преторианската гвардия, останала от миналото. Най-късно оттогава датира неговата политика в интерес на християните – израз на което е превръщането на т.нар. базилика на Максенций и Константин в един от първите официални храмове на християнството. На победителя са присъдени всички отличия и след като празнува триумф и построява в своя чест Арка на Константин, той напуска бившата столица. През следващите години Константин постепенно консолидира военното си превъзходство над своите съперници в разпадащата се тетрархия.

Милански едикт (313 г.)Редактиране

През 313 г. Константин се среща с Лициний в Медиолан, за да затвърдят съюза си чрез брака между Лициний и Константиновата полусестра Констанция. По време на тази среща императорите издават прочутия Милански едикт (или Медиолански едикт), с който официално се прокламира търпимост към християнството в Империята.[5] Срещата е прекъсната, когато Лициний научава, че съперникът му Максимин Дая е преминал Босфора и е нахлул на негова територия. Лициний заминава на изток и побеждава Максимин при Адрианопол, поемайки контрола над цялата източна част на империята.[5]

Войни с ЛицинийРедактиране

Константин и Лициний остават единствени владетели на Империята и не след дълго Константин започва война срещу Лициний, като на 8 октомври 314 г. му нанася поражение в битката при Цибале, завземайки Панония, Дардания, Мизия и Македония.[5] По същото време (ок. 315) се налага те съвместно да отблъснат нападенията на сармати, готи и карпи по Дунав.

Лициний и Константин се сблъскват отново в края на 316 година, когато Константин настъпва по Виа Милитарис и се установява във Филипопол, а Лициний и цезарът Валент събират войски при Адрианопол.[5] Константин побеждава в последвалата битка при Мардия, след което двамата императори сключват мирно споразумение.[5] Според него синовете на Константин Крисп и Константин II, както и синът на Лициний – Лициний II, са назначени за цезари.

През 320 г. Лициний се отмята от религиозната свобода, прокламирана с Миланския едикт през 313 г., и започва ново гонение на християните. Това е провокация спрямо Константин, водеща до поредната гражданска война на Балканите през 324 г. Лициний, подпомогнат от готски наемници, олицетворява миналото и античната езическа вяра. Войските на Константин, включващи франкски федерати, маршируват под християнския знак на лабарума, като и двете страни виждат борбата от религиозна гледна точка. Най-вероятно по-малобройна, но подтиквана от своята ревност, армията на Константин побеждава в битките при Адрианопол, Хелеспонта и Хрисополис.

С разгрома и отстраняването на Лициний година по-късно, когато той е обвинен в заговор и е екзекутиран, Константин I става единствен император и най-после успява да наложи властта си над цялата Римска империя.[7]

Константин и християнствотоРедактиране

 
„Св. равноапостоли Константин и Елена“, православна икона

Константин е може би най-известен с това, че е първият християнски римски император. Неговото управление е повратна точка за християнската Църква. През 313 г. Константин обявява толерантност към християнството чрез Медиоланския едикт, който премахва наказанията за изповядване на християнството (вследствие на които мнозина стават мъченици в предходните гонения на християни) и възвръща конфискуваната църковна собственост. Въпреки че подобен едикт е издаден през 311 г. от Галерий, тогава август от тетрархията,[8] дългото управление на Константин, покръстването и покровителството над Църквата променили статуса на християнството в империята.

 
Константин Велики, мозайка в Света София, Константинопол, ок. 1000 г.

Учените спорят относно това дали Константин е приел християнството от своята майка Елена на младини или го е приемал постепенно в течение на живота си.[9] Константин е на над четиридесетгодишна възраст, когато най-накрая се обявява за християнин.[10] Пишейки до християни, Константин дава да се разбере, че той дължи успехите си единствено на закрилата на Всевишния християнски Бог.[11] По време на своето управление Константин подкрепя финансово Църквата, строи разнообразни базилики, дава привилегии (например освобождаване от определени данъци) на духовенството, назначава християни на високи постове и възвръща собственост, конфискувана по време на Голямото гонение при Диоклециан.[12] Най-известните му строителни проекти включват Църквата на Божи гроб и старата базилика „Свети Петър“.

