Отваря главното меню

Васил Йонков – Гложенеца е български националреволюционер, опълченец-поборник.

Васил Йонков – Гложенеца
български националреволюционер

