Черните клобуки, черните клобуци или черните шапки (на руски: Чёрные клобуки; на украински: Чорні клобуки, тюркски: каракалпаки, черни шапки) са група тюркоезични номадски или полуномадски племена, предимно узи, които населяват земите на юг от руските княжества през XII и началото на XIII век. Като васали на киевските князе черните клобуки участват в руските междуособици от този период и образуват съществена част от кавалерията на киевската армия.

За пръв път терминът „черни клобуки“ се появява в Ипатиевската летопис в 1146 година, а за последен - в 1193 година. Някои автори смятат, че в състава на черните клобуци са влизали и кумани.[1], а други предполагат, че в съюза на черните клобуки наред с торки (узи) влизат и племената на ковуите и каепичите, както и части от печенезите, берендеите и други по-малки огузоезични групи.[2]

След настаняването си по руската граница черните шапки се превръщат в полуоседнало население[3] и са християнизирани.[4]

Черните клобуки са важен фактор във военно отношение, който взима участие във войните на киевските князе с другите руски държави и с външните врагове, каквито са куманите и татарите. Военните сили на киевските князе, според Ипатиевската летопис, се състоят от три части – киевските граждани, черните клобуки и княжеската дружина. В политически план черните клобуки също са от значение за Киевското княжество. Заедно с болярите те взимат решение при избора на новите князе.

Персийският историк Рашид-ад-дин (XIII-XIV век), описвайки татаро-монголското нашествие в Русия през 1240 г., пише: „Князете Бату и неговите братя, Кадан, Бури и Бучек потеглили на поход в страната на русите и на народа на черните шапки и за 9 дни превзели града на русите, наречен Манкеран (Киев)[5]

Съществува теза, която свързва произхода на гагаузите с племената на черните шапки.[6]

БележкиРедактиране

  1. Луценко, Владимир. Тюркский фактор в истории и этногенезе украинцев и их предков, архив на оригинала от 5 март 2010, https://web.archive.org/web/20100305101643/http://vlalut.narod.ru/5.html, посетен на 2010-03-05 
  2. Стоянов, Валери. Куманология. Опит за историографско-рециптивистичен анализ на проучванията върху един изчезнал народ. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „Доктор на историческите науки“, София 2003., архив на оригинала от 12 декември 2009, https://web.archive.org/web/20091212031107/http://www.ihist.bas.bg/CV/Valery_Stojanow/VS_DScDisert_These.htm, посетен на 2010-03-21 
  3. Златарски, Васил. История на българската държава през срѣднитѣ вѣкове, Томъ II. България под византийско владичество (1018—1187), София 1934, с. 184
  4. Мутафчиев, Петър. Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през XIII век, в: Мутафчиев, Петър. Избрани произведения, т. II, София 1973, с. 708
  5. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой Орды т. II Москва, Ленинград, 1941, с. 37
  6. Мошков, В.А. Турецкие племена на Балканском полуострове, Известия Русского историческаго общества, т. 40, Санкт-Петербург 1905, с. 415. Тази теза е оборена от Петър Мутафчиев, виж Мутафчиев, Петър. Пос. съч, с. 707-708