Николай (светско име Георгий Николаевич Шелехов; 16.04.1912, Варшава – 28.11.1981, Монреал) е руски йеромонах и иконописец, живял и работил в България от 1931 – 1932 г. до 1967 г., реемигрирал в Германия през 1967 г. и през 1975 г. – в Канада [1]. Негов син и ученик е Александър Шелехов[2], който днес работи и живее в Канада. Шелехов е потомък на изследователя на п-в Аляска – Григорий Шелихов. Родът живее в град Рилск, където домовете на Шелехови са сред забележителностите, а местното предание разказва за древна почит към преп. Йоан Рилски и присъствие на български монаси и мощи на покровителя на България.

Николай Шелехов
руски йеромонах и иконописец
Рождено имеГеорги (Йежи)
Роден
Починал
28 ноември 1981 г. (69 г.)
Националност Русия
Стиликонографиятрадиционен
УчителиПимен Софронов
Направлениевизантийска и древноруска иконопис
Професия1938-1981
Известни творбииконостаси,стенописи, икони, учебник в България, иконостаси и икони в Германия и Канада
Патронсвети Серафим Софийски
ПовлиянПимен Сафронов, Сръбски църковни стенописи, Институт Кондаков, Третяковска галерия
ПовлиялКняжевската иконописна школа, Магдалина Начева, Ангел Радушев, Малин Димов
СъпругаЛиляна Вълкова

Георги Николаевич Шелехов[3][4][5][6]се ражда в Полша в семейството на богат руски търговец от дворянски род и германка. Завършва класическа гимназия. На 19 ноември 1932 г. приема монашество с името Николай, а по-късно и свещен сан от своя духовен наставник – руския архиепископ Серафим Соболев[7] в храм „Свети Николай“ в София; следва в Богословския факултет на Софийския университет 1932 – 1936, прекъсва по болест[8] и работи като секретар (иконом и домакин) на владика Серафим и от него получава благословение за иконопис. Първите две икони – на св. Трифон и св. Пантелеймон, Шелехов изписва след наставления по живопис и иконопис от руски художник. През 1938 – 1939 г. Шелехов се обучава за няколко месеца в Сърбия в манастира Раковица при иконописеца Пимен Максимович Софронов, ученик на бележития старообредчески иконописец Гавриил Ефимович Фролов. Както отбелязва изследователят на руското присъствие в балканската иконопис В. И. Косик[9], по благословението на сръбския патриарх Варнава школата на Софронов съществува от 1934 г. до 1937 г. В записките си Шелехов описва обучението в ателието на Софронов като няколкомесечен престой през 1939 г. след проведения преди това там 1934 – 1937 г. практически и теоретичен курс, който има за цел да върне балканската иконопис към нейните древни традиции. Шелехов има възможност да се запознае с изящните образци на сръбската късносредновековна стенопис във време, когато познатите ни и достъпни днес иконописни паметници още не са разкрити, реставрирани и експонирани в църквите и музеите и тепърва се появяват в литературата. Във встъпителната си лекция от курса по технология на иконописта, който води през пролетта на 1952 г. в Духовната академия, Шелехов споменава за своите проучвания на древни руски ръкописи и редки издания в основания през 1938 филиал на Археологическия институт „Кондаков", където посещава лекциите на професорите Н. Тол и Дмитрий Расовски, които подпомагат работата му в библиотеката, за да обогати познанията си по иконопис.

След завръщането си в България Шелехов работи неуморно около десетилетие, за да развие своя талант и да обогати църквите с хубави образи и затова биографията му почти не отразява този период, а в литературата се срещат само отделни сведения – напр. през 1945 г. дарява на манастир „Св. Мина“ в София – кв. Обрадовци, чудотворната икона на светеца[10], но в литературата тя се приписва и на други руски иконописци работили у нас. През 1945 – 1946 г. Шелехов изписва манастирския храм на Кокалянския манастир „Св. Архангел Михаил“[11]; иконостасът на гробищния параклис „Успение Богородично“ в този манастир е приспособен от параклис посветен на св. Серафим Саровски. Иконостасът в храм „Покров Богородичен“ на едноименния Княжевски манастир е изработен при основаването на обителта през 1949 г. в къща в центъра на София на ул. „6 септември“ №51 и е бил поставен в коридора отдясно до стаята с балкон към двора по заръка на св. Серафим. Към този иконостас изграден в есенни багри през 1951 г. отстрани е добавена патронната Покровска икона, където св. Серафим Софийски за пръв път е изобразен в лика на праведниците след кончината си, отначало с бяло було, сред висшия клир, което при реставрацията е променено на тъмносин монашески кукол. Иконите в княжевския параклис са поставени леко настрани за да се поберат напречно на сградата, а о т северната им страна е добавена икона на воронежи светии. Иконографсакта програма на иконостаса е изградена от светиите почитани най-много по традиция в обителта като сред царските икони не е поставен св. Йоан Кръстител. Същият иконостас е репродуциран в храм св. Илия в Плевен и Успение Богородично в София, където оригиналният син фон е заменен с бежов. Фотографии на иконостаса се откирват в Гугъл + профили на манастира, а малки и качествени репрродукции се намират в книжарниците на обителта. Може да се търси известно сходство с проскинитария на Митрополитския дом в Благоевград.