Управлението на Константин установява прецедент по отношение на позицията на християнския император в Църквата. Константин смята себе си за отговорен пред Господ за духовното здраве на своите подчинени и поддържането на правата вяра за свой дълг.[13] За Константин императорът не определя доктрината – това е задължение на епископите – неговата роля е да прилага доктрината, да изкорени ереста и да поддържа църковно единство.[14] Императорът осигурява правилното почитане на Господ в империята си, докато в какво се състои правилното почитане определя Църквата.[15]

През 316 г. Константин е съдия в един диспут в Северна Африка и заклеймява ереста на донатизма.[16] През 325 той свиква събор в Никея, който е всъщност първият Вселенски събор (ако не се взима предвид Съборът в Йерусалим), който заклеймява арианството и формулира доктрината за Светата Троица такава, каквато я познаваме днес. Съборът в Никея по традиция бележи края на Раннохристиянската ера.

Според изчисленията по времето на Константин около десет процента от населението на Рим са християни, като този процент е дори още по-значителен при военните.

РеформиРедактиране

Част от серията статии за
Християнство
 

Иисус Христос

Непорочно зачатие · Разпятие
Възкресение · Христология

Библията

Стар завет · Нов завет
Десетте Божи заповеди (Декалог)
Боговдъхновение · Херменевтика
Канон на Библията · Апокриф
Септуагинта · Преводи на Библията

Християнска теология

Светата Троица · (Отец · Син · Дух)
Сътворение · Грях · Изповед
Вяра · Опрощение · Освещение
Кръщение · Спасение
Божие царство · Евангелие · Църква
Апологетика · Теозис
Арминианизъм · Ресторационизъм
Фундаментално християнство

История и традиции

Апостоли · Мария · Павел · Петър
Християнството в дати
Отци · Константин I
Икуменически съвети
Иконоборство
Великата схизма
Кръстоносни походи
Реформацията

Култура и ритуали

Изкуство · Музика
Икуменизъм · Критицизъм
Проповед · Молитва
Литургия · Литургичен календар
Християнски символизъм

Деноминации

Западни
Адвентизъм · Анабаптизъм
Англиканизъм · Баптизъм
Евангелизъм · Калвинизъм
Лутеранство · Методизъм
Петдесятничество
Протестантство · Римокатолицизъм


Източни
Източно православие
Нехалкедонски църкви
Асирийска църква
Източнокатолически църкви


Нетринитарни църкви · Движения

Личности

Атанасий · Аврелий Августин
Анселм · Григорий Палама
Ириней · Дионисий Ареопагит
Тома Аквински
Уесли · Джон Уиклиф
Мартин Лутер · Жан Калвин
Кери · Барт · Греъм
Вартоломей I · Франциск

Дворът и подчинените на КонстантинРедактиране

Реформатор, у когото не остава нито капка от традиционния римски консерватизъм, Константин напълно възприема и налага новите принципи на Домината, въведени от Диоклециан. Като пълновластен господар, той съсредоточава в ръцете си абсолютна власт, на фона на която някога славното сенатско съсловие присъства просто като допълнителна декорация. При Константин и повечето от наследниците му оттук нататък се спазват всички ритуали на сложния дворцов церемониал, типичен за източните монархии. В такава среда логично процъфтяват интриги и сплетни. Заобиколен от ориенталски разкош, сред свита от евнуси и раболепни придворни, императорът заменя лавровия венец със скъпоценна диадема, изисква поклони до земята, а официалното обръщение към него е „Доминус“.

