Станислав Вихров

Станислав Крумов Бъчваров с псевдоним Станислав Вихров е български комунист, партизанин и писател. Член на Българската комунистическа партия.

Станислав Вихров
български писател
Роден

БиографияРедактиране

Роден е на 23 септември 1911 година в Пловдив. Майка му е учителка, а баща му телеграфопощенец и профсъюзен активист. Основно и прогимназиално образование получава в София.

През 1927 г. заминава за Франция. В Париж попада в средата на комунистическата българска емиграция – Георги Бакалов, Николай Хрелков, Милко Тарабанов и др. Взима участие в стачки организирани от Френската комунистическа партия.

През 1931 г. се завръща в България и завършва гимназия като частен ученик в София. Сменя различни професии из редица градове – Варна, Пловдив, Плевен и др. През 1938 г. се установява в София и се включва в комунистическата група около кафене „Средец“, включваща Тодор Павлов, Крум Григоров, Венко Марковски, Марко Марчевски и др. Заедно с Никола Вапцаров участва в летературния кръжок при вестник „Литературен критик“, където печата свои творби. През 1941 г. отива в Пловдив и влиза във връзка с т.нар. Втора Пловдивска въстаническа оперативна зона. За известно време е мобилизиран. От 26 август 1944 г. е партизанин в партизански отряд „Колю Шишманов“ от Втора родопска бригада „Васил Коларов“.

В края на Деветосептемврийския преврат той прави опит да извърши убийство на големия български писател Елин Пелин, уж защото бил приятел на царя, но всъщност защото Елин Пелин окказвал да печата произведенията на партизанина – графоман. Вихров обаче се припознава и вместо това разстрелва с автовмат Борис Руменов (известен е с псевдонима си Борю Зевзека – бохем, поет и карикатурист)[1], бивш редактор и издател на хумористичното списание „Барабан“.[2][3]

На 10 ноември 1944 г. Вихров е назначен за помощник-командир (политкомисар) в Трети конен полк и участва в т.нар. Отечествена война.

Редактор в издателство Отечествен фронт на ОФ (1952 – 1954) и в списание „Българо-съветска дружба“ (1954 – 1956).

Вихров е автор на поезия и проза. Първият му поетичин опит е стихотворението „Бъди“, отпечатано 1937 г. във вестник „Заря“. Същата година издава стихосбирката „Хайдути“ (1937, 2 изд. 1942). Публикува още „Песен на пристанището“ (1939); „Бъди!“ стихове, Пловдив (1945, 2 изд. 1968). Пише книга, озаглавена „По пътя към победата. Записки на един загинал на фронта пом.-командир“ (1947).[4] „Боен път“, роман (1955) в съавторство с Ас. Доспейски; „Партизански нощи“, стихотворения (1962).

ИзточнициРедактиране

  1. Биография на Борис Руменов
  2. Кръстю Пастухов, „Среща“, глава от книгата „Преживяното“.
  3. Румен Дечев, „Елитът, неговото място и роля“, on-parliament.com, 30 май 2012.
  4. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 32
  • Речник на българската литература в 3 тома, т. 1 (А-Д). Институт за литература на БАН, Издателство на Българската академия на науките, София, 1976 г.