Българофобия или антибългаризъм, понякога българомразие, е враждебност или омраза към българщината като цяло, изразяваща се в различни форми.[2] Тя може да е насочена срещу българската държава, народ, език, култура или история.

Гръцка пощенска картичка с последните думи на Павлос Мелас: „Да не остане (жив) българин“. В Гърция Мелас е смятан за национален герой.
Битолският надпис на църквата „Св. Неделя“ (1863). Правени са опити за заличаване на думата българите върху него. Подобни паметници са увреждани систематично в Северна Македония.[1]

СъщностРедактиране

 
Васка Зойчева е шамаросана публично на 14 октомври 1912 година в Скопие от сръбския престолонаследник Александър I Караджорджевич, понеже на неговия въпрос „Каква си (по народност)?“, детето отговаря „Българка!“.

Българофобията е присъща най-вече за съседни народи, които са я вградили отчасти в своите национални идентичности, и от които тя се разпространява към Европа и света. Тя е продукт на новото време, периода на формирането на модерните нации, като е целенасочено насаждана в населението от съответните национални елити. Въпреки това корените ѝ могат да се проследят поне до 10-11 век, когато в резултат на разпространението на богомилството от България в останалата част на Европа, етнонимът „българин“ и негови производни стават обидни думи в редица западноевропейски езици.

Новогръцката фанариотска българофобия, срещу която въстава Паисий Хилендарски, е свързана с гръцката идея за дебелоглавите и упорити български селяни (хондрокефали), и необходимостта те да бъдат цивилизовани в лоното на елинизма и Цариградската патриаршия. Тя е и основата на западната българофобия, представата за България като панславистки проект и православен руски сателит, комбинирани с романтичната просвещенска представа за гръцкото антично величие – но в действителност дори руски панслависти, целящи пълното поглъщане на Балканите и славянските и родствените на славяните страни в Централна Европа от Русия са считали Тракия и Македония за български земи.[3] След като през 1870 година Църковната борба води до създаване на Българската екзархия, през 1872 година тя е анатемосана. Сръбската българофобия, основаваща се на претенциите на Сърбия за „Пиемонт“ на южните славяни и Начертанието на Гарашанин е срещу българите като нечисти славяни, татари и азиатци, без някога в Сърбия да е имало расова омраза към азиатските народи.

След като изненадващо на 6 септември 1885 г. се осъществява Съединението, и по-късно победата в Сръбско-българската война, което става с цената на противопоставяне на провокациите на руската дипломация, Петербург и руската пропаганда ще заговори за българите като за неблагодарни „татари“, „народ невежествен“ и „диво племе“. През военните и първи следвоенни години на Първата Световна война в страните на Антантата се разгръща политически мотивирана българофобия. Така гърци, сърби и румънци, съюзниците на Франция, са добре посрещнати в Париж през следвоенните години за разлика от дивите българи. Румънската българофобия, насочена срещу вредното „славянско влияние“ над потомците на „романизираните даки и римски колонисти“, които имали по начало по-висша римска култура. Тя е следствие на борбата на румънското национално възраждане и се базира на демодираната представа за водещата роля на Франция и романските народи в света.

