Южен подковонос

вид бозайник

Южният подковонос (Rhinolophus euryale) е вид насекомоядни бозайници от разред Прилепи. Среща се и в България.

Южен подковонос
Природозащитен статут
NT
Почти застрашен[1]
Червена книга на България
VU
Уязвим[2]
Класификация
царство:Животни (Animalia)
(без ранг):Вторичноустни (Deuterostomia)
тип:Хордови (Chordata)
(без ранг):Ръкоперки (Sarcopterygii)
(без ранг):Тетраподоморфи (Tetrapodomorpha)
(без ранг):Стегоцефали (Stegocephalia)
(без ранг):Амниоти (Amniota)
(без ранг):Синапсиди (Synapsida)
(без ранг):Терапсиди (†Therapsida)
(без ранг):Зверозъби влечуги (†Theriodontia)
клас:Бозайници (Mammalia)
(без ранг):Еутерии (Eutheria)
клон:Apo-Chiroptera
разред:Прилепи (Chiroptera)
семейство:Подковоносови (Rhinolophidae)
род:Подковоноси (Rhinolophus)
вид:Южен подковонос (R. euryale)
Научно наименование
Blasius, 1853
Разпространение
Южен подковонос в Общомедия
[ редактиране ]

Подвидове

редактиране
  • R. e. euryale (Blasius, 1853)
  • R. e. judaicus (Matschie, 1904)

Физическа характеристика

редактиране

Основните размери на южния подковонос са:[3]

  • Дължина на тялото: 4,3–5,8 cm
  • Дължина на опашката: 2,2–3 cm
  • Размах на крилата: до 29 cm
  • Маса: 10–17,5 g

Прилича на подковоноса на Мехели, но е по-дребен, с по-широка подкова и по-дълъг и тесен горен издатък на седлото. Гърбът е сиво-кафяв, а корема е сиво-бял до жълтеникав. Крилата са светло сиви. Младите имат изцяло сива окраска.[4]

Разпространение и местообитание

редактиране

Разпространен е в средиземноморския регион на Европа, Северна Африка и Югозападна Азия до Туркменистан (без Арабския полуостров). В България се среща в цялата страна, най-често в карстови райони с надморска височина до 1000 m.[3]

Обитава гористи местности с наличие на пещери, в близост до водоеми.[4]

Начин на живот и хранене

редактиране

Колониален вид,[4] но на много места е рядък и не образува колонии.[5] Виси от таваните на пещерите. Често отделните индивиди обгръщат с крила съседите си и лижат лицата и главите им. Допуска съвместно съжителство с други видове подковоноси. Изпада в зимен сън, който прекарва в пещери и минни галерии при температура около 10 °C.[4]

Напуска убежището си късно след залез слънце. Ловува основно в гори и покрайнините им, по-рядко из крайречна дървесна растителност.[6] Хваща плячката си от кората на дървета и храсталаци. Лети ниско и бавно, умее да „увисва“ във въздуха. Храни се с молци и други нощни насекоми.[4]

Размножаване и развитие

редактиране

В размножителните убежища може да се съберат от 50 до 100 женски. Малкото излита в средата на юли. В същото време женската забременява отново.[4]

Природозащитен статут

редактиране
  • Червен списък на застрашените видове (IUCN Red list) – Уязвим (Vulnerable VU)[7]
  • Директива за местообитанията и дивата флора и фауна на ЕС – Приложение II и IV[8]

Състоянието на популацията му като цяло е с тенденция на нарастване.[7] Влошено е състоянието на популацията в северната част на ареала, което се дължи на безпокойство от човека.[4] Числеността на популацията в България се оценява на 40 000 индивида.[9]

  1. Rhinolophus euryale (Blasius, 1853). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)
  2. Червена книга на Република България. Южен подковонос. Посетен на 26 март 2012
  3. а б Пешев, Цоло. Фауна на България. Т. 27. Mammalia. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2004. ISBN 954-430-860-1. с. 174-177.
  4. а б в г д е ж Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, Vol. 13, Mammals II (2003), стр. 399
  5. Марков (1988), стр. 133
  6. Иванова (2005), стр. 5
  7. а б Chiroptera Specialist Group 1996. Rhinolophus euryale. In: IUCN 2007. 2007 IUCN Red List of Threatened Species. <www.iucnredlist.org>. Посетен на 27 април 2008.
  8. Наръчник за Натура 2000 в България. Костадинова, И., М. Михайлов (съст.). БДЗП, София, 2002, ISBN 954-90211-6-5, стр. 63, 67
  9. Иванова (2005), стр. 21

Литература

редактиране
  • Иванова, Теодора. Концепция за опазване на прилепна фауна и местообитания в България в рамките на Натура 2000. София, 2005
  • Марков, Георги. Бозайници. Наука и изкуство, София, 1988, стр. 133
  • Grzimek’ s Animal Life Encyclopedia, 2nd edition. Vol. 13, Mammals II, edited by M. Hutchins, D. G. Kleiman, V. Geist, M. C. McDade. Farmington Hills, Ml: Gale Group, 2003, стр. 399

Външни препратки

редактиране