Константин цени изтънчеността и християнството, и в двора му има възрастни, уважавани и почитани мъже. Видни римски фамилии, които отказват да приемат християнството, биват лишавани от възможност за придобиване на власт, въпреки че две трети от правителството не са християни.[17]

„Константин маха статуята си от езическите храмове. Поправянето на езическите храмове, които западат заради него, е забранено. Тези средства са давани на покровителстваното християнско духовенство. Агресивни форми на религиозно почитане, били те християнски или езически, са забранени. При основаването на Константинопол през 330 г. е изпълнена церемония, която е полуезическа и полухристиянска, а на пазара Христовият Кръст е поставен над колесницата на слънчевия бог. Също така има пеене на химни.“[18]

Основаването на Новия РимРедактиране

Падението на Лициний олицетворява отминаването на стария Рим и началото на ролята на Източната Римска империя като център на образованието, просперитета и опазването на културата. Тъй като Рим е твърде далеч от границите на империята, изискващи честото присъствие на владетеля, новото седалище трябва да има стратегическо положение. Това е причина императорът да избере за нова столица един неголям град на Босфора, където започват мащабни строежи. В началото Константин се колебае между Сердика, Никомедия или други градове, но накрая се спира на Византион.

Константин построява наново град Византион, преименувайки го на Нови Рим (Nova Roma), като в чест на събитието в 330 г. издава специални възпоменателни монети. С пари от конфискуването на езическо имущество там са издигнати много нови обществени сгради: християнски храмове, Стени на Константин, Форум на Константин, Двореца Дафне, колосалната статуя на Константин и други. Пренесени са произведения на изкуството от Рим и други градове. Новият Рим има сенат и градски служби, подобни на тези в Рим. Новият град е закрилян от (предполагаемия) Свети кръст, тоягата на Мойсей и други свети реликви, въпреки че една камея, сега намираща се в Ермитажа, показва Константин, коронован от богинята Тюхе.[19] Фигурите на старите богове са заменяни и често асимилирани в християнската символика. На мястото на храм на Афродита е построена новата църква на „Светите апостоли“. Поколения по-късно се разказва история, според която божествено видение довело Константин на това място и един ангел, който никой друг не можел да види, го развел на обиколка по новите стени. След смъртта му, столицата е преименувана на Константинопол – „Градът на Константин“.[7]

Късни годиниРедактиране

Последните години от Константиновото управление не са добре документирани. През 326 г., по време на посещението му в Рим по случай двадесетгодишнината от възкачването си, Константин осъжда и екзекутира най-големия си син Крисп, вярвайки на обвиненията, че Крисп е имал афера с Фауста, втората съпруга на Константин. Няколко месеца по-късно той убива и Фауста като несъмнения източник на лъжливите обвинения.

Римляните успешно воюват с вестготите през 332 г. в Мизия и също там побеждават сарматите през 334 г. В резултат е отвоювана по-голямата част от отдавна загубената провинция Дакия, която Аврелиан е принуден да изостави през 271 г., въпреки че там продължавали да живеят римски поданици. Победените готи стават римски федерати и защитават Дунавската граница от вандалите. Тогава е потушен и един незначителен бунт в Кипър. В 336 г. Константин празнува тридесетгодишнината на управлението си. Във времето преди смъртта си, той планира голяма експедиция, с която да сложи край на набезите на Персийската империя в християнското царство Армения.

Евсевий съобщава, че Константин е покръстен съвсем скоро преди смъртта си през 337 г. Той отишъл от столицата в близък курорт с минерални бани, за да използва водите му, след което отишъл в града на майка си – Хеленопол, където се помолил в голямата църква, построена в чест на апостол Лука. С това той последвал един обичай от онова време, който отлагал кръщението за старини или за смъртта.[20] Според Йероним изборът на Константин паднал върху епископ Евсевий Никомидийски. След смъртта му тялото му било пренесено в Константинопол и погребано в църквата на „Светите апостоли“.

Константин Велики е наследен от тримата си сина, родени от Фауста, цезарите Константин II, Констанций II и Констанс. Известен брой роднини са премахнати от сцената на събитията от привърженици на Констанций. Той също така има две дъщери, Константина и Елена, съпруга на император Юлиан.

Идеология и иконография на КонстантинРедактиране

Монетите, сечени за императори, често разкриват детайли от личната им иконография. През ранния период от управлението на Константин езически богове като Марс, а след това (от 310 г.) Аполон и Сол Инвиктус, често присъстват на реверса на монетите. Марс се асоциира с Тетрархията. Тази символика служи, за да се наблегне на легитимността на Константиновото управление.

