Никола Петров (генерал-майор, р. 1858)
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Никола Петров.
Никола Петров Петров, наричан Балканеца, е български военен деец, генерал-майор, командвал 4-ти пехотен плевенски полк по време на Сръбско-българска война (1885), 12-и полк (1886 – 1890), 6-а бригада (1890 – 1891), 1-ва и 3-та дивизии (1891 – 1906) и началник на 1-ва военноинспекционна област (1906 – 1908).
| Никола Петров | |
|---|---|
| български генерал от генералщабното ведомство | |
 | |
| Звание | Генерал-майор |
| Години на служба | 1877 – 1908 |
| Служи на |  България |
| Род войски | Пехота |
| Военно формирование | №2 пеша дружина №19 пеша дружина 50-и белостокски полк 5-и пехотен полк |
| Командвания | 4-ти пехотен полк 12-и пехотен полк 3-та пехотна дивизия 1-ва пехотна дивизия 1-ва армия |
| Битки/войни | Сръбско-българска война |
| Награди | Вижте по-долу |
| Образование | Национален военен университет |
| Дата и място на раждане | 6 декември 1858 г.
|
| Дата и място на смърт | |
.svg){kind=small}
БиографияРедактиране
Никола Петров е роден на 6 декември 1858 г. в с. Тодоровци, Търновско. Основното си образование завършва в местното училище, след което постъпва във втори клас на Априловската гимназия. Взема участие в подготовката на Априлското въстание (1876), но е заловен и изпратен в Търновския затвор, където получава смъртна присъда. По-късно е оправдан от международна комисия, е освободен от затвора и емигрира в Браила, Румъния.[1]
На военна служба постъпва на 24 април 1877 г., като е зачислен в 3-та рота на 2-ра опълченска дружина в редовете на която взема участие в Шипченската битка на 9 – 11 август. За проявена храброст е произведен в чин ефрейтор и награден с Георгиевски кръст „За храброст“ IV степен.[2] След края на войната на 10 юли 1878 г. 2-ра опълченска дружина е преименувана на Кюстендиласка №2 пеша дружина и Никола Петров продължава да служи в нея.[3]
На 10 май 1879 завършва Софийското военно училище, произведен е в чин подпоручик и изпратен на служба в Шуменска №19 пеша дружина. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик, а през 1883 г. е изпратен в 50-и пехотен белостокски полк за повишаване на квалификацията, като след завършването с отличие се завръща и на 20 ноември 1884 е назначен за ротен командир в 5-и пехотен дунавски полк.[4] На 30 август 1885 е произведен в чин капитан.
На 14 септември 1885 г. е приведен от 5-и пехотен дунавски полк към 4-ти пехотен плевенски полк и назначен за негов командир.[5]
Сръбско-българска война (1885)Редактиране
С обявяването на Сръбско-българска война (1885) капитан Петров е назначен за началник на Драгоманския отряд, а по-късно е назначен за командир на Сливнишкия отряд, като в същото време продължава командването на 4-ти плевенски полк.[6] С 2 дружини от полка си взема участие в боя при Драгоман, след което се изтегля към Сливнишката позиция.[7] Взема участие и в Сливнишкото сражение, като командва централната част на българските войски, като на 7 ноември му е поверено ръководството на настъплението на поверените му войски.[8]
На 26 декември 1885 г. е назначен за член на комисията за определяне старшинството на офицерите от войските на Северна и Южна България и за съставяне на общ списък по старшинство.[9] За проявената храброст по време на войната е награден с Военен орден „За храброст“ III степен.[10]
На 30 април 1886 г. е назначен за командир на 12-и пехотен балкански полк, а на 1 април 1887 г. е произведен в чин майор. През 1889 е назначен за командир на Шеста пеша бригада, която през 1891 се развръща в 3-та пехотна балканска дивизия. На 2 август 1891 е произведен в чин подполковник, а на 2 август 1895 в чин полковник. След като 6 години е командва 3-та дивизия през 1896 г. полковник Петров е назначен за командир на 1-ва пехотна софийска дивизия. На 15 ноември 1900 г. е произведен в чин генерал-майор, а дивизията командва до 1901 година, когато е върнат за командир на 3-та дивизия, на която длъжност е до 1906 година. През 1901 г. е водач на българската делегация, която присъства на погребението на генерал Гурко.[11]
През 1906 г. генерал Петров е назначен за началник на 1-ва Военно-инспекционна област. През 1908 г. заболява тежко и е изпратен на лечение в Берлин, Германска империя, където почива на 6 март същата година. Погребан е в София. Генерал-майор Никола Петров не е женен и не оставя поколение.[12]
Военни званияРедактиране
- Редник (24 април 1877)
- Ефрейтор (1877)
- Унтерофицер (1877)
- Прапоршчик (10 май 1879)
- Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
- Поручик (30 август 1882)
- Капитан (30 август 1885)
- Майор (1 април 1887)
- Подполковник (2 август 1891)
- Полковник (2 август 1895)
- Генерал-майор (15 ноември 1900)
НаградиРедактиране
- Георгиевски кръст „За храброст“ IV степен, Руска империя (1877)
- Военен орден „За храброст“ IV степен (1880)
- Военен орден „За храброст“ III степен (1885)
БележкиРедактиране
- ↑ Рангелов, Л., стр. 123 – 124
- ↑ Рангелов, Л., стр. 124
- ↑ Рангелов, Л., стр. 126
- ↑ Рангелов, Л., стр. 126
- ↑ Христов, Х, стр. 49 (цит: Височайши приказ №52 по Военното ведомство за назначаване на началници на отделения във Военното министерство и командири на 7-и пех. преславски и 4-ти пех. плевенски полк)
- ↑ Христов, Х, стр. 257
- ↑ История на Сръбско-българската война (1925), стр. 348
- ↑ История на Сръбско-българската война (1925), стр. 436, 487
- ↑ Христов, Х, стр. 309
- ↑ Рангелов, Л., стр. 122
- ↑ Рангелов, Л., стр. 130 – 131
- ↑ Рангелов, Л., стр. 131
ИзточнициРедактиране
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
- Христов, Христо, Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985.
- История на Сръбско-българската война 1885 г. София, Държавна печатница, 1925.
- Рангелов, Л., „Храбри идат твоите капитани“, София, 1985, Военно издателство