В хода на историята на руските църковни общини в България, въпреки честите промени до 10 ноември 1952 г., когато руските храмове и манастири стават отговорност БПЦ, може да се предположи, че йеромонах Николай служи и иконописва предимно в белоемигрантските и българските църковни среди; но в същото време, още отначало неговите икони излизат извън страната и стават част от световното културно наследство, а впоследствие е възможно творбите му за частни лица по света да се окажат много повече, отколкото за храмове и енорияши на диаспората. Военните времена и обществените промени, които са предизивкателство за мнозина духовни лица и вярващи засилват тази тенденция в неговото творчество и трайно го извеждат на световната културна и църковна сцена, където той преуспява не по-малко от България. От един кратък руски репортаж по повод на негова изложба в Германия, разбираме че реемиграцията, която може да се тълкува от икономическа гледна точка, за руското емигрантско духовенство и вярващ народ всъщност е продиктувана от свободата на православно вероизповедание в западни условия – Шелехов споменава, че в България е много по-трудно да възпита сина си като християнин[12]. Когато в наши дни историческите обстоятелства на тези времена се разкриват все повече, става ясно, че при масовото изтласкване на религиозния живот от обществената сфера и преследването на вярата дори в частния живот, реализацията на Шелехов като иконописец в българската православна църква е значително и удивително явление, което не се дължи само на руския му произход и желанието на властите да музеифицират църквата.

През 1952 г. Шелехов е поканен от Светия Синод на БПЦ да води курс по иконопис в Духовната академия и от тогавашния Старозагорски митрополит Климент – да изпълни като демонстрация иконостаса на параклиса „Св. Теодор Тирон“ при Аязмото в Стара Загора[13]. Идеята на обучението е да се създаде синодална иконописна работилница. Записките от този курс по технология на византийската иконопис, започнал на 25 февруари и обхванал 15 лекции (въведение, стил, дъска, грунд, канон, рисунка, анатомия, подготовка за позлатяване, позлата, приготвяне на темпера, нанасяне на цветове, рисуване на дрехите, изписване, фиксиране, колорит) издадени десетилетие по-късно на циклостил, се разпространяват и до днес между иконописците и на антикварния книжен пазар в България като ценно пособие (в повечето случаи без споменатите в тях схеми, без встъпителната лекция, съдържанието и библиографията). Приложените схеми на лице и фигура дават ясна представа за принципите на структурно изграждане на човешкото тяло в монументални пропорции, които е възприел, доразвил и спазва Шелехов и които обяснява в своето ръководство. Не по-малко ценни са присъстващите в този текст теоретични изяснения на същината на православната иконопис, които извират от живия духовен опит на църквата и някои нюанси в тях са смирен личен приноси – новост в специализираната духовна и художествена литература по иконопис. Според наблюденията на паметниците, може да се каже, че голяма част от наставленията и иконописните образи на Шелехов остават ненадминати от съвременните познавачи на възродената византийска иконопис, но тази теза може да се потвърди едва след въвеждане на достъпната инфрмация и документация в научно обръщение чрез издаването на биография, албум и преиздаването на учебника на български, руски и английски език със съдействието на Александър Шелехов, който единствен би могъл да добави необходимите пояснения и уточнения за постиженията на своя баща и учител през годините.

От 1953 г. до 1960 – 1961 Шелехов работи в Рилския манастир, където създава ателие и изпълнява множество поръчки от цялата страна. Негови икони красят и до днес гостната и игуменарницата на манастира, а стенописите му – църквата „Св. Теодосий" зографисана през 1956 г.[14]и реставрирани през 2016 по време на лятната практика на студентите по реставрация[15]. През 1953 г. Шелехов изписва икона[16] на св. Крал Милутин, която днес се намира пред новата резбована рака с мощите на светеца в катедралния столичен храм „Вмчца Неделя“. Рилската колекция икони на българските светии, които не са напълно идентични с образите от двете големи икони Събор на всички светии просияли в България" и днес вече се появяват в учебниците по Религия[17]. Наред с моделите за образите на българските светии, които през годините се появяват и като отделнии икони и се тиражират, както напимер лика на свети Теодосий, Шелехов създава редица отделни образци на икони дарявани на високи официални гости, за които авторството му понякога се споменава, а понякога специфичния му стил и познаването на творчеството му са достатъчен ориентир негови творби да се открият в църковни музеи, както например няколко диптиха и иконописен детайл в ЦИАМ, в други обществени и частни сбирки, като частно притежание на духовни лица и като репродукции на календари и в списания, както например в изданието Икона на немския музей на иконописта, в българското списание Православно слово и в уебсайта, храмовете и изданията на БПСЦ. През 70-те Шелехов дарява на Княжевски манастир техника и консумативи за печат, както и материали за иконопис като внасянето им в страната в период на ограничения и контрол става при условия да се субсидират и други качествени издания на иконописни репродукции.[18] Творба на Шелехов в съвременен академичен иконописен стил е иконата в цял ръст на света Варвара в храм Преображение Господне в София, вероятно изработена при даряването на частица мощи в края на 50-те години.

