Вижте пояснителната страница за други значения на Нови Искър.

„Нови Искър“ е един от общо 24-те административни района към Столична община. Административен център на район „Нови Искър“ е град Нови Искър.

Нови Искър
район на Столична община
Разположение на Нови Искър в Столична общинаРазположение на Нови Искър в Столична община
Страна България
Адм. центърНови Искър
Площ218,9 km²[1]
Население27 323 [2] души (2022)
КметВладислав Владимиров
(безпартиен)
Официален сайтnovi-iskar.sofia.bg

География

редактиране

Районът е вторият по територия (след район Панчарево) измежду 24-те столични района. Той е разположен на площ от общо 220 000 дка. Обработваемата земя в район „Нови Искър“ е 150 000 дка, което го прави най-земеделския район в Столична община. Населението му е 27 323 жители. Включва населените места:

Селищата от днешния столичен район „Нови Искър“ са възникнали върху дъното на голямо езеро, което е в пределите на Софийското поле. Историческите извори сочат, че 5000 години пр.н.е. там е имало живот, за което свидетелстват тракийските селищни могили в днешните села Негован, Световрачане и Чепинци.

Трайни следи са оставили римляните. Главният път – Трояновият, през 1 и 2 век е минавал в подножието на Стара планина край днешния град Нови Искър.

В турските данъчни регистри от началото на 15 век голяма част от днешните селища от столичния район „Нови Искър", са записани с днешните си имена – факт, който неоспоримо показва, че те са съществували като селищни образувания още по времето на Второто българско царство.

В праисторическа легенда се разказва, че Софийската котловина била залята от езеро, чиито води стигали до полите на Стара планина и Витоша. По това време три сестри се омъжили в различни селища, които били кръстени на младите жени – Балша, Яна и Бояна.

Друга легенда разказва, че с. Балша носи името на местен болярин, който бил основния спомоществовател на църквата в селото и намиращия се над него манастир „Св. Теодор Стратилат“. Село Балша е родното място на големия български родолюбец Иван Денкоглу.

Първата обществена сграда в селото е училищната, построена през 1912 г.

Сведения за селото черпим от историческите извори и изследвания, които по неоспорим начин доказват, че в праисторическо време е било населено от славяни. Това показват изследванията в областта на топономията: „Карпузов рът“, „Ръждавица“, „Голямата“ и „Малката падина“. Преди завладяването на тукашните земи от османските войски, край селото имало 2 манастира, които са били разрушени. В с. Войняговци фолклористи са записали над 300 народни песни, в които народният гений е възпял хайдутите, бродили в горите, опасали селото като защитен пояс. Има някои податки и загатвания, че днешното село Войнеговци е заселено от изселници от Войнягово, някъде в средата или третата четвърт на XVI в. Тогава е обновен манастира „Св. Димитър“ (Подгумерски манастир) в близост до землището на Войнеговци, като се предполага, че манастирът е основан през XIII век, а от запазен надпис над вратата на манастирската църква личи годината 1597 – вероятно годината на обновяването на храма от преселниците от Войнягово, тъй като св. Димитър е светията покровител на Войнягово и патрон на църквата му открай време (развалините на т.нар. Димитрова черква до селото най-грубо могат да се датират в ХІІ в.).

За възникването на с. Доброславци сведенията са оскъдни. В записана местна легенда се казва, че първото име на селото е Пъшлево. Една циганка временно се установила в него. Изключителното гостоприемство на хората от селището трогва сърцето ѝ и тя го именува Доброславци, което ще рече, че жителите на селото занапред ще се славят с добро. В друга легенда етимологията на името се свързва със заселването на дубровнишки търговец, който съградил ханче в селското землище. За пръв път с. Доброславци се споменава в турски протоколни регистри на софийските кадии от 16 – 19 век. През 1875 г. отец Велко Минков открива килийно училище в Доброславци, в което започват да се учат селските деца.

Първото заселване в землището на с. Житен е станало през 1712 г. в местността Гергьовски кръст. Селото е било наречено Могилка. По време на една от чумните епидемии, селото се затрило. Останал само родът на Глухчината, който се заселил между р. Блато и Крива река. Бързо се замогнал, а челядта му се умножила. Всички започнали да го наричат Житара. Днес в с. Житен все още съществува Глухчина махала, в която живеят потомци на стария Глухчината или Житара. През 13 век в с. Житен е построен манастир, който по време на едно от турските безчинства бива опожарен. Възстановен е през 1880 г. След време започва отново да се руши, има изготвен проект за неговото ново въздигане.

Първоначално селото е носело името Куманиче. Появилата се през 11 век чума, принуждава жителите да се заселят в Лозенската планина. Съществува местност, която се нарича „Куманичките кошари“. След около половин век, родствениците на първите куманичени се връщат в родната земя. В началото на 15 век, селото се преименува на Кумандже, но в края на века и в 16 век продължава да носи първото си име Куманиче. Интересен е фактът, че през 1859 – 1860 година жителите на селото събират средства, които предоставят на Софийската света митрополия за построяването на катедралния храм „Св. Неделя“ в столицата. В първата половина на 20 век, селото се преименува на Кубратово.

Сведения за селото има в турските регистри от 1440 г. В една легенда се разказва, че около първи век от новата ера една юначна жена довела своите съселяни по тукашните земи. Тя носела името Катина. Християнските светилища, каменни кръстове и могили, ни навеждат на мисълта, че в землището на с. Кътина са живели хора, които са били изключително религиозни. Най-голямата забележителност са Кътинските пирамиди, които представляват скални образования с причудливи форми.

