Уикипедия

Роже Гароди

Роже Гароди (на френски: Roger Garaudy) е френски писател, философ и политически деятел. Участник в Съпротивата през Втората световна война. От 1945 г. член на ЦК на Френската комунистическа партия, а от 1956 г. и член на Политбюро на Френската комунистическа партия. През 1970 г. е изключен от ФКП като ревизионист, защото излиза с остра критика за извращенията на марксизма и социализма. Като алтернатива на „държавния капитализъм“ издига идеята за диалог на марксизма с християнството.

Роже Гароди
Roger Garaudy
Roger Garaudy.jpg
ПсевдонимРеджа Джаруди
Роден17 юли 1913 г.
Починал13 юни 2012 г. (98 г.)
Професияполитик, писател, публицист, преподавател
Националност Франция
Активен период1946 – 2012
Жанридеология и митология
Дебютни творби1946 г. – „Антей“
Философия
Регионконтинентална философия
Епохазападна философия
Школамарксизъм
Интересиидеология, митология
Идеиисторически ревизионизъм
Уебсайт

Биография

редактиране

От 1936 г. е доктор по философия в университета в Страсбург и е назначен за професор по философия в Алби. По това време става марксист. По време на Втората световна война е в редиците на лявото крило на френското съпротивително движение срещу окупацията и правителството във Виши.

От октомври 1944 г. активно участва в политическия живот на Франция. Избран е за член на Учредителното събрание (1945 – 1946) и Народното събрание (1946 – 1951) на страната, а през 1956 г. е избран за член на Политбюро на Комунистическата партия на Франция (заема този пост до 1970 г. и се счита за водещ идеолог на партията), заместник-председател на Народното събрание (1959 – 1962) и френски сенатор (1959 – 1962).

През 1982 г. Роже Гароди приема исляма с името Реджа Джаруди. Специфична особеност при този верски акт е убеждението на Гароди, че Аллах давайки на хората халиф (Божий наместник на земята), го определя за такъв не на богоизбраните от него да управляват земното царство, а за халиф на всички мюсюлмани. [1]

Роже Гароди е горещ защитник на отричането на Холокоста. [2][3] В този контекст оправдава националсоциалистическия режим на Хитлер и създаването на Трети Райх. Според Гароди актът от 6 септември 1939 г. (непосредствено след обявяване на война от страна на Великобритания и Франция на Германия от 3 септември) на председателя Хаим Вайнцман на Еврейската агенция за Палестина със седалище в Лондон, че евреите са готови „да се борят за демокрацията на страна на Обединеното кралство във войната“ е признаване на факта, че „Юдея обявява война на Германия“. [4]

Произведения

редактиране

Роже Гароди е автор на антифашисткия роман-дневник „Антей“ (1946) и романа „Осмият ден на творението“ (1947), както и на няколко пиеси и други есеистични творби („За реализма без брегове“, 1963).

Скандални публикации

редактиране

През 1995 г. във Франция излиза книгата на Роже Гароди „Основополагащи митове на израелската политика“, разобличаваща мита за Холокоста, която буквално взривява френското обществено мнение, разделяйки го крайно дуалистично по повод изнесената в книгата теза от автора. Излизането на книгата предизвика диво и невиждано озлобление в ционистките кръгове, защото Роже Гароди е крайноляв политик. Подобно на Пол Расине, той също е не само пионер на историческия ревизионизъм, но и участник в Съпротивата и бивш затворник в хитлеристките концлагери. Освен това Гароди е главен идеолог на френската компартия, от която го прогонват през 1968 г. след протест срещу влизането на съветските войски в Чехословакия. Още тогава комунистите разкритикуват Гароди за неговия „ревизионизъм“, а през 1995 г. след падането на Берлинската стена се оказва, че Гароди е отново „ревизионист“, само че от друг род.[5]

В защита на Гароди излиза известният във Франция абат Пиер, който заради своето милосърдие и социална дейност в помощ на бедните е считан от френските граждани почти за светец.[6]

Гароди пред постсъвременна модерна Темида

редактиране

В крайна сметка заради книгата си „Основополагащи митове на израелската политика“ Гароди попада под ударите на френската прокуратура и правосъдие за отричане на Холокоста. След осъждането му, оспорва решението на френския съд в Европейския съд по правата на човека, позовавайки се в жалбата до европейския съд на чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (свобода на словото). ЕСПЧ разглежда делото на Гароди срещу Франция, заключавайки в мотивите към едно твърде оспорвано решение, че „значителна част от съдържанието и основната цел на книгата е в противоречие с основните ценности на конвенцията, изразени в уводната ѝ част, а именно – справедливост и мир“, поради което съдът приема, че Гароди е действал недобросъвестно, пишейки книгата, която била насочена към унищожаване на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията, и следователно жалбата му е неоснователна и оставена без уважение, а претенцията му по нея отхвърлена.[7][8][9][10]