Като духовник и иконописец Н. Шелехов се отличава с висок духовен ръст и изключителен художествен талант и работоспособност. Към този период, през 1954 г. се отнася изящната му стенопис в руската църква „Св. Николай“ в София[19] – Криптата с мощите на св. Серафим изписана в преобладаващо студен колорит в израз на синовните чувства на Шелехов към своя духовен наставник и покровител. През 1954 г. [20]Шелехов стенописва олтарната част, където изобразява на тавана Богородица с Младенеца сред ангели, по стената над цокъла и надписа с Христовите думи за кръстоносенето, от север на запад – св. Николай, св. Йоан Рилски с акатиста написан от св. Серафим Соболев, св. Серафим Саровски, св. Александър Невски, Разпятие на южната стена, Св. Троица на югозападната стена, Възкресение с Мироносиците на северозападната стена и Опело на северната, Благовещението от източната страна на преградната стена. Почти навсякъде изящният Шелехов стил, определян от някои автори като експресивен, но с елементи на късен сецесион е видим (въпреки че един автор погрешка приписва част от стенописите на Ростовцев). Частична работа по стените на криптата през 1982 г. – вероятно северната и източната стена – отбелязва иконописецът-богослов Ангел Радушев, работещ в традициите на Шелехов (откриваме сходство в иконографските решения в храм Свети Дух в кв. Надежда),10 г. сътрудник на Ростовцев и близък до княжевската иконописна школа. За останалите стенописи в горния храм и обновяването им след бомбардировките има ясно упоменати други автори и реставратори в литературата, но предвид историческия период, при обновяването е възможно да е участвал и Шелехов, както допускат някои автори. В реставрацията от НИПК през 1976 – 1977 под ръководството на Баева, участва Елисавета Кръстева Йовович, по-късно реставратор в НИМ, която още като студентка работи и с Радушев. По това време все още са запазени облаците разделящи земния от небесния свят, тъй като в основата на подапсидната композиция живописта е силно увредена от влагата в основите на църквата и през 1986 се поставя мраморния цокъл. В края на второто десетилетие на ХI в. стенописите отново са почистени, укрепени и реставрирани от екип обновил целия храм под ръководството на доц. Стефан Белишки, включително студенти.

През 1958 г. Църковен вестник упоменава триптих изписан от Шелехов и негов сътрудник от манастирското ателие и няколко такива негови произведения и от 60-те днес могат да се видят в ЦИАМ като дарове поднесени на патриарх Кирил. Една от тези композиции представя Неръкотворния образ, български светии и Богородица. През тези години, след пожара на 7 септември 1958 г. в църквата Успение Богородично в Банско, Шелехов реставрира повредените икони и надрисува или добавя четири от тях в притвора, където стилът му е ясно разпознаваем, а работата му се споменава в сивдетелството му за иконописец, наред с иконостаса на параклиса Достойно ест в Илиенски манастир в Дървеница, днес кв. Младост, където храмовата икона е от 1959 г., останалите от 1960 г. Иконите са изпълнени на картон закован за дъска, която изгражда иконостаса, защитен от плексиглас, а колоритът и изяществото на иконописта е показателно за високото ниво на художника. Подписването и датирането е вписано със златни букви на страната книгата на иконата на Христос и в орнаменталната украса на храмовата икона. Двете странични икони са на тримата водещи български просветители и св. Йоан Рилски, събрани по двама на едно изобразително поле.

Дело на Шелехов през 60-те години е празничният ред на съществувалия до 1994 иконостас на храм Св. Пантелеймон в кв. Княжево (заснет от фотографа Николай Трейман)[21]. Шелехов изписва иконостасните икони в обновената на 10 ноември 1960 г. църква „Св. Марина“ в с. Илинденци – царски и апостолски ред с Тайната вечеря в центъра, а вероятно и икона на архиерейския трон. Стенописите в храма на Клисурския манастир „Св. Петка“ издигнат отново през този период и за които след загубата на манастирските архиви е известно само, че са рисувани от руски монах, напомнят на стила на Шелехов, но отстъпват на достигнатото по-късно високо художествено майсторство и вероятно са от друг автор, работил също и в църквата в с. Вердикал и съвместно с Малецки по горните редове на старите и вече отчасти подменени иконостаси в Бистрица, за които се предполага, че са дело на местния свещеник, негов ученик и оттам повлиян от неговия стил или са твърде надрисувани. Сред учениците от курса на Шелехов, вероятно е рилския монах Доситей, зографът Димитър Бакалски и презвитера Павлинка Дидова, която е автор на апостолския ред на иконостаса в храм св. Андрей в столицата. В олтара на църквата св. апостоли Петър и Павел е започнат стенопис, който вероятно е изпълнен от монахиня, ученичка на Шелехов, тъй като се забелязва сходство с неговия иконографския подход, прецизност на стила и схеми срещащи се при други непосредствени ученици на представители на княжевската школа или зографи от духовната общност свързана с тях.

Присъствието на талантливия руски рилски йеромонах-иконописец отбелязва архимандрит Климент Рилец в спомените си от 1957 г., а през 1961 г., когато се подготвя закриването на братството на манастира[22] но в литературата не се споменава за застреляните на една от вратите на манастира монаси в присъствие на иконописеца, нито за причините довели до това и Шелехов като мнозина духовници и богослови по това време да остави свещения сан и монашеските обети, за да създаде семейство с Лиляна Вълкова, а година след венчанието да има и син. Но той запазва името си и църковното си иконописно призвание, както и близостта си с църквата[23] и впоследствие споделя за желанието да възпита детето си като християнин[24]. Трудността и деликатността на тълкуването на тези противоречиви обстоятелства днес е причина у нас да изостава проучването[25] на ценните духовни и културни постижения на български и руски клир от миналия век. Например, иконописецът Николай Ростовцев, който също е руски емигрант, но мирянин, български възпитаник, автор и на светски произведения и на близо тридесет стенописни църковни ансамбъла у нас, до днес е обект само на едно проучване; наследниците му редовно организират изложби с неговите проекти и творби, прожектира се биографичен филм, а паметната плоча при дома му и издаването на биографичен албум са все още в проект. За Шелехов до съставянето на този справочен материал през 2015 и непрекънатото му допълване, у нас се споменава съвсем малко, въпреки документирания в литературата пиетет към неговото иконописно наследство и живите спомени на хора, които познават него и творбите му. А освен, че иконописта му е органична част от църковния живот у нас и по света, в храмове, обители и домове, до нас достигат: лекциите му, които са и жива проповед към иконописците, записките от послушническите му наставления от св. Серафим, които сякаш се отнасят и до съвременните вярващи и монашестващи, и мълчаливата проповед на иконописта на поколения последователи на Шелехов.