Според чешките археолози – братята Шкорпил, с. Локорско е съществувало в каменната епоха. В изследователския си труд „Могили“, археолозите дават списък на сечивата, намерени в землището на селото. В една тракийска легенда, Локорско се разкрива като селище, което е разположено в най-слънчевата страна на планината. Така че от праисторическо време, Локорско се е сгушило в южния заслон на Стара планина.

Селото е именувано на местния чифликчия Яне Миров. Запазената тракийска надгробна могила навежда на мисълта, че тук са живели траки. Днес най-старата сграда в Мировяне е църквата „Св. Троица“, съградена през 1871 г. В селото има красив парк, спортно-информационен център и читалище. Село Мировяне е родното място на футболния стратег Димитър Пенев и футболиста Любослав Пенев.

От 1886 г. жителите на селото, славят името на Пресвета Богородица. Така че всяка година на 8 септември в църквата „Св. Николай Мирликийски“ се сбира мало и голямо. Черкува се, след което започва събора.

Една от най-големите забележителности на Негован са останките от римска крепост и светилище, които датират от 240 година. Светилището е изградено в чест на римския император Гордиан III. Върху една от плочите на светилището има надпис на старогръцки език. Той е вписан в националния регистър на древните надписи. Днес на мястото на римското светилище е изграден параклиса „Света Богородица“.

В 5 век пр.н.е. в околностите на селото са живели тракийски племена, наречени тери и тилатеи. Историческите следи на селото се губят столетия, за да се появят отново между 11 и 13 век, когато в околностите на софийско нахлуват племената татари, узи, кумани, печенеги, брендеи и др. И днес една от махалите в селото се нарича Татарската. Според едно предание, първият заселник се казвал Гумер, който се установил на най-високото място в полите на планината. По-късно тук се заселили и други хора, които се наричали „пришълци“. Така се създало името на с. Подгумер от "под" и "Гумер". Жителите на селото са били христолюбиви люде. За това свидетелства Подгумерският манастир, в който често отсядъл Васил Левски. От 1892 г. до 1946 г. децата от селото са се учили на четмо и писмо в преустроения турски хамбар.

 
Световрачене

Първите сведения за селото са от 1450 г. То било изградено в местността Зад църквище, в която имало Света обител. В нея живеели двама братя, наричани врачове. Те лекували с извиращата в околността вода. Били канонизирани като Свети врачове, от където дошло името на селото – Световрачене. В началото на 19 век, заселниците изоставили местността Зад църквище и се установили до мястото на днешната железопътна гара. След едно от големите наводнения се преместило по на изток. Сред забележителностите на с. Световрачене е тракийската могила.

Първият писмен документ, от който черпим сведения за селото, е от 1446 г. Село Чепинци е създадено в края на 12 и началото на 13 век. Тукашните жители са били вярващи християни. Доказателство за това е съграденият от тях манастир „Три Светители“, в който е имало братство от 20 монаси. При един от турските набези монасите избягали и се установили в манастира „Седемте престола“, намиращ се в Искърското дефиле. По време на Възраждането местното население не остава встрани от общия реформаторски дух. Кумаричани с цената на много злато измолили решение за построяването на църква. Хора от селищата помогнали за построяването и изографисването на Курилския манастир. В началото на 19 в. там било открито килийно училище, а по-късно такова възникнало и в Кумарица.

В началото на 20 в. с построяването на множество фабрики и заводи, Курило, което е основният квартал на днешния град Нови Искър, започва да се развива като промишлено селище. За това спомагат също така и географското положение, наличието на работна ръка и близостта до железопътна артерия. Всички тези фактори допринасят за разрастване на отделните селища и през 1974 г. те са обединени и провъзгласени за град с името на едноименната река Искър.

Население

редактиране

Общият брой на населението на район „Нови Искър“ (27 323) е разделено по населени места както следва (към 2022 г.):

  • гр. Нови Искър – 13 595 души
  • с. Балша – 656 души
  • с. Войнеговци – 592 души
  • с. Доброславци – 1044 души
  • с. Житен – 609 души
  • с. Кубратово – 644 души
  • с. Кътина – 1093 души
  • с. Локорско – 619 души
  • с. Мировяне – 1466 души
  • с. Негован – 1489 души
  • с. Подгумер – 751 души
  • с. Световрачене – 2328 души
  • с. Чепинци – 2437 души

Етнически състав

редактиране
Преброяване на населението през 2011 г.

Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:[3]

Численост Дял (в %)
Общо 28 991 100.00
Българи 26 634 91.86
Турци 134 0.46
Цигани 235 0.81
Други 67 0.23
Не се самоопределят 98 0.33
Неотговорили 1823 6.28

Управление

редактиране
 
Сградата на Общината

Като част от Столична община, район „Нови Искър“ се управлява от кмета на Столичната община, от 61 съветници в Столичния общински съвет, както и от районния кмет на район „Нови Искър“ Даниела Райчева. Тя е избрана от Столичния общински съвет по предложение на кмета на Столичната община Йорданка Фандъкова през ноември 2011 г.

Източници

редактиране
  1. ОупънСтрийтМап.
  2. Население - ГРАО
  3. „Ethnic composition, all places: 2011 census“ // pop-stat.mashke.org. Посетен на 19 януари 2018. (на английски)

Външни препратки

редактиране