Отваря главното меню
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Стефан Попов.

Стефан Савов Попов е български писател, философ и общественик от средите на българската емиграция в изгнание след 1944 г. Според Петър Увалиев: „единственият наш мислител, който имаше какво да каже на света, но най-вече като българин“.

Стефан Попов
български философ, писател и общественик
Роден
Починал
20 октомври 1989 г. (83 г.)
Философия
Регион Западна философия
Епоха Философия на XX век
Интереси Философия на историята

Съдържание

БиографияРедактиране

Стефан Савов Попов е роден на 24 януари 1906 г. в София. През 1910 г. семейството му се мести в Русе, където баща му е назначен за директор на Висшия педагогически курс за учители. В Русе Стефан Попов учи в немското католическото училище „Св. Йосиф“ – немски, френски и английски. Започва гимназиалното си образование в Русе, но тогава баща му е назначен в Министерство на образованието и семейството се завръща в София, където Стефан завършва гимназия.

Основава Юношеския туристически съюз, който популяризира туризма сред младежите в цяла България и най-вече в битието му на първи виден наш алпинист, създател на организирания алпинизъм в България, организирал първите алпийски експедиции и изкачвания на върхове в България и на Алпите. След 1925 г. публикува в изданията „Млад турист“, „Български турист“, „Народ“, „Слово“, „Отечество“, „Утре“, „La Bulgarie“, „Юридическа мисъл“.

През 1930 г. завършва право в Софийския университет и работи като асистент на проф. Йосиф Фаденхехт, а по-късно и като адвокат на свободна практика.

През май 1932 година Попов започва много активна обществена дейност като журналист и редактор, основател и лидер на профашисткия интелектуален кръг „Млада България“. Той е силно повлиян от междувоенния германски национален консерватизъм и от националсоциализма, по-специално от работите на Артур Мьолер ван ден Брук, които определя като „политическо откровение“. Като главен редактор на списание Млада България неговата критика на либерализма и подкрепа за фашистките социални реформи оказва силно влияние върху държавната доктрина на авторитарния режим след средата на 30-те години. През 1938 – 1939 година Попов е редактор и на издавания от Ратничеството за напредък на българщината списание „Пролом“.[1]

През 1940 г. Попов приема поста аташе по печата в Българското посолство в Берлин, където работи до 1942 г. После работи в българската легация в Будапеща, а от 1943 г. – в Берн. Попов има широки познанства в българския артистичен, културен и политически елит, а дипломатическата му работа го прави приет член на висшето европейско общество – факт, от които се възползва максимално, за да се докосне до великите умове и културните върхове на своето време.

След съветската окупация в България Попов остава емигрант, живее в Швейцария, Париж и Мюнхен. През 1950 година е избран в първото централно ръководство на емигрантската организация Български национален фронт, но напуска организацията при нейното разцепление през 1959 година.[2] От 1951 г. е възпитател на Симеон II в Мадрид в Испания, но през 1953 напуска двора в изгнание, за което свидетелства негово писмо до царица Йоанна[3]. Много години е активен в емигрантските среди, говорител в Радио „Свободна Европа“ и дългогодишен главен редактор на българската секция на „Гласът на Америка“. Основател и председател на българското академично дружество „Д-р П. Берон“ обединило български учени-емигранти.

Стефан Попов изучава европейската история, философия, култура и изкуство и издава редица статии и няколко книги, които са признати за първокачествен стандарт в областта на философията на историята.

Умира на 20 октомври 1989 г. в Мюнхен. Преди няколко години прахът му е донесен в България и погребан в Софийските централни гробища. Съпругата му Тина Стефан Попова умира на 11 ноември 2005 г. в Мюнхен.

БиблиографияРедактиране

  • „Планини и хора“ (1938)
  • „Воля за облик“ (1970 Мюнхен /на немски)
  • „Българската идея“ (1981)
  • „Третото поколение“ (1981)
  • „Сто години българска свобода“ (1979)
  • „Тринадесет български века“ (1981)
  • „България и Европа“ (1980)
  • „Народът“ (1987)
  • „Идеята за Европа през вековете“ (цикъл лекции по РСЕ 1976 – 1977)
  • „Краят на всички илюзии или Европейският културен панславизъм“ (1982 – немски)
  • „Безсъници“ (1989)

БележкиРедактиране

  1. Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 58 – 60, 82.
  2. Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том II. Съпротивата. Възникване, форми и обхват. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0544-1. с. 241, 244.
  3. Писмо на Стефан Попов до Царицата-майка, 14 януари 1953 година, Медиапул, 24.03.2004

Външни препраткиРедактиране