Павел Николаевич Милюков (на руски: Павел Николаевич Милюков) е руски историк, публицист и политик, един от водачите на Конституционно-демократическата партия и на руската емиграция след Гражданската война.

Павел Милюков
Павел Николаевич Милюков
руски политик и историк
Роден
Починал
31 март 1943 г. (84 г.)
ПогребанБатиньолско гробище, Париж, Франция
Религияправославие
Учил вИсторико-филологически факултет на Московския университет
Научна дейност
ОбластИстория
Работил вМосковски университет
Софийски университет
Семейство
СъпругаАнна Смирнова
Нина Григориева
ДецаНиколай
Сергей
Наталия
Подпис
Павел Милюков в Общомедия

Биография редактиране

Павел Милюков е роден на 27 януари (15 януари стар стил) 1859 и има благороднически произход. Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в санитарен отряд на Кавказкия фронт. Завършва история в Московския университет през 1882, където силно влияние върху него оказва водещият руски историк Василий Ключевски. Остава на работа в университета, а в края на през 90-те години на XIX век с курса си „История на руската култура“ се нарежда сред най-значимите руски историци на своето време.

Заради либералните си политически възгледи, през 1895 Милюков е уволнен от Московския университет и е изпратен в Рязан. През 1897 заминава за София и преподава в Софийския университет.[1] През 1898, под натиска на руското правителство, е отстранен от университета. През следващите месеци взима участие в археологическа експедиция в Македония. През 1899 Павел Милюков успява да се върне в Санкт Петербург, но е осъден на шест месеца затвор и изгнание от столицата. От 1903 отново е в чужбина.

 
Miliukoff, Pawel N. Über Makedonien. Zwei Studien, ein Aufsatz und eine Rede. Kommissionsverlag Dr. Iwan Parlapanoff in Leipzig, 1918.

По време на Руската революция от 1905 – 1907 Милюков се завръща в Русия. Той става известен като водач на профсъюзното обединение Съюз на съюзите и един от основателите на Конституционно-демократическата партия (кадети). Избиран е за депутат от Санкт Петербург в III и IV Държавна дума, в които оглавява парламентарната група на кадетите. Той е и редактор на партийния вестник „Речь“. През 1913 Милюков се включва в международната комисия, която разследва причините и провеждането на Балканските войни. Сочен е за същинския автор на голяма част от доклада, известен като Карнегиева анкета.[2] През 1915, отново в родината си, Милюков е сред инициаторите за създаването на опозиционния Прогресивен блок.

Павел Милюков участва активно в началния етап на Руската революция от 1917, като през март-април е министър на външните работи. През лятото той подкрепя подготвяния преврат на Лавър Корнилов и е отстранен от ръководството на партията. След Октомврийската революция през 1917 заминава на юг в Москва, Новочеркаск и Киев, а през ноември 1918 – за Румъния, Франция, Великобритания. През 1920 се установява във Франция.

От 1921 до 1940 Милюков издава в Париж влиятелния сред руската емиграция вестник „Последние новости“. През 1922, по време на лекция в Берлин, срещу него е извършен атентат, при който е убит Владимир Дмитриевич Набоков, баща на писателя Владимир Набоков. През 1929 в много градове на Европа е отбелязан 70-годишният юбилей на Милюков. По този повод правителството на България му прави дарение от 270 хиляди лева, което му позволява да си купи къща в Южна Франция. Павел Милюков умира там през 1943 година.[3]

Милюков е член на Македонския научен институт и издава серия книги на македонска тематика: „Християнские древности Западной Македонии“, „Македония и европейские державы“, „Сербо-болгарские отношения по македонскому вопросу“ и други.[4]

Бележки редактиране

  1. Алманах на Софийския университет 1888 – 1928, Кратка история на университета с животописни и книгописни сведения за преподавателите и асистентите от основаването на висшето училище насам. Университетска библиотека № 91, 1929. с. 116 – 117.
  2. Michailidis, I. The Carnegie Commission in Macedonia, Summer 1913 (Macedonian Heritage, 10.09.2009)
  3. Павел Николаевич Милюков в Hrono.ru
  4. Куманов, Милен. Македония. Кратък исторически справочник, София, 1993, стр. 172.