През 1962 г. Шелехов посещава Москва – Третьяковската галерия и Музея на Андрей Рубльов – за няколко месеца и съприкосновението му с паметниците на древната руска иконопис оказва голямо влияние на неговото творчество като засилва още повече автентичното излъчване на неговите икони[24] и дори го притегля да обмисля завръщане в родната земя. До 1967 г., когато реемигрира, както повечето интелектуалци, творци и духовници-белоемигранти – поради трудните условия в България[24], Шелехов работи в свое ателие в София, живее в близост до Паметника на Васил Левски, но също така създава и подкрепя до края на живота си школата по иконопис при девическия манастир „Покров Богородичен“ в кв. Княжево. След реемигрирането си той не прекъсва сътрудничеството си с обителта, където църковните изкуства са приоритет още от основаването; известна е помощта му при издателска дейност в България свързана с качествен печат и репродуциране, която е оказвана чрез сестричеството и за издания на български икони. Стенописът на външната стена на апсидата на Покровския параклис в Княжевския манастир, изграден по образеца на ктиторско мозаечно изображение от св. София, представящ Пресвета Богородица в цял ръст (в мастилено светлосини одежди изградени на основата на санкир) с Младенеца и увенчана от два архангела с елементи от пейзаж в горната част на източната стена, вероятно е направен при завършване на Покровския корпус в манастира през 1957 г., както и изображението в арковидното пространство над северния вход или са изпълнени по-късно от манастирската иконописна школа. За няколкото външни стенописа (на св. Никола с латински надписи и св. Антоний) по стените на килиите на духовниците е известно, че са дело на гостуваща, вероятно в края на 50-те румънска монахиня Юстина, а св. Пантелеймон е нарисуван за друго място в манастира после пренесен там, но се забелязва сходство с дарената от манастира икона в храм св. Пантелеймон.

В Покровския манастирски храм-параклис, осветен като църква едва в наши дни е иконостасът изписан от Шелехов за първоначалната сграда на манастира на втория етаж на къща на ул. „6 септември“ 51 в София[26]. С този иконостас, параклисът изглежда като посветен на св. Николай – неговият образ е на мястото на патронната икона, а вместо св. Йоан Кръстител стои образа на св. Серафим Саровски; царските икони на архангелите на по-светъл фон от облаци, изглежда че отсъстват от първия вариант на иконостаса, въпреки че конструкцията му е почти идентична; в Княжевския параклис отстрани са добавени иконите на Покров Богородичен от южната страна и на двама особено почитани руски светци – от север; умалено копие на този иконостас с променен фон на иконите, без св. архангели и с добавена още една патронна икона – на св. Серафим Соболев с храма в ръка, днес има в параклиса на св. Серафим Софийски в църквата „Успение Богородично“ в кв. Манастирски ливади. В църквата на св. Лука в манастира има патронна икона в притвора от север[27], която е стояла пред южния клирос на източната стена до стария иконостас; новият вече е дело на манастирското ателие и е изграден след връщането и преустройството на храма, а датировката от свещниците и имената на дарителите е възможно да съвпадат.