След скъсването на отношенията му със стария колега на баща му Максимиан през 309 – 310 г., Константин започва да претендира, че има легитимен произход от императора от третото столетие Марк Аврелий Клавдий Готски, героя от битката при Наисус. „Historia Augusta“ от 4 век съобщава, че бабата на Константин по бащина линия – Клавдия, е дъщеря на Крисп, като Крисп е споменат като брат на Клавдий II и Квинтил. Историците обаче подозират, че това е генеалогична фалшификация, имаща за цел да се възвеличае Константин.

Клавдий II Готски претендира за божествена закрила от Аполон-Sol Invictus. Константин също пропангандира връзка между себе си и Sol Invictus, последното божество, появявало се на неговите монети.[21] Реверсите на неговите монети са доминирани за няколко години от неговия „спътник, непобедимото Слънце“ – надписите гласят SOLI INVICTO COMITI. Изображението представя Аполон със слънчев ореол, подобен на Хелиос и държащ глобус в ръцете си.

През 20-те години на 4 век самият Константин е изобразяван с ореол. Също така има монети, изобразяващи Аполон, каращ слънчевата колесница, върху щит, който Константин държи. Елементи от тази асоциация остават дори след прочутото преминаване на Константин към християнството през 312 г. От там нататък в имперската иконография започва да присъства християнската символика, в някои случаи неясна.[22] На монета от 312 г. например са изобразени хи и ро, първите две букви от името на Христос на гръцки, върху шлем, носен от Константин.

 
Христограма върху златна монета на Константин
 
Пример за „втренчените очи“ върху късните монети на Константин

Продължение на иконографския прецедент може да бъде видяно в по-голямото око на портрета върху монетата (вдясно). Това предполага по-фундаментална промяна в официалните изображения. Водейки началото си от късния трети век, портретите започват да стават по-малко реалистични и по-схематични. От първостепенно значение е императорът като господар, а не определеният индивид. Най-общите характеристики на неговия стил са широката челюст и прилепналата брадичка. Големите втренчени очи ще заемат все по-видно място с напредването на четвъртото столетие, например сребърните монети от ранния 5 век на Теодосий I.

Наследството на КонстантинРедактиране

 
Съвременна бронзова глава на Константин

Константин Велики е несъмнено една от най-важните личности в римската и световната история, но неговата истинска същност остава загадка. Често е идеализиран от про-християнските автори като просветен и набожен монарх, чиито далновидно избран политически курс не само спасява империята от разпадане, но и определя бъдещото развитие на европейската цивилизация в следващите хилядолетия. Той е забележителен и със своите военни победи и политически постижения: освен че обединява империята под властта на един император, той печели всички войни с външните врагове и вътрешните съперници. Според по-критични оценки Константин е безскрупулен демагог, обсебен от идеята за собственото си превъзходство, и жесток деспот, действащ импулсивно и по внушение на приближените. Гибън отбелязва, че Константин е един героичен новатор, когото абсолютната власт покварява и деградира до тиранин.

Константин се смята за първия византийски император (според друг възглед Теодосий Велики), а също така Свещената Римска империя го причислява към най-почитаните фигури в своята история. Както на Изток, така и на Запад, императори понякога са приветствани като „Новият Константин“. Повечето раннохристиянски църкви почитат Константин като светец. На Изток той понякога е наричан и „13-ият апостол“ (isapostolos).[23]

Константиновото правно наследствоРедактиране

 
Останки от огромната статуя на Константин, Капитолийски музеи

Константин прокарва закони, с които прави професиите на месарите и пекарите наследствени и, което е по-важно, поддържа превръщането на наемни фермери (coloni) в крепостници – полагайки основите на европейското общество през Средните векове.