Българофобията у съседните народи, най-вече гърци и сърби, се предопределя от техните национални каузи. И двете се дефинирани в условията на самостоятелно и независимо държавно формирование, както Мегали идеята, така и Начертанието, като постигането и на двете, вкл. и тяхното териториално покритие, минава през дебългаризацията на Българското землище южно от Стара Планина и западно от река Искър. Македонизмът от своя страна е издънка, по-скоро продължение, както на Начертанието (чрез сърбоманията), така и на Мегали идеята (чрез антиквизацията). Той е използван като алтернатива на неуспешната сръбска и гръцка пропаганди в Македония. Чрез македонизма, антибългаризмът е станал основополагащ национален идентификатор и легитимиращ, осмислящ признак на една нова нация – северномакедонската. Там битува и митът за жестоката „българска фашистка окупация“, но без в северномакедонското общество да съществува толкова негативно отношение към другите държави членки от Тристранният пакт - дори към тези, които също са участвали в окупацията на Вардарската бановина, като Италия и дори Германия, като се случва италианската и немската окупации да бъдат и премълчавани, а всички жертви на Македония през войната са обявявани за "македонци, убити от бугарскиот фашистички окупатор", независимо от етносът им, причината за, времето и мястото на смъртта им .[4][5] Пренебрегват се дори фактите, че в междувоенна Югославия местното славянско население е било подлагано на насилствена сърбизация, докато по това време Македонската имиграция в България е била свръхпредставена в политическият, общественият, научният, военният и културният елит на страната, а за да ограничат максимално нарастването ѝ сърбите строят между границата на Вардарската Бановина и България заграждения с телени мрежи, вълчи ями и картечни бункери, а българското управление във военно време е осъществявало мащабни инвестиции, целящи благоустрояването и модернизацията на областта, докато сръбската власт за над 20 години не е провеждало никакви проекти извън с населеното със 20% сръбски колонисти, сърбомани и сърби Скопие. В последните няколко десетилетия по примера на "македонската нация" се правят опити за създаването на "помашка" от българомохамеданите в гръцката част на Родопите,[6], и на "шопска" - от българите в Западните покрайнини[7][8][9] и Северозападна България.[10] Стига се и до изкарване на Българската нация за "изкуствено създадена" от Русия, а българите - за "сърби", "гърци"[11], "румънци" , "македонци" и/или дори "турци",[12]независимо от руската резервираност по канонични причини към увенчалата Възраждането Българска екзархия[13] и русофобията на български възрожденци като Раковски[14].

След края на Студената война и присъединяването на България към НАТО и ЕС в Русия българите са обявявени за „братушки-предатели“, като се отприщват потиснатите травми от участието на България в Първата Световна война на страната на Централните сили и членството ѝ в Тристранният пакт през Втората Световна война. Започва да се отрича и културно-духовният принос на Средновековна България за развитието на Руските държава и народ, което се приписва отчасти или изцяло на Сърбия и дори на Северна Македония.[15]

БележкиРедактиране

  1. В църкви от битолската епархия изтриват надписи за българите Архив на оригинала от 2013-09-21 в Wayback Machine.. Actualno.com, 27 февруари 2009 г.
  2. Лилия Манолова, Съвременна езикова култура, Парадигма, 2002, ISBN 954-9536-57-2, стр. 123.
  3. С. Ф. Шарапов.:Через полвека:16.Судьбы Австрии и славянства
  4. Захариевa: Бугарите не биле фашистички окупатори. Тогаш на 13 ноември партизаните го ослободиле или го окупирале Скопје од Бугарите?
  5. ДЕНЕШНИОТ СВЕТ Е СПРЕМЕН ЗА ЗОМБИРАЊЕ
  6. Гръцки номера по сръбски образец
  7. ДОБРОНАМЕРЕНОСТ СРЕЩУ КАКВО
  8. Попис становништва 2011. године: Национална припадност
  9. "Шопски език" и българският политически нихилизъм
  10. Експерт пред Lupa.bg: Американски, сръбски и руски агенти работят у нас за Северна Македония
  11. ΣΚΟΠΙΑΝΟΣ ΙΣΤΟΡΙΚΟΣ: «ΕΙΜΑΣΤΕ ΣΛΑΒΟΙ ΜΕΤΑΝΑΣΤΕΣ, ΟΧΙ ΜΑΚΕΔΟΝΕΣ. ΟΙ ΒΟΥΛΓΑΡΟΙ ΔΗΜΙΟΥΡΓΗΘΗΚΑΝ ΑΠΟ ΤΟΥΣ ΡΩΣΟΥΣ ΓΙΑ ΝΑ ΕΜΠΟΔΙΣΤΕΙ Η ΕΛΛΗΝΙΚΗ ΕΞΑΠΛΩΣΗ ΜΕΧΡΙ ΤΟΝ ΔΟΥΝΑΒΗ».
  12. Словенски мозъчен тръст: Българите са бивши богомили, македонци и турци
  13. ВИЗАНТИЗМ И СЛАВЯНСТВО
  14. РАКОВСКИ: ЗНАЙТЕ ЛИ ВИЕ РУСИЯ КАКВА Е? ЗНАЙТЕ ЛИ КАКВО РОБСТВО И КАКВИ ВЕЧНИ МЪКИ ВИ ЧАКАТ?
  15. „Наша вера – православная“. Многострадальная Сербия – древняя православная земля. (ВИДЕО)

Вижте същоРедактиране


География новой России.