През последния етап от българския период в своето иконописно творчество, Шелехов изписва четири църкви и два гробищни параклиса[28], единият от които е Криптата, но другият не е посочен в литературата. През 1963 г. изписва софийската църква „Възкресение Христово“ в кв. „Красна поляна“[29], където създава няколко десетки монументални светийски образи – в цял ръст по стълбовете и почти кавалетни допоясни стенописни образи – в западната част на наоса, без купола изграден по-късно и стенописа на мястото на зазиданата впоследствие южна врата добавен при реставрацията от Гълъб Гълъбов в края на 90-те. През 1964 – 1967 г. [24] Шелехов изписва храм „Вмчк Георги Победоносец“ в гр. Сандански [30] – най-мащабния му и, може да се каже академичен стенописен ансамбъл. През 1967 г. стенописва централната част на софийския храм „Вмчк Димитрий Солунски“[31] днес реставрирана също от НХА – полукупола и страничните галерии с два реда светии и няколко композиции в мек и топъл колорит. Иконостаси на Шелехов има в Митрополитския дом на Неврокопска митрополия в Благоевград (седалището на митрополита се мести и в Гоце Делчев), в църквата „Св. Преображение Господне“ в старите гробища на Благоевград (която вероятно се има предвид при изброяването на стенописите му, въпреки че е малко вероятно колоритните изображения отвън да са на Н. Ш.) и в храма „Св. Марина“ в с. Илинденци, Санданско, където вече се наблюдават късните типажи повлияни от българската среда, както и в храма св. Димитър. Шелехов е канен често да работи в епархията от митрополит Пимен Неврокипски (Енев) (1906 – 1999), който уважава неговото творчество. Известна икона на Шелехов е многофигуралната композиция „Събор на всички български светии“ [32] в два варианта и този с пейзаж от Рилския манастир отпечатан върху корицата на книгата с акатист или служба във връзка с учредяването на празника през 1954 г. и първата служба в храм „Св. Седмочисленици“ в София, където тогава южния олтар е посветен на българските светии, а църквата – преустроената Черна джамия – е обявена за паметник на културата. Едната икона, макар и под арковидна рамка, която скрива част от сонмовете светии, днес краси игуменарницата на Рилски манастир, а другата е репродуцирана в малък размер на аналой в Св. Седмочисленици. Във връзка с традицията еп. Партений Левкийски да служи в софийския храм „Св. св. Кирил и Методий“ на всеки празник на български светец или светица и на общия празник[33] – откриваме иконата на един от южните киоти [34][35], където е подписана по диагонал в долния десен ъгъл с червено с инициали IНШ и дата 1953 г. със същия шрифт, с който са надписите на чиновете светии. Тази икона не пресъздава сонмовете в далечината, а като първа изработена за няколко месеца за чина на прославата, с дарения на енориаши от храма св. Спас, обхваща 82 светии, както отбелязва репортажа в новогодишния брой на Църковен вестник за 1954 г. По това време има различно виждане за някои персонажи от сонма на българските Божии угодници, светитие просияли на българска земя, както е надписана иконата. По тази причина, напр. преп Петка е изобразена веднъж като Търновска и веднъж като Българска, вероятно поради това, че в Русия и Гърция се почитат други светици с това име и дори богослов като Шелехов не е могъл да определи с категоричност светийските ликове. Забележителен е българският пейзаж в центъра на иконата, който отговаря на изискванията на стилана социалистическия реализъм като ни представя стадо овце, пастир и къщи, без още да е известно по каква причина, но вероятно и под влияние на възрожденските пейзажи в иконописта.

Други икони са: „Св. Симеон Самоковски“, св. Йоан Рилски в цял ръст в храм Покров Богродичен и подписаната от Шелехов с два бели инициала, може би най-добрата творба на художника, изпълнена на платно и днес реставрирана икона на архиерейския трон в храм „Св. Георги“ в кв. Горубляне в София, където се пазят още и: две икони на архангели в цял ръст, в пастелни цветове и тържествени одежди, на син фон в горната си част преливащ към бледозелено и облаци – в долната, предназначени първоначално за вратите на иконостаса при обновяването и дострояването на стария храм между 1948 г. и събарянето му през 1972 (но преди отпътуването на Шелехов през 1967 г.), както и неголям, но много красив Деисис, който известно време след 1990 г. стои в притвора над красните двери. Икона на Шелехов се намира до кивота с мощите на свети Крал Стефан Милутин в катедралния столичен храм „Света Неделя“.

Западно-европейски и презокеански период от края на 60-те до началото на 80-те

редактиране

Зографът Николай Шелехов не остава значителен автор само в България, но следва общата тенденция на руската и социалстическа мобилност и реемигрира на запад и творчеството му принадлежи на няколко славянски култури, на скандинавската и презокеанската, докъдето простира реализацията на своя голям талант и работоспособността си и предава своята мисия на своя син и ученик – Александър, който днес твори в Канада. След 1967 г. – вече извън България (в литературата неправилно се посочва, че първо живее и работи в Донаурис в Германия в Донаувьорт, Швабия, Бавария), отначало в Баден-Вюртемберг в Оксенхаузен, а от 1968 до 1975 – в Биберах ан дер Рис в Баден Вюртемберг[36] – Шелехов веднага получава високо международно признание[24] и изписва иконостасите на църквата „Препмчца Евгения“ и още един храм в Саарбрюкен (1970)[37], на катедралния храм „Св. Николай“ в Мюнхен (1971), иконостаса и аналойните икони за църквата „Св. Николай“ в Щутгарт (1972 – 1973)[38][39], а вероятно и големите икони по стените. В Германия Шелехов прави изложби (Мюнхен – Народен музей 1970 – 60 икони[40], а Руският фонд за наука, опазване на паметниците и благотворителност неведнъж издава календари с неговите икони[41]. През 1975 г. – вече болен реемигрира и работи в Канада, където неговото дело е продължено от сина му едва след 1981 г. Ученик на Шелехов в подворието на руската църква в Монреал за кратко е Йосиф Муньос, който преди около две десетилетия донесе в България Монреалската чудотворна икона изписана в скит на Света гора[42].

Нова българска школа в иконописта

редактиране

Стиловото влияние на Шелехов се забелязва най-често при следване на неговите образци на български светии от споменатата многофигурална иконна композиция, както и в отделни детайли при стенописни ансамбли, напр. в споменатия стар храм на Клисурски манастир „Св. Петка“, скит, който в средата на 20 в. приютява малко руско сестричество и в близката църква в квартал Вердикал. В творчеството на Ангел Радушев, напр. в църквата „Св. Дух“ в кв. „Надежда“, откриваме влияние от стилизацията при стенописите в храма „Възкресение“ – в образа на св. Злата, в херувимите и серафимите в св. олтар, а от композициите в Сандански – Въведението с образа на Богородица вероятно е повлияло на разработката на същия сюжет, въпреки специфичните типажи и композиционни похвати на двамата автори. Предстои да се проследи това влияние на Шелехов след постепенно документиране, датиране и анализ на неговите многочислени иконописни произведения разпръснати из страната и по света.