Законите на Константин в много отношения подобряват законите на предшествениците му, въпреки че те са също така отражение на неговото по-бурно време. Някои примери:

  • За пръв път момичетата не могат да бъдат отвличани (това може би всъщност се отнася до пристаналите, които са считани са отвлечени, защото момичетата не могат законно да се съгласяват на приставане).
  • Смъртно наказание чака всеки, който събира данъци над упълномощената сума.
  • Затворникът повече да не бъде държан в пълна тъмнина.
  • На осъден човек е позволено да умре на арената, но той не може да бъде жигосван по „неземно красивото“ му лице, а само по краката (защото Бог създаде човека по Свой образ).
  • На робини дойки или придружителки, заловени, че са допуснали момичетата, за които отговарят, да бъдат прелъстени, ще бъде излято разтопено олово в гърлата.
  • Гладиаторските игри се премахват през 325, въпреки че това има малък реален ефект.
  • Правата на господаря на роба са ограничени, но робът все още може да бъде бит до смърт.
  • Разпъването на кръст е премахнато, но е заменено с обесване.
  • Великден може да бъде празнуван публично.
  • Неделята е обявен за ден за почивка, на който на тържищата е забранено да работят, а обществените служби са затворени (освен ако не става въпрос за освобождаване на роби); въпреки това няма никакви ограничения за земеделието (с което се занимава мнозинството от населението).[7][24]
 
Античната улица между Ротондата Св. Георги и останките от двореца на император Константин Велики

Константин и евреитеРедактиране

Константин взима законодателни мерки по отношение на евреите: забранява им се да притежават роби християни, както и да обрязват своите роби. Преминаването на християни към юдаизма се забранява. Забранени са събиранията за религиозни служби, но на евреите е позволено да влизат в Йерусалим на Тиша бе Ав, годишнината от разрушаването на Храма. Константин също така издейства на първия Никейски събор забраната да се празнува Великден в деня преди еврейската Пасха (nisan xiv), т.нар. Квартордециманизъм, виж също Спорове около Великден.[25]

Константин и СердикаРедактиране

Император Константин често е употребявал израза „Сердика е моят Рим[26] станело ли дума за днешната българска столица София. Построяването на най-старата църква в града „Св. София“ едва ли е станало без неговото одобрение и подкрепа.

Легенди и Константиновият дарРедактиране

 
Кръщението на Константин, според представата на учениците на Рафаел

По-късно във времето историческите факти постепенно се забулват в легенди. Схващането, че Константин е покръстен едва на смъртния си одър и то от епископ със съмнително православие, започва да става неуместно и се ражда легендата, че папа Силвестър I (314 – 335 г.) е излекувал езическия император от проказа и след това Константин се покръстил и дарил сгради на папата. През 8 век за пръв път се появява документ, наречен „Константинов дар“, според който току-що преминалият към християнството Константин дава светското управлението на Рим, Италия и Западния свят в ръцете на папата. През Същинското Средновековие този документ е използван като основа на папската светска власт, въпреки че е отхвърлен като фалшификат от император Отон III и оплакан като корен на папските светски интриги от поета Данте Алигиери. Филологът от 15 век Лоренцо Вала доказва, че документът наистина е фалшификат.

Константин в Historia на Галфрид МонмутскиРедактиране

Поради славата си и своето провъзгласяване за император на Британия, Константин по-късно е считан и за британски владетел. През 11 век английският писател Галфрид Монмутски издава труд с измислено от него съдържание, озаглавен Historia Regum Britanniae, в който той разказва предполагаемата история на британците и техните крале от Троянската война, крал Артур и англосаксонското нашествие. В този труд Годфрид твърди, че майката на Константин – Елена, всъщност е дъщеря на „крал Кол“, митичния крал на британците и основател на Камулодунум. Дъщеря на крал Кол преди това не фигурира в мита или поне сведението не се е запазило при писането, така че това родословие вероятно е дало отражение върху желанието на Годфрид да създаде непрекъсната линия на кралско потекло. Според Годфрид е неправилно да се смята, че един владетел може да има незнатни предци. Монмутски казва също, че в Йорк, Константин е провъзгласен за „крал на британците“, а не за римски император.

 
Римската империя по времето на Константин Велики 337 г.

