Махмуд I
Махмуд I, наричан Махмуд Гърбавия (на османски турски: محمود اول; на турски: I.Mahmud) е 24-тият султан на Османската империя от 20 септември 1730 до смъртта си на 13 декември 1754 година. Той е син на султан Мустафа II и брат на Осман III. Идва на власт на 35-годишна възраст и управлява в продължение на 24 години.
| Махмуд I محمود اول | |
| османски султан | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 13 декември 1754 г.
|
| Погребан | Истанбул, Турция |
| Религия | ислям |
| Управление | |
| Период | 20 септември 1730 – 13 декември 1754 |
| Предшественик | Ахмед III |
| Наследник | Осман III |
| Семейство | |
| Род | Османска династия |
| Баща | Мустафа II |
| Майка | Салиха Султан |
| Братя/сестри | Осман III |
| Махмуд I в Общомедия | |
Управлението на Махмуд I е последното като цяло успешно и във външно-, и във вътрешнополитически план в историята на Османската империя. Махмуд I заема престола в резултат от въстание на Патрона Халил. Това не му попречва безмилостно да екзекутира главатарите му, за да се освободи от зависимост с опити за шантаж. [1]
В управлението си Махмуд I се отличава с ум и съобразителност. Умее да изслушва жалващите се и да приема верни и разумни съвети. Не проявява жестокост и стремеж към самоволни наказания. Присъства неизменно на заседанията на Дивана. От друга страна се разправя безпощадно с всички смутители в столицата, способни да организират въстания. Султанът поема инициатива при построяването на много джамии, медресета, библиотеки, както и на всякакви културни учреждения. Махмуд I е стихоплетец, участва в конни състезания и играе много добре шах.[2]
Във военното дело успява да създаде съвременна артилерия, наречена корпус или оджак на бомбардирите (хумбараджъ) под ръководството на доброволно приелия исляма Ахмед бей (маркиз дьо Боневил).[3]
Провежда мирна външна политика. Постига забележителен успех със сключения Белградски мирен договор, по силата на който Австрия излиза от Балканите, за да се завърне на военната граница. Руската империя с последвалия Нишки договор, след загубата на 100 хил. руски войници, не получава нищо в замяна. Черно море остава османско. [4]
Бележки редактиране
- ↑ Садулов 2002, с. 156.
- ↑ Садулов 2002, с. 155 – 156.
- ↑ Садулов 2002, с. 166.
- ↑ Садулов 2002, с. 159 – 159.
Източници редактиране
- Садулов, Ахмед. История на Османската империя. Велико Търново, Фабер, 2002.