Цялостното художествено наследство на Н. Шелехов все още не е добре проучено. Неговият житейски и творчески път може условно да се раздели на няколоко периода или десетилетия – от раждането до имигрирането в България, богословското образование и църковно призвание до първите му стъпки в иконописта, ранният период и обучението му по иконопис в България и в Сърбия и служението му до кончината на св. Серафим, от постъпването му в Рилския манастир и дейността на Рилското ателие до създаването на частно ателие през 1960 г., от пътуването в Русия през 1962 и изписването на храмове и икони в България до реемигирането в Германия през 1967, неговата работа и изяви в Европа до следващото реемигриране през 1975, когато вече е болен и работата в Канада до кончината му през 1981 г. Предстои издирване и датиране на множеството негови произведения, което ще позволи периодизацията на това значително по качество и обем на сюжетите иконописно творчество. На този етап, според най-известните му произведения в България, може да се каже, че иконописният му художествен стил е оригинален и разпознаваем, въпреки строгото придържане към иконографските канони. В своите ателиета през годините, Шелехов изпълнява напълно канонична иконопис като се придържа до перфекционизъм към утвърдени иконописни образци и принципи и приучава на тази акуратност своите ученици. В същото време, с упорит труд, той успява да развие благочестиво дързновение да създава оригинални индивидуализирани образи, цветови и композиционни решения, които изгражда самостоятелно като следва и този висш принцип на иконописното църковно предание, който днес остава недостижим за повечето съвременни иконописци, но е споменат и обоснован в лекциите от 1952 г. Работата на Шелехов е с високо художествено качество, което прави реставрацията по-трудна и отговорна[43], но въпреки това повечето му стенописи днес са вече реставрирани или в процес на реставрация; загубите и повредите на части от тях са малко – напр. в северозападната долна част на църквата в Кокаляне – композицията Архангелски събор и в югоизточната част на църквата в Красна поляна, където мазилката с един от големите херувими пред иконостаса днес е изцяло разрушена. Както става ясно при реставрацията на храм „Възкресение Христово“ извършена от Гълъб Гълъбов, Шелехов стенописва в казеиновата техника, описана подробно в записките от курса през 1952 г. и вероятно тя не е фрескова, а секо, въпреки че стенописта, особено в Руската църква и по засводения и почистен до средата каратаван в наоса на църквата св. Димитър изглежда като фреско – по стените на св. Димитър, където е възможно да е работено в друга техника, виждаме и дълбоко гравирана графия. Възможно е в Руската църква и по свода на св. Димитър и в постницата да е работено с органичен пълнител на последния слой шпакловка, а в Кокаляне и Възкресение със синтетичен, тъй като там стените са по-гладки и в късния период има такава тенденция, но това предстои тепърва да се изясни от проучванията на реставраторите. В наръчника по технология Шелехов не се занимава подробно със стенопис, но описва как изпълнява кавалетните икони с класическа яйчена темпера като работи на хоризонтално лежаща плоскост чрез разливане на цветните петна. Неговият син и ученик днес уточнява, че това е особено характерно при по-малките образи, докато при по-големите образи се прилага и щрих[44]. Колоритът в произведенията на Шелехов е ясен и неподправен[45], типажите са характерни и може да се каже, че постепенно доближават българските, но принципно се приема, че са близки повече до руската старообредческа традиция и древната новгородска и московска иконопис, отколкото до българското възрожденско изкуство, но сякаш вдъхновени и от шедьоврите на сръбската и македонската стенопис, например в Курбиново.

Последователите на Шелехов, чиито стенописи и икони днес могат да се видят в притвора на криптата на Руската църква, в олтарната част и на източната фасада на храм „Успение Богородично“ в кв. „Бъкстон[46][47] и в Покровския манастир в кв. „Княжево“[48] работят също така прецизно и всеотдайно, макар и не с този размах. Създадените от тях иконописни изображения са също така фини, макар и в по-пастелни и приглушени тонове, изградени почти живописно чрез нанасяне на цвета с много велатури, в техника по-близка до акварела, която придава необходимата ефирност така, че материалността да не тежи и да изтъква духовното излъчване чрез ориентиране на рисунката и светлините на иконописен принцип. Композициите са изпълнени от много фигури събрани плътно в светийските сонмове, а детайлът в стенописта в близкия обсег на вярващите е разработен съвсем близо до стила на преносимите икони без стилизацията да отнема от тяхното качество. Въпреки приемствеността, оригиналният иконописен стил на Шелехов е неподражаем и сякаш по-динамичен и различен от обикновеното за времето си и в съвременността. Ликовете, както при всеки иконописец, носят в основата си отпечатък от характера на самия лик на автора и от типажите в най-близкото му обкръжение, но изпълнени със съдържание вече изглеждат „сякаш не от този свят“. Фигурите са представени раздвижено, с характерна поза, жест, украса, дори, когато са напълно фронтални или второстепенни – динамика, която не се среща при другите изтъкнати традиционни руски църковни автори в България (български академични възпитаници или не), както не се среща и през последните десетилетия – в иконописта вдъхновена от българското белоемигрантско духовно наследство още от забележителните проучвания на Кондаков и Грабар у нас.