Краят на Тетрархията и възходът на Константин:

Западна Римска империя Източна Римска империя
Периоди Август Цезар Август Цезар
293 – 305 Максимиан Констанций Хлор Диоклециан Галерий
305 – 306 Констанций Хлор Флавий Север Галерий Максимин Дая
306 – 307 Флавий Север Константин
307/308 – 311 Максенций
310 – 311 * Лициний Максимин Дая
311 – 313 Максенций
313 – 324 Константин Лициний
324 – 337 Константин
* В този период има петима Августи и нито един цезар.
Областта на Галерий е разделена между Лициний и Максимин Дая.
 
Константинопол – Новият Рим

Вижте същоРедактиране

Външни препраткиРедактиране

ИзточнициРедактиране

  • The Cambridge Companion to the Age of Constantine (Cambridge Companions to the Ancient World), edited by Noel Lenski. New York: Cambridge University Press, 2005 (hardcover, ISBN 0-521-81838-9; paperback, ISBN 0-521-52157-2)
  • Barnes, T.D. 1981 Constantine and Eusebius. Cambridge, MA, London
  • Chuvin, Pierre; Archer, B. A. (translator). A Chronicle of the Last Pagans. Cambridge, MA: Harvard University Press, 1990 (ISBN 0-674-12970-9)
  • Chapman, John. „Donatists“, The Catholic Encyclopedia (1909)
  • „Constantine“, Encyclopaedia Britannica (1911)
  • Dodds, Eric Robertson. The Greeks and the Irrational. Berkeley: University of California Press, 1964
  • Dodds, Eric Robertson. Pagan and Christian in an Age of Anxiety: Some Aspects of the Religious Experience from Marcus Aurelius to Constantine. Cambridge University Press, 1965
  • Евсевий Кесарийски. The Life of the blessed Emperor Constantine in four books from 306 to 337
  • Fowden, Garth. „The Last Days of Constantine: Oppositional Versions and Their Influence“, The Journal of Roman Studies, Vol. 84. (1994), pp. 146 – 170
  • Herbermann, Charles G.; Grupp, Georg. „Constantine the Great“, The Catholic Encyclopedia (1908)
  • Holloway, R. Ross. Constantine and Rome. New Heaven, CT; London: Yale University Press, 2004 (hardcover, ISBN 0-300-10043-4)
  • Jones, A.H.M. Constantine and the Conversion of Europe. London: English University Press, 1948; London: Macmillan, 1949
  • Kousoulas, D.G. The Life and Times of Constantine the Great: The First Christian Emperor. Bethesda, MD: Provost Books, 2003 (paperback, ISBN 1-887750-61-4)
  • Lactantius, (240 – 320). Of the Manner the in Which the Persecutors Died.
  • MacMullen, Ramsay. Constantine. Dial Press, 1969
  • MacMullen, Ramsay. Christianizing the Roman Empire A.D. 100 – 400. New Heaven, CT; London: Yale University Press, 1984
  • MacMullen, Ramsay. Changes in the Roman Empire: Essays in the Ordinary. Princeton, NJ: Princeton University Press, 1990
  • MacMullen, Ramsay. Enemies of the Roman Order: Treason, Unrest, and Alienation, Harvard, 1966
  • Odahl, Charles Matson. Constantine and the Christian Empire. Cambridge, MA: Harvard University Press, 2004
  • Rassias, Vlassis R. Es Edafos Ferein, 2nd edition. Athens, 2000 (ISBN 960-7748-20-4)
  • Wilken, Robert L., Christians As the Romans Saw Them. New Heaven, CT; London: Yale University Press, 1436
  • Извори относно чумата при Антонин:

БележкиРедактиране

  1. а б Рождените дати варират, но съвременни масови източници използват 274 г., например „Constantine“, Encyclopedia Britannica, 2007 Online edition; и „Constantine“, Dictionary of the Middle Ages, volume 3, 1983.
  2. На (латински официалната имперска титла на Константин е IMPERATOR CAESAR FLAVIVS CONSTANTINVS PIVS FELIX INVICTVS AVGVSTVS, Император Цезар Флавий Константин, благочестивият, честитият, непобедимият, величественият. След 312 г. той добавя MAXIMVS („най-великият“), а след 325 заменя invictus („непобедимият“) с VICTOR („победител“), тъй като invictus напомня за Sol Invictus, езическия бог Слънце.
  3. www.newadvent.org
  4. Barnes, T.D., Constantine and Eusebius Cambridge, MA and London, 1981
  5. а б в г д е Данчева-Василева, Ани. История на средновековна София IV-XIV век. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2017. ISBN 978-954-09-1110-6. с. 27 – 30.
  6. Elizabeth DePalma Digeser, „The Making of A Christian Empire: Lactantius and Rome“ (London, Cornell University Press, 2000) p. 122
  7. а б в MacMullen, 1969
  8. Едиктът давал право на християните да изповядват религията си, но не им възвръщал никаква собственост; Вж Lactantius, De Mortibus Persecutorum („On the Deaths of the Persecutors“)ch. 35 – 34
  9. R. Gerberding and J. H. Moran Cruz, Medieval Worlds (New York: Houghton Mifflin Company, 2004) p. 55
  10. Peter Brown, The Rise of Christendom 2nd edition (Oxford, Blackwell Publishing, 2003) p. 61
  11. Peter Brown, The Rise of Christendom 2nd edition (Oxford, Blackwell Publishing, 2003) p. 60
  12. R. Gerberding and J. H. Moran Cruz, Medieval Worlds (New York: Houghton Mifflin Company, 2004) pp. 55 – 56
  13. Richards, Jeffrey. The Popes and the Papacy in the Early Middle Ages 476 – 752 (London: Routledge & Kegan Paul, 1979) pp. 14 – 15
  14. Richards, Jeffrey. The Popes and the Papacy in the Early Middle Ages 476 – 752 (London: Routledge & Kegan Paul, 1979) p. 15
  15. Richards, Jeffrey. The Popes and the Papacy in the Early Middle Ages 476 – 752 (London: Routledge & Kegan Paul, 1979) p. 16
  16. www.livius.org
  17. MacMullen 1969, 1984, New Catholic Encyclopedia, 1908 Constantine
  18. New Catholic Encyclopedia 1908
  19. „www.hermitagerooms.com“, архив на оригинала от 16 март 2006, https://web.archive.org/web/20060316221103/http://www.hermitagerooms.com/exhibitions/Byzantium/sardonyx.asp, посетен 16 март 2006 
  20. По това време кръщението на новородени, въпреки че било практикувано (обикновено при извънредни обстоялетсва), все още не се било превърнало в обичай на запад. Вж Thomas M. Finn (1992), Early Christian Baptism and the Catechumenate: East and West Syria. Вж също Philip Rousseau (1999). „Baptism“, in Late Antiquity: A Guide to the Post Classical World, ed. Peter Brown.
  21. N. Hannestad Roman Art and Imperial Policy (Aarhus: 1988)
  22. P. Bruun Studies in Constantinian numismatics: papers from 1954 to 1988
  23. www.in2greece.com
  24. New Catholic Encyclopedia, 1908; Theodosian Code.
  25. Life of Constantine Vol. III Ch. XVIII от Евсевий; The Epistle of the Emperor Constantine, concerning the matters transacted at the Council, addressed to those Bishops who were not present
  26. Petri Patricii excerpta Vaticana, 190: Κωνσταντίνος εβουλεύσατο πρώτον εν Σαρδική μεταγαγείν τά δημόσια· φιλών τε τήν πόλιν εκείνην συνεχώς έλεγεν „η εμή Ρώμη Σαρδική εστι.“ – Константин най-напред възнамерявал да пренесе управлението в Сардика; и понеже обичал този град, често казвал: „Сардика е моят Рим“.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Constantine I“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.  


Римски императори
Констанций I Хлор (305 – 306) Константин I Велики (306 – 337) Константин II (337 – 340),
Констанций II (337 – 361),
Констанс (337 – 350)
Римска империя
  Тази статия е включена в списъка на избраните на 21 юли 2007. Тя е оценена от участниците в проекта като една от най-добрите статии на български език в Уикипедия.