Оп арт, което е заимствано от английски съкращение на оптическо изкуство (от английски: Op Art, от optical art) е течение от визуални изкуства, което използва оптически илюзии.[1]

„Оптическото изкуство е метод на рисуване, което се отнася към взаимодействието между илюзионната рисунка върху картинната повърхност и тяхното виждане и разбиране.“ [2] Оп арт творбите са абстрактни, като по-известните творби са направени от черно и бяло. Когато зрителят ги погледне се създава впечатление за движение и скрити изображения, които се появяват и изчезват, вибрации, модули, изображения, които се издуват и свиват.

Различава се от кинетизма в това, че излюзиите създадени от оп арт картините са стриктно виртуални, съществуващи само върху ретината на окото на наблюдателя. Окото е мотора на картината, която сама по себе си не се движи. Съществуват и картини свърващи оп арта и кинематизма, които се описват с термина оптикокинетично изкуство (на френски: art opticocinétique).[3]

Исторически контекстРедактиране

Оп арт е изградено от конструктивните възгледи на Баухаус. Това германско училище, създадено от Валтер Гропиус изучаващо взаимовръзката между формата и функцията, в рамките на анализа и рационалността. Студентите се учат да се фокусират върху цялостния дизайн или цели композиции с цел да бъдат представени по-обобщено. Когато Бухаус е принудително закрито през 1933, много от неговите преподаватели мигрират в Съединените щати, където течението се установява в Чикаго и впоследствие в колежа Black Mountain. Принципното разграничаване между пространствена светлина и плосък цвят създава два типа оптическо изкуство:

Произход на терминаРедактиране

Терминът „оп“ първо се появява в списанието Тайм през 1964, макар че творби, които сега биха били определени като оп арт са се появявали още преди години. Например картината на Виктор Васарели – Зебри (1938), изградена изцяло от вълнисти черно-бели линии, които не са вместени в контури. Вследствие на това, линиите изглеждат сякаш едновременно се сливат и изкачат от обграждащия ги черен фон на композицията. Също така и ранните черно-бели „Dazzle“ пана на Джон Мак Хейл, инсталирани в изложбата „Това е утре“ (на английски: This Is Tomorrow) през 1956 година и неговите серии Пандора в института за модерно изкуство през 1962 година, които демонстрират първични оп техники.

Наблягането на думата оптическо в термина кара Йозеф Алберс да изкаже позицията си, че всъщност всичкото изобразително изкуство е оптическо. Критиката му е формулирана в изречението:

"Назоваването на някакво си изобразително изкуство като 'оптическо изкуство' е точно толкова безсмислено колкото да си говорим за акустична Музика [...].”[5]

Реагиращото окоРедактиране

През 1965 година изложба на име „Реагиращото око“(на английски: The Responsive Eye), създадена от Уилям Сейтс, е представена в музеят за модерно изкуство в Ню Йорк.[6] Творбите са разнообразни, заимствани от минимализма на Франк Стела и Елсуорт Кели и нежната пластичност на Александър Либермън. Изложбата насочва вниманието на зрителя към процесът на зрителното възприемане, което е резултат на илюзията за движение и взаимовръзката между цветовете. Изложбата става изключително популярна сред масовата публика и по-малко харесвана сред критиците.[7] Според критиците оп арт е нищо повече от трикове, които лъжат окото. Независимо от това, популярността на оп арт сред масите набира скорост и оп арт изображения се използват в множество реклами.

Начин на функциониранеРедактиране

черно-бялоРедактиране

 
Комик от Хайни Шефлер съдържащ оп арт елементи

Оп арт е сетивно преживяване, базиращо се на функционирането на зрението. То е динамично визуално изкуство, от противоречащи си форми, в които се усеща напрежение. Оп арт се създава по два основни начина. Първият и по-известен метод е, създаването на ефекти, използващи линии и модули. Често тези картини са черно-бели.[8] Така е в известната картина на Бриджит Райли „Течение“ (на английски: Current) на корицата на каталога на Реагиращото око – черно-бели вълнообразни линии са поставени една до друга на картинната повърхност, създаващи живо и подвижно изображение. Гетулио Алвиани избира алуминиеви плоскости, преработени с цел да създадат илюзия за обемни линии, които се променят в зависимост от положението на зрителя.[9] Друга реакция която се появява е, че линиите създават илюзия за изображения с други цветове, дължащо се на това как ретината приема и обработва светлината. Както Гьоте демонстрира в неговия трактат Теория на Цветовете, на границата където светлината и тъмнината се срещат, се появява цвят, защото те са двете основи за създаването на цвят.

