Николай Палаузов
Николай Христофорович Палаузов (също понякога и като Никола Палаузов[1]) е български възрожденец, общественик и просветен деец. Спомагателен член от 1869 г. и почетен член от 1884 г. на Българското книжовно дружество (днес БАН).
| Николай Палаузов | |
| български възрожденец | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | Одеса, Украйна |
| Учил в | Ришельовски лицей |
| Николай Палаузов в Общомедия | |
Биография
редактиранеРоден е на 9 май 1819 г. в Габрово. Начално образование получава в родното си място при килийния учител даскал Калинича.
В началото на 1830-те години e бил извикан от своя чичо Николай Степанович Палаузов в Одеса и след предварителна подготовка постъпва в Ришельовския лицей. Завършва Юридическия факултет на Ришельовския лицей в Одеса през 1842 г., а след дипломирането си е сред първите българи, завършили руско висше училище.
На 21 години приема руско поданство и е назначен на държавна служба в Одеса (1842-1899). Става служител и член на Управителния съвет на Одеската митница, губернски секретар, колежки секретар, надзирател на Тирасполската митница.[2]
Принос за развитие на българското образование
редактиранеПрез 1845 г. е изпратен от Васил Априлов и Николай Ст. Палаузов в Габрово, за се погрижи за подобряване на работата в училищата (от 1860 г. до края на живота си е попечител на Габровското училище).
През лятото на 1853 година Палаузов изпраща до командващия Дунавската армия Михаил Горчаков записка, озаглавено „За сегашното положение на българите в Европейска Турция“. В нея той критикува руската политика след Одринския договор от 1829 година като пагубна за руското влияние сред българите и призовава за изпращане на руски емисари в България. Те трябва да подготвят масово въстание, което да съпътства предстоящото руско настъпление на Балканите.[3]
През 1854 г. е аташиран към щаба на руската Южна армия в Букурещ като служител с особено назначение по българските въпроси. Полага грижи за устройването на българите преселници в Южна Русия.
През 1861 г. става цензор на славянските вестници и книги, които пристигат в Русия през Одеса.
През 1883 г. е утвърден за действителен статски съветник.
Пише статии, доклади, с които запознава руското правителство, политическите и държавни дейци и обществеността с положението на българския народ, като се стреми да привлече вниманието им към делото за освобождението на България.
Други заслуги
редактиране- Издейства от руското правителство стипендии за българките, които учат в одеските девически гимназии, както и за българи във Фундуклеевата гимназия в Киев, в техническите училища в Петербург и др.
- Организира събиране, превеждане и отпечатване на книги, които изпраща в България.
- Сътрудничи на руския периодичен печат – „Одески вестник“.
- Сътрудничи на „Цариградски вестник“, в който са поместени статиите му „Няколко мисли заради болгарското правописание“ (1852) и „Болгарска писменост“ (1852).
- Превежда от руски език „Жизнеописанието на Юрия Ивановича Венелина“ – 1851 г.
- Основател и дългогодишен председател на Одеското българско настоятелство (1854-1899) и почетен член на Одеското славянско общество.
Памет
редактиранеНа Николай Палаузов е наречена улица в квартал „Хиподрума“ в София (Карта).
Бележки
редактиране- ↑ 110 години от смъртта на Никола Палаузов, calendar.dir.bg
- ↑ Палаузов, Николай Христофорович // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона: В 86 томах (82 т. и 4 доп.). — СПб., 1890—1907.
- ↑ Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751-1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 237-241.
Източници
редактиране- Д-р Цончев Петър, „Из общественото и културно минало на Габрово – исторически приноси“, Габрово, 1934/1996 г., с. 412, 465, 467, 485, 621, 665, 677, 730-737
- Антонова Цв., „Николай Христофорович Палаузов“, сп. БАН, бр.1/1972 г.
- Каролев Р., „Николай Христофорович Палаузов – черти из политическата му деятелност“, БКД, кн.61/1900, с.166-198
- Томова Д., „Из документалното наследство на Николай Хр. Палаузов“, Библиотекар, бр.12/1981 г.
- Енциклопедия България, т.5, С.1986, с.33