Новоасирийско царство
Новоасирийското царство е историческа държава в Близкия изток, съществувала в периода X-VII век пр.н.е.
Новоасирийско царство | |
911 – 609 пр.н.е. | |
Континент | Азия, Африка |
---|---|
Столица | Ашур Ниневия Харан |
Официален език | Акадски, староарамейски |
Религия | Религия на Месопотамия |
Форма на управление | Монархия |
Цар | |
911 – 891 пр.н.е. | Адад-нирари II (първи) |
612 – 609 пр.н.е. | Ашур-убалит II (последен) |
История | Древност |
| |
Днес част от | |
Новоасирийско царство в Общомедия |
Образуване
редактиранеНовоасирийското царство се формира в северната част на Месопотамия в края на Средноасирийския период и Средноасирийската империя (14-10 век пр.н.е.). В резултат на реформите, осъществени при управлението на Тиглатпаласар III през 8 век пр.н.е.,[1][2] асирийците създават империя, поглъщайки или унищожавайки Вавилония, Египет, Урарту и Елам. Те са доминираща сила в Западна Азия, Мала Азия, Закавказието, Северна Африка и Източното Средиземноморие. Според историци като Ричард Нелсън Фрай, Новоасирийското царство е първата истинска империя в човешката история. Други са на мнение, че Акадската и Шумерската империя са също претенденти за това постижение.
Арамейският е официален език на империята, заедно с акадския.
В края на VII век пр.н.е. Новоасирийското царство е унищожено от Нововавилонското царство и мидийците.
Корени на империята
редактиранеОтначало Асирия е акадско царство, просъществувало от 25 до 24 век пр.н.е. Най-ранните асирийски царе като Тудия са слаби владетели, и след появата на Акадската империя (2334 – 2154 пр.н.е.) те стават подвластни на Саргон Акадски, обединил всички акадско и шумеро-говорещи народи в Месопотамия под едно ръководство.
Бележки
редактиране- ↑ Assyrian Eponym List // Архивиран от оригинала на 2016-11-14. Посетен на 2013-06-29.
- ↑ Tadmor, H. (1994). The Inscriptions of Tiglath-Pileser III, King of Assyria., pp.29
Източници
редактиране- Karen Radner: The Neo-Assyrian Empire, In M. Gehler & R. Rollinger (ed.): Imperien und Reiche in der Weltgeschichte: Epochenübergreifende und globalhistorische Vergleiche, (Wiesbaden 2014), pp. 101 – 120