Отваря главното меню
Оброчище на площада в с. Лютиброд, скицирано през юни 1916 г. от Иван Енчев – Видю, който пише: „Върху постамент от варовит туф, забит в земята, е сложен с широкото надолу мраморен, във византийски стил капител. Върху едната страна на капитела са изваяни гръцки орнаменти – меандри, и между тях кръст. На тази група от камъни, напомняща олтарен престол, е облегнат висок кръст, издялан грубо с брадва от дъбово дърво, кован с гвоздеи, който по всяка вероятност е бил по-рано забит в земята. Това се вижда от дебелия полуизгнил край на долното му крило. Мегданчето, гдето е направено оброчището, се намира сред селото на най-високото място, на един от баирите, върху който е заселено. Недалеч от оброчището стърчи камбанария, построена от дъбови греди. В с. Лютиброд църква няма; черкуват се из околните села, отгдето на известни празници дохождат свещеници и служат на оброчището. Тук селяните се сбират да се молят за дъжд, колят курбан и пр.“

Оброците са традиционни свещени места в централната част на Балканския полуостров (главно в Сърбия и западна България), както и култовите ритуали, сходни с курбан, извършвани там ежегодно на определен християнски празник.

НаименованиеРедактиране

В българската етнографска литература най-често използваното наименование на оброчните места и ритуали е оброк (от „обричам“, дума с праславянски произход[1]). В сръбската етнография преобладава името запис, използвано също и в някои български региони,[2] както и в по-ранната българска литература.[3]

На местно ниво оброците се наричат по много различни начини, сред които оброчище, църквище, курбанище, соборище,[4] подкръст[2] и други.

Оброчни местаРедактиране

Оброците могат да бъдат разположени в селището или извън него.[4] Според Димитър Маринов те се поставят във важни за общността места – местности с обработваеми земи и трайни насаждения, при извори и други водоизточници, захранващи селото с вода или задвижващи воденици – с цел да им осигурят свръхестествена защита.[5] Маринов отбелязва и случай, в който оброкът се намира в някогашно гробище и отбелязва специфичните ритуали при него.[5] Някои етнографи, стремящи се да обосноват древен и езически произход на обичая, твърдят, че оброчища се разполагат на древни предхристиянски култови места.[4][6]

Оброчните места се отбелязват с култови знаци: голям камък, каменен или дървен кръст, каменни плочи, колони.[4]

Посегателството върху оброчните места е забранено.[4] Дърветата са смятани за свещени и не се секат, като се смята, че покушенията срещу тях ще бъдат наказани – при подобно посегателство срещу такова дърво в Западна България се устройва общинска проклетия.[6] По време на колективизацията много оброци – често разположени на границите между отделни земеделски имоти, които са заличени – са унищожени, като местните легенди приписват на тези събития различни бедствия – от смъртни случаи на конкретни извършители до спад в раждаемостта и обезлюдяване на цели области.[7]

РитуалиРедактиране

Мястото се посещава от вярващите в определен календарен ден, като се изпълняват обреди за здраве и благополучие, защита от суша, градушки, наводнения, пожари, и др. Задължителен елемент от празника е жертвоприношението. Коли се животно – вол, теле, агне, овца, и се приготвя курбан. На оброчния знак и около него се палят свещи.[4]

При тържества на някои оброчища се пробиват в дърветата дупки със свредели и се слагат там ястия и светена вода – така дърветата се „хранят“.[6]

БележкиРедактиране

  1. Анастасов, Васил и др. Български етимологичен речник, Том IV (минго2 — па̀дам). София, Академично издателство Проф. Марин Дринов, 1995. с. 755.
  2. а б Маринов 1984, с. 571.
  3. ibl.bas.bg
  4. а б в г д е РИМ Кюстендил 2008, с. 58.
  5. а б Маринов 1984, с. 571 – 573.
  6. а б в Вакарелски 1977, с. 424.
  7. Груев 2009, с. 320 – 321.
Цитирани източници
  • Вакарелски, Христо. Етнография на България, второ издание. София, Наука и изкуство, 1977.
  • Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те - 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5.
  • Маринов, Димитър. Избрани произведения. Т. 2: Етнографическо-фолклорно изучаване на Западна България – Видинско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Берковско, Оряховско, Врачанско. София, Наука и изкуство, 1984.
  • Заедно по свещените места на планината Осогово. РИМ Кюстендил, 2008.