Библиография

редактиране
  • Le communisme et la renaissance de la culture française (Комунизмът и възраждането на френската култура) (1945)
  • Les sources françaises du socialisme scientifique (Френските източници на научния социализъм) (1948)
  • Le manifieste du parti communiste: révolution dans l’histoire de la pensée socialiste (Манифестът на Комунистическата партия: революция в историята на социалистическата мисъл) (1952)
  • Théorie matérialiste de la connaissance (Материалистичната теория за съзнанието) (1953)
  • Mesaventures de l’anti-marxisme. Les malheurs de M. Ponty (Премеждията на анти-марксизма. Нещастията на М. Понти) (1956)
  • Humanisme marxiste (Марксисткият хуманизъм) (1957)
  • Questions à Jean-Paul Sartre, précédées d’une lettre ouverte (Въпроси към Жан-Пол Сартър, предшествани от едно отворено писмо) (1960)
  • Dieu est mort (Бог е мъртъв), PUF, Paris (1962)
  • Qu’est-ce que la morale marxiste? (Що е то марксисткият морал?) (1963)
  • Karl Marx (Карл Маркс), Seghers, Paris (1965)
  • Marxisme du s. XX (Марксизмът през 20 век), La Palatine, Paris-Genève, 1966
  • Le Problème chinois (Китайският проблем) (1967)
  • Lénine (Ленин), PUF, Paris (1968)
  • Pour un réalisme du XXe siècle. Etude sur Fernand Léger (За един реализъм от 20 век. Етюд върху Фернан Леже) (1968)
  • Pour un modèle Français du Socialisme (За един френски модел на социализма) (1968)
  • Le Grand tournant du socialisme (Големият обрат на социализма), Gallimard, Paris (1969)
  • Marxistes et chrétiens face à face (Марксисти и християни лице в лице), en collaboration avec Q. Lauer, Arthaud, Paris, 1969
  • Toute la vérité (Цялата истина) (1970)
  • Reconquête de l'espoir (Отвоюването на надеждата), Grasset, Paris (1971)
  • L’Alternative (Алтернативата), Robert Laffont, Paris, 1972
  • Parole d'homme (Човешкото слово) (1975)
  • Le projet espérance (Проектът надежда), Robert Laffont, Paris, 1976
  • Pour un dialogue des civilisations (За диалог на цивилизациите), Denoël (1977)
  • Appel aux vivants (Обръщение към живите), Éditions du Seuil, Paris (1979)
  • L’Affaire Israël (Аферата Израел) (1980)
  • Promesse d'Islam (Обещанието на исляма) (1981)
  • Pour l'avènement de la femme (За изстъпването на жените на сцената), Albin Michel, Paris (1981)
  • Biographie du s. XX (Биография на 20 век), Tougui, Paris, 1985
  • Les Fossoyeurs. Un nouvel appel aux vivants (Ловците на кости. Ново обръщение към живите), L'Archipel, Paris, 1992
  • Mon tour du siècle en solitaire, mémoires (Моят ход на века насаме. Спомени), Robert Laffont, Paris (1989)
  • Intégrismes (Интегризмите) (1990)
  • Les Orateurs de la Révolution française (Ораторите на Френската революция) (1991)
  • À Contre – Nuit (Противонощ) (1992)
  • Avons-nous besoin de Dieu? (Има ли нужда от Бог?), introduction de l'abbé Pierre, Desclée de Brouwer, Paris (1993)
  • Souviens-toi: brève histoire de l'Union soviétique (Помнете: Кратка история на Съветския съюз), Le Temps des cerises, Pantin (1994)
  • Vers une guerre de religion? Débat du siècle (Към религиозна война? Спорът на века), Desclée de Brouwer, Paris (1995)
  • L'Islam et l'intégrisme (Ислямът и интегризмът), Le Temps des cerises, Pantin (1996)
  • Les Mythes fondateurs de la politique israélienne (Основополагащи митове на израелската политика), Librairie du savoir, Paris (1996)
  • Grandeur et décadences de l'Islam (Възход и упадък на исляма), Alphabeta & chama, Paris (1996)
  • Mes témoins (Моите свидетели), Editions A Contre-Nuit, Paris, 1997
  • Les Etats-Unis avant-garde de la décadence (САЩ начело на упадъка), Editions Vent du Large, Paris, 1997
  • Le Procès de la liberté (Процесът на свободата), en collaboration avec J. Vergès, Vent du large, Paris, 1998
  • L’Avenir, mode d'emploi (Бъдещето – начин на употреба), Vent du large, Paris, 1998
  • L'Islam en Occident, Cordoue capitale de l'esprit (Ислямът в Западния свят. Кордоба – столица на духа), L'Harmattan, Paris (2000)
  • Le Terrorisme occidental (Източният тероризъм), Al-Qalam, Luxembourg, (2004)

Източници

редактиране
  1. ↑ Роже Гароди, За Ислам ХХ в., на сайта Новые мусульмане. ((ru))
  2. ↑ Илья Альтман, Семен Чарный, Отрицание Холокоста в России, 24 февраля 2009. ((ru))
  3. ↑ М. М. Альтман, Отрицание Холокоста: история и современные тенденции. Раздел 3: Отрицание Холокоста в России ((ru))
  4. ↑ Гароди Р. Мифы Израилита // Кубань, № 1. М.: 1997. ((ru))
  5. ↑ Pierre-André Taguieff, „L'antisionisme arabo-islamophile“, Sens. Revue de l'amitié judéo-chrétienne de France, n° 11, novembre 1982. ((fr))
  6. ↑ La lettre de l'abbé Pierre à Roger Garaudy, 15 avril 1996 ((fr))
  7. ↑ „La cour d'appel alourdit la peine de Roger Garaudy“, La Croix, 17 décembre 1998. ((fr))
  8. ↑ „ Cour d'appel de Paris: peines alourdies pour Roger Garaudy“, Le Figaro, 17 décembre 1998. ((fr))
  9. ↑ Armelle Héliot, „Jugement le 27 février – Procès Garaudy: Me Vergès et le catalogue des horreurs“, Le Figaro, 17 janvier 1998. ((fr))
  10. ↑ Armelle Héliot, „L'écrivain reconnu coupable de contestation de crimes contre l'humanité – Garaudy: les Mythes sans excuses“, Le Figaro, 28 février 1998. ((fr))

Вижте също

редактиране

Външни препратки

редактиране
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Роже_Гароди&oldid=11985460“.