Падането на нощта

Падането на нощта“ (на английски: Nightfall) е впечатляващ научно-фантастичен разказ на Айзък Азимов за спускането на тъмнината на планета, която е осветявана целогодишно и от всички страни от няколко слънца. По-късно късият разказ е развит до роман.

Падането на нощта
Nightfall
Автор Айзък Азимов
Първо издание 1941 г.
Flag of the United States.svg САЩ
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
Вид разказ

Считан за класика в жанра, „Падането на нощта“ е издаван в антологии не по-малко от 50 пъти, и се появява в поне няколко сборника с по-стари разкази на Азимов. През 1968 г., Дружеството на американските фантасти класира „Падането на нощта“ като най-добрия къс разказ, писан преди основаването на наградите „Небюла“ през 1965 г., и го включва в Залата на славата на научната фантастика – том I, 1929 – 1964 г..

Къс разказРедактиране

Първата публикация е през септември 1941 г., в изданието на списание „Поразителна фантастика“ (на английски: Astounding Magazine или Astounding Science Fiction), под редакцията на Джон Кемпбъл. Това е 32-рият разказ на Азимов, написан от него, докато работи в магазинчето на баща си и учи в Колумбийския университет. Според автобиографията на Азимов, Кемпбъл иска от него да напише разказ, след като са дискутирали следния цитат от Ралф Уолдо Емерсън:

Ако звездите се появяваха само веднъж на хиляда години,
как само биха вярвали хората,
и обожавали, и пазили поколения наред мисълта за рая!

СюжетРедактиране

Планетата Лагаш (Калгаш в по-късния роман) се намира в звездната система на шест звезди – (Алфа, Бета, Гама, Делта са четирите именувани в късия разказ, а Онос, Довим, Трей, Патру, Тано и Сита са имената в романа), които осветяват непрекъснато планетата от всички страни. Пълната тъмнина е абсолютно непозната, както и звездите извън слънчевата система.

Група учени от университета в Саро започват серия изследвания върху направени и (на пръв поглед) несвързани открития: Шеерин 501, психолог, изследва ефектите от „продължителното излагане“ на тъмнина, археологът Сифера 89 открива доказателства за многократна циклична гибел на цивилизацията на планетата, а Бийни 25 е астроном, който открива аномалии в орбитата на Лагаш около основното слънце Онос. Бийни носи данните на своя ръководител Атор в университета, който формулира теория.

Това принуждава астрономите в университета на Саро да опитат да намерят отговор на въпроса какво причинява тази аномалия. В края на краищата се стига да заключението, че единственото нещо, което може да причинява тези отклонения, е друго астрономическо тяло, обикалящо около Лагаш, което наричат Лагаш 2.

Бийни, посредством приятеля си – репортера Теремон 762, научава за вярванията на група, наречена „Култът“ („Апостолите на Пламъка“ в романа), чиито последователи вярват, че светът ще бъде унищожен в тъмнина, с появата на Звездите, които ще отприщят порой от огън. Бийни свързва това и данните за цикличното разрушаване на цивилизацията, които са научили от разкопките, с „ужасяващия“ потенциал на затъмненията и пресмята, че веднъж на 2049 години има слънчево (лунно) затъмнение, което трае една кратка „нощ“.

И тъй като населението на Лагаш не познава пълната тъмнина, учените стигат до заключението, че тя би могла да причини психически травми на хората, и че жителите на планетата трябва да бъдат подготвени. Когато пада нощта обаче, самите учени (които са се подготвяли за тъмнината), както и останалите хора на планетата, са смаяни и ужасени от гледката на огромния брой невидими дотогава звезди, които изпълват нощното небе. Започват безредици – градовете са унищожени в масови палежи и цивилизацията, както и преди, загива.

Последната част на новелата завършва с описанието на разпределянето на останките от погубената цивилизация от групи, борещи се да установят контрол (тази част липсва в оригиналния вариант на късия разказ).

Край на разкриващата сюжета част.

Звездната система в разказа е доста сложна – като всяка система, която би включвала щест звезди.

Онос е главното слънце на Калгаш и е разположено на 10 светлинни минути от нея (подобно на нашето Слънце). Единственото друго разстояние, за което има информация в романа, е това до Тано и Сита – те са 11 пъти по-отдалечени, отколкото е Онос.

  • Онос – Жълто джудже – подобна на Слънцето,
  • Довим – Червено джудже,
  • Трей и Патру – описвани като „бели“ – двойна звездна система,
  • Тано и Сита – описвани като „сини“ – двойна звездна система.

АдаптацииРедактиране

През 50-те години, разказът е адаптиран за радиопрограмите Dimension X and X Minus One.

През 1988 г., по разказа е направена и нискобюджетна продукция. Сценарият ѝ обаче доста се различава от оригинала, въпреки че запазва в общи линии първоначалната идея. През 2000 г. е направена и друга филмова версия.

Външни препраткиРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Nightfall (Asimov short story)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.