цветовеРедактиране

 
Космос (2001) на Енрик Матос

През 1966 Бриджит Райли започва да създава оп арт на базата на цвета.[10] Други художници като Юлиан Станчак и Ричард Анушкиевич също са заинтригувани от идеята цвета да е основното в техните творби.[11] Йозеф Алберс обучава тези основоположници на „Color Function“ или функцията на цвета в Йеил през 1950 г. Често основната идея на творбите на колористите е за движещи се фигури, но към това те добавят и ефектът на контрастните цветове, които имат различен ефект над окото. Например в картините на Анушкиевич – „Храмът“ (на английски: temple), съпоставянето на двата контрастни цвята провокира чувство за дълбочина на илюзионното 3D пространство и изглежда сякаш архитектурната форма нахлува в зрителното пространство.

Композициите на Станчак се считат за едни от най-усложнените творби в оп арта. Повлиян от Алберс и неговата книга „Взаимодействието на цвета“, Станчак изучава в дълбочина това как работят взаимовръзките между цветовете.

Има по-малко фотографи работещи в сферата на оп арт. Една от основните причини за липсата на фотографи занимаващи се с оп арт е в сложността на намирането на ефектни обекти за изобразяване. Ласло Мохоли-Наги, обаче създава оп арт фотографии и преподава темата в Баухаус. В някои от своите упражнения той кара своите студенти да изрязват дупки в карти и после да ги снимат.

На пръв поглед възможностите на оп арт изглеждат неограничени поради това, че то силно зависи от науката и технологиите. Все пак движението съзрява в продължение на едно десетилетие, след което се развива съвсем малко. Главната трудност е свързана с неговия сюжет. Оп арт изглежда прекалено интелектуално и пресметнато, стоящо по-близо до естествените, отколкото до хуманитарните науки. То привлича зрителя по един действително нов и динамичен начин. Но неговото въздействие, независимо че често пъти е пленително, се разпростира върху относително малка група от хора, което до голяма степен не е в духа на традициите на съвременното изкуство. Само малък брой художници са успели да го обогатят с разнообразието и изразителността, характерни за голямото изкуство.[12]

Взаимодействие на цветоветеРедактиране

Съществуват три основни вида на цветово взаимодействие: симултанен констраст, последователен контраст и обратен контраст.

(i) Симултанният контраст може да се появи когато едно цветно поле е заобиколено от друго поле с друг цвят. В общи линии контраста усилва разликата в светлина и цвят между взаимодействащите полета. Такива взаимодейства са двустранни, но ако заобикалящото поле е много по-голямо и с по-интензивен цвят се получава дисбаланс във взаимодействието, който води до усещането за едностранно влияние. (ii) При последователния контраст субекта първо вижда единя цвят и чак след това другия. Това се постига чрез фокусирането на окото върху един цвят и бързото заменяне на този цвят с друг или преместването на фокуса върху друг цвят.

(iii) При обратния констраст светлостта на бялото и тъмнотата на черното може да създават излюзията, че обхващат и съзседни полета. Подобно и цветовете могат да изглеждат все едно се вливат в съседни елементи. Тези ефекти създават усещането, че съседни полета са си по-подобни, вместо да увеличават възприеманата им разлика. Това е причината за наименованието обратен контраст. [13]

Художници известни с оп арт произведенияРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Robert Atkins (1990): „Artspeak“. ISBN 978-1-55859-127-1
  2. John Lancaster (1973): „Introducing Op Art“. BT Batsford Ltd. стр. 28.
  3. Fabrice Hergott (2005): „L'œil moteur“. Éditions des musées de Strasbourg. стр. 35
  4. Karin Thomas (1979): „Bis Heute. Stilgeschichte der bildenden Kunst im 20. Jahrhundert.“. DuMont. стр. 238.
  5. Josef Albers (1965): „Op Art and/or Perceptual Effects“. във: Yale Scientific Magazine, Брой 40/2. Ноември 1965. стр. 8 – 15.
  6. The Responsive Eye – Mike Wallace. //
  7. Responsive Eye. Посетен на 27 август 2007
  8. René Parola (1996): „Optical Art: Theory and Practice“. Courier Dover Publications. стр.31 – 47
  9. Ray Faulkner (1974): „Art Today: An Introduction to the Visual Arts“. Holt, Rinehart and Winston. стр.444
  10. After modern art: 1945 – 2000, Issue 6512 By David Hopkins, p. 147
  11. „Color Function Painting: The Art of Josef Albers, Julian Stanczak and Richard Anuszkiewicz“. Wake Forest University, препечатано 2002
  12. Harry Rand (1990): „Decades of Light“. The Poetry/Rare Books Collection, The University at Buffalo, State University of New York, стр. 40, 42.
  13. Floyd Ratliff (1996): „The Theory of Color and the Practice of Painting,“ във: „Color Function Painting: The Art of Josef Albers, Julian Stanczak and Richard Anuszkiewicz“. Wake Forest University. 1996. стр. 8.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Op art“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.