Ако може да се каже, че Шелехов основава иконописна школа в България, негови видни последователи са сестрите от Княжевския девически манастир, начело с покойната инокиня Магдалина Начева и ръководения от нея екип, създал през 2004 г. стенописите в криптата на руската църква „Свети Николай“ в София [49][50] и отличен с наградата на Съюза на архитектите в България. Групата сестри-иконописки впоследствие преминава от българската към сръбска старостилна общност и днес работи в манастир край Калотина. В проучванията за малкия подземен храм, в който се събират поклонници при саркофага с нетленните мощи на светеца се споменава, че научните данни за това свято място са оскъдни и повечето литература разкрива предимно духовната гледна точка и особеностите на религиозните общности свързани с него. Вероято по тази причина никъде не е указано отсъствието в стенописа на изображението на манастира и Успенския храм непосредствено пред фигурата на св. Серафим, както и на неговия ореол, които виждаме на репродукцията на корицата на книгата за историята на манастира и чиито очертания откриваме на стената като графия. Също така в най-новите проучвания на историята на българската иконопис през миналия век[51] не се упоменава заличаването на стенописите в Успенския храм, вероятно поради несъответствие с по-традиционните естетически и духовни критерии за изографисване.

Сред миряните иконопсици последователи на Шелехов чрез манастирската школа[52][53]е Малин Димов [54], автор на иконостасни икони и съавтор на стенопис в манастир „Свети Дух“ в кв. „Малинова Долина“[55] в София и на иконостаса на Копиловски манастир „Благовещение на Пресвета Богородица“, съавтор на стенописи в Овчекупелски манастир „Света Троица“. В Княжевския манастир, в църквата „Успение Богородично“ и някои от храмовете изградени след 1993 г. към БСПЦ работят и някои известни съвременни художници, които се придържат към същия или близък до утвърдения там стил и включват в работата си нови технологии.

Иконописецът Николай Шелехов продължава древната зографска църковна традиция в трудното историческо време на миграциите на двадесети век като преодолява житейските ограничения и ни оставя пример за коректност към преданието в църковното изкуство и образец на приложение на човешкия художествения талант в творби с качество и духовност съответстващи на светостта на високото иконописно призвание.

