Последният свят

„Последният свят“ (на немски: Die letzte Welt) е роман от австрийския писател Кристоф Рансмайр (р. 1954), публикуван през 1988 г.

Последният свят
Die letzte Welt
Автор	Кристоф Рансмайр
Първо издание	1988 г. Австрия
Оригинален език	немски
Жанр	роман
Издателство в България	Народна култура, 1993 г.
Преводач	Ана Димова

Christoph Ransmayr (Foto: Johannes Cizek)

Заглавието на този роман може да се преведе и като „Крайният свят“ или дори „Висшият свят“. Това е четвъртата книга на тогава тридесет и четири годишния Кристоф Рансмайр – роден е във Велс, Горна Австрия, следва философия и работи няколко години като редактор, а накрая се установява във Виена и от 1982 г. живее като писател на свободна практика. Предишните му книги носят заглавията „Сияйна гибел“ (1932), „Ужасите на леда и мрака“ (1984) и „В слепия ъгъл“ (1985). Все злокобни наименования! А „Последният свят“ излиза в поредицата „Другата библиотека“, издавана от известния западногермански поет и публицист Ханс Магнус Енценсбергер, чиято не по-малко злокобна поема „Гибелта на Титаник“ стана знак за културната ситуация в немскоезичната литература от последните десетилетия на XX век.

Впрочем връзката с творбата на Енценсбергер е не само външна. И тук имаме антиутопия, в която се подсказва гибелта на един свръхтехнизиран и тоталитарно устроен свят. Но докато обичайните антиутопии – например романите на Замятин, Оруел и Хъксли – пренасят действието си някъде в бъдещето, „Последният свят“ е роман за времето на римския император Октавиан Август. Това е най-бляскавата епоха в римската история, но в същото време е и модел за всички авторитарни режими. Така книгата на Кристоф Рансмайр може да бъде наречена образец на „историческа антиутопия“.

Миналото като бъдеще

В това отношение австрийският белетрист оследва примера на Бертолт Брехт, чиято „историчност“ е твърде условна. Например в новелата на Брехт „Цезар и неговият легионер“ възходът и падението на римския пълководец и консул е проекция на възхода и падението на един съвременен диктатор. Брехтовият Цезар живее в свят на банки и акции, а търговията и икономиката на империята му се ръководят от могъщо Сити.

Октавиан Август

Така и Кристоф Рансмайр, за да съхрани историческата истина, охотно жертва фактологическата. Неговият Октавиан е владетел на една технизирана империя, в която се произнасят речи пред гора от микрофони, гражданите са подложени на тотален надзор от държавата, навсякъде са изписани еднообразни патриотични лозунги и се развяват знамена. Всеки гражданин на Августовата империя знае своите задължения, предписани му от апаратчиците на властта до най-малки подробности.

Използването на исторически или митологически първообраз за създаването на неочаквани взаимовръзки между минало и настояще не е нищо ново в литературата. Но докато един Джойс постига чрез този похват дегероизиране на съвременния човек, като го принизява до карикатура на древния герой, Кристоф Рансмайр – в стила на Брехт – прави обратното: представя исторически събития със съвременен подтекст; в романа „Последният свят“ Октавиан Август е дегероизиран, като му се придават чертите на съвременен дребен деспот. Той е „световен герой“, който от един прозорец на своя дворец всеки ден часове наред съзерцава носорога, подарен му от губернатора на Суматра – този носорог е символ на неговото световно господство. Едно случайно махване с ръка става причина бюрократичната машина да се задвижи, неволният му жест да се изтълкува като височайша заповед и любимият поет на Рим Публий Овидий Назон да поеме пътя на изгнанието.

Творецът в тоталитарния свят

Публий Овидий Назон

Защото „Последният свят“ е всъщност роман за съдбата на твореца в тоталитарната държава. Поетът Овидий е изцяло впримчен в политическите интриги. Около неговата личност възникват най-различни митове: за едни той е ексцентричен автор на любовни елегии, а за други – поет-революционер; едни виждат в него враг на държавата, а други го презират като жаден за разкош опортюнист. След заточването му в Томи на Черно море Рим едновременно тъгува и ликува. Верноподаниците на императора гадаят каква ли грешка е допуснал любимият придворен поет, че се е озовал на „пътя към края на света“.

Двигател на действието в романа са преживяванията на един обикновен римски гражданин на име Кота, който отива в Томи, за да намери приятеля си Овидий. Изминали са вече десет години от раздялата им и Кота се отправя в доброволно изгнание, за да избяга от тоталния терор на държавата – на жаргона на правителствените вестници и според досиетата на полицията такива пътници биват наричани „бегълци от родината“.

Седемнадесет дни пътува Кота на борда на кораба „Тривия“ по Егейско и Черно море, за да стигне до Томи – „железния град“. Уличките ехтят от звуците на духова музика, а нощите се изпълват от гласовете на пришълците – селяни, търсачи на кехлибар и свинари, надошли от околните селца и далечните планини. Всичко в този град е от желязо – вратите, рамките на прозорците, оградите, фигурите по фронтоните и тесните мостчета, който прехвърлят потока, разделящ Томи на две неравни части. Соленият вятър разяжда желязото; ръждата е основният цвят на града.

Кота разпитва навсякъде за Овидий, но първите отговори, които получава, са объркани и често представляват само спомени за всичко онова, случило се някога тук: „Назон ли? Не беше ли онзи побъркан, който се появяваше с цял сноп въдици и дори в снежна буря седеше на скалите по ленен костюм? А вечер пиеше из механите, свиреше на хармоника и крещеше в нощта?“

Джоузеф Търнър „Изгнанието на Овидий от Рим“ (1838)

Накрая Кота узнава, че Овидий, изгнаникът, живее заедно със своя слуга-грък в Трахила, място на няколко часа път от града. В Трахила Кота се натъква на Питагор – слуга на поета – и води с него безкрайни разговори за съдбата на Овидий. Тук се намесват и спомени от „доброто старо време“ в Рим, когато поетът е бил на почит. Описанията на Вечния град с неговия разточителен разкош, почти казармена подреденост и помпозна архитектура контрастират с впечатленията на Кота от провинциалния Томи – град на заточеници, чието единствено разнообразие са героичните филми, прожектирани върху стената на кланицата.

Двойната оптика

Повествованието в романа е изградено върху принципа на „двойната оптика“ – разказите за лица и събития са пречупени през погледа на протагониста Кота. Стилистиката на романа се характеризира с гротескни преувеличения, подсилени от съчетанието на архаизирана и съвременна лексика. Всички герои от „последния свят“ на Кристоф Рансмайр имат своето съответствие в „стария свят“ на историята и митологията, но изпълняват нова функция.

Като цяло романът на Кристоф Рансмайр е метафора за участта на културата в съвременния наш свят. По това той силно напомня прочутата творба на Херман Брох „Смъртта на Вергилий“, но се вписва преди всичко в контекста на модерната антиутопия.

Източници

Тази статия се основава на материал Архив на оригинала от 2016-03-05 в Wayback Machine., използван с разрешение.