Източници

редактиране
  1. Краткая биография иконописца Николая Николаевича Шелехова, Уебсайт: Храм святителя Николая города Штутгарт – Русская православная церковь, 9 март 2010
  2. Шелехов, Александр, „Я, можно сказать, врос в иконопись“, Уебсайт на църквата „Св. Николай“ в Монреал
  3. Лейкинд, О. Л., Д. Я. Северюхин, Исскуство и архитектура Русского зарубежья, 1 август 2014
  4. www.artrz.ru
  5. Гълъбова, Лиана. Николай Шелехов (1912 – 1981) – светило на православната иконопис на Балканите. В: Балканистичен форум, 2/2017, 236 – 252
  6. Гълъбова, Лиана. Съвременен богословски прочит на руското иконописно наследство у нас през ХХ в. – Мисъл, слово, текст. Т. 4, 2017, П., УИ, 199 – 213.
  7. budiveren.com
  8. Маразов, И. (ред.) Енциклопедия на изобразителните изкуства в България. т. 3, С-Я. С., БАН, 178 – 179.
  9. e-lib.gasu.ru
  10. Обрадовски манастир „ВмчкМина“. Официален сайт на Българската православна църква – Българска патриаршия Архив на оригинала от 2015-09-28 в Wayback Machine., Обрадовски манастир „Св. Вмч. Мина“, Столична библиотека – местна история
  11. Филипова, Л., 2016. Кокалянски манастир „Свети Архангел Михаил“ – история и духовни прозрения. 8 юли 2016.
  12. Кингсен, Мария. Иконописец Н. Н. Шелехов. Русская мысль, 2784, 2 април 1970 г.
  13. Иконостас на параклиса „Св. Теодор Тирон"
  14. rilskimanastir.org
  15. Фейсбук профил на катедра реставрация в НХА – 12 юли 2016.
  16. www.flickr.com
  17. dveri.bg[неработеща препратка]
  18. Николова, Росица. Опазване, съхраняване и социализация на православното културно-историческо наследство в България: по примера на Българската православна старостилна църква. Дисертация, Жоржета Назърска (н. р-л). София, УниБИТ, 2020.
  19. Шкаровский, Михаил, Русские приходские общины в Болгарии. Вестник ПСТГУ II: История. История РПЦ. 2008. II:2(27). 28 – 62, 62]
  20. Говорухин, В., 1995. Руската църква „Св. Николай Чудотворец“ в София. С., Любомъдрие, с. 26
  21. Храм на св. Пантелеймон в Княжево, Уебсайт: Подворье Русской Православной Церкви в Софии – Храм Святителя Николая Чудотворца, бележка 17 – ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 974, л. 41, 80; д. 841, л. 45., архив на оригинала от 28 септември 2015, https://web.archive.org/web/20150928045555/http://old.podvorie-sofia.ru/bg/o-hrame/hram-sv-panteleymona-v-knyazhevo/, посетен на 27 септември 2015 
  22. Холодюк, Анатолий, Русский подвижник в болгарской обители. Продолжение Архив на оригинала от 2015-09-29 в Wayback Machine.
  23. Шелехов, Александр, „Я, можно сказать, врос в иконопись“, Уебсайт на църквата „Св. Николай“ в Монреал
  24. а б в г д Кингсен, Мария. Иконописец Н. Н. Шелехов. Русская мысль, 2784, 2 април 1970
  25. Златкова, Мария. Рилският манастир в най-ново време (1944 - 2019). София, Гутенберг, 2020.
  26. Триадицки, Ф., еп., Димитрова, С., иг., Тодоров, К., ч., Кацарова, Е., м. Двадесет години открито служение на Българската православна старостилна църква. Юбилейно издание. София, Православно издателство Свети апостол и евангелист Лука, 2013.
  27. photos.google.com
  28. Краткая биография иконописца Николая Николаевича Шелехова, Уебсайт: Храм святителя Николая города Штутгарт – Русская православная церковь, 9 март 2010
  29. Шелехов, Александр, „Я, можно сказать, врос в иконопись“, Уебсайт на църквата „Св. Николай“ в Монреал
  30. Църква „Свети Георги“ // Архивиран от оригинала на 2017-07-02. Посетен на 2015-09-27.
  31. Храм „Св. вмчк Димитър“, Национален публичен регистър на храмовете в Република България
  32. www.pravoslavieto.com
  33. symvol.org
  34. www.bg-patriarshia.bg, архив на оригинала от 2 февруари 2017, https://web.archive.org/web/20170202191209/http://www.bg-patriarshia.bg/image.php?src=http%3A%2F%2Fnew.sliven.net%2Fres%2Fnews%2F156807%2FIMG_8373.JPG, посетен на 3 март 2021 
  35. symvol.org
  36. Лейкинд, О. Л., Д. Я. Северюхин, Исскуство и архитектура Русского зарубежья, 01.08.2014
  37. www.saar-orthodox.de
  38. Храм на св. Пантелеймон в Княжево, Уебсайт: Подворье Русской Православной Церкви в Софии – Храм Святителя Николая Чудотворца Архив на оригинала от 2015-09-28 в Wayback Machine., бележка 17 – ГАРФ, ф. 6991, оп. 1, д. 974, л. 41, 80; д. 841, л. 45.
  39. www.synod.com
  40. Лейкинд, О. Л., Д. Я. Северюхин, Исскуство и архитектура Русского зарубежья, 1 август 2014 – Русская мысль, 2797, 2 юли 1970
  41. rocor.de
  42. www.bulgarian-orthodox-church.org
  43. www.likin.info, архив на оригинала от 1 февруари 2016, https://web.archive.org/web/20160201071356/http://likin.info/completed_projects.html, посетен на 27 септември 2015 
  44. Шелехов, Александр, „Я, можно сказать, врос в иконопись“, Уебсайт на църквата „Св. Николай“ в Монреал
  45. www.icons.spb.ru // Архивиран от оригинала на 2016-03-05. Посетен на 2015-09-27.
  46. Росица Николова. Опазване, съхраняване и социализация на православното културно-историческо наследство в България от Българската православна старостилна църква. – В: Назърска, Ж., С. Шапкалова (съст.) Хармония в различията. София, За буквите – О писменехъ, 2016, с. 122 – 134.
  47. Росица Николова. Катедралният храм на БСПЦ „Успение на Пресвета Богородица“ в кв. Бъкстон в София като религиозен и културен център – В: Назърска, Ж., С. Шапкалова (съст.). Студентски дигитален архив по религиозно културно-историческо наследство. Т. 4, 2015, София, За буквите-О писменехь, с. 62 – 94.
  48. Росица Николова. Девическият манастир „Покров на Св. Богородица“ в кв. Княжево, София, като религиозен и културен център. – В: Назърска, Ж., съст., Студентски дигитален архив по религиозно културно-историческо наследство. Т. 2, 2013, София, За буквите – О писменехь, с. 124 – 178.
  49. Решетникова, Ольга, Подворье Московской Патриархии, архив на оригинала от 28 септември 2015, https://web.archive.org/web/20150928045318/http://old.podvorie-sofia.ru/o-hrame/o-hrame/podvore-moskovskoy-patriarhii/, посетен на 27 септември 2015 
  50. Вихра Баева. Конструиране на святост: почитта към архиепископ Серафим Соболев в Руската църква в София. В: Георгиева, Албена (съст.). Свети места в Софийско. Култове, разкази, образи. С., БАН, 2013, с. 102 – 117.
  51. Василчина, В., Д. Грозданов, Д. Дилова, С. Стефанов, Ч. Попов. 2014. 120 години българско изкуство – приложно, декоративно, монументално. С., СБХ.
  52. Любенова, А., Б. Петкова. 2013. Некоторые аспекты влияния русской традиции на современную болгарскую иконографию. В: Выстраивая добрососедство. Россия на простраствах Европы. АЕИ, ИЕРАН. М., Весь мир. 2013. 132 – 139., архив на оригинала от 15 февруари 2017, https://web.archive.org/web/20170215080158/http://www.ieras.ru/pub/vd.pdf, посетен на 9 януари 2017 
  53. Любенова, А., Б. Петкова. 2013. Некоторые аспекты влияния русской традиции на современную болгарскую иконографию. В: Громыко, Алексей, Елена Ананьева (ред.). Выстраивая добрососедство. Россия на простраствах Европы. АЕИ, ИЕРАН. М., Весь мир. 2013. 132 – 139.
  54. biennale.pravoslavie.bg // Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 2015-10-09.
  55. Да пребъдем в дома Господен, Вестник Веритас, бр.8(1501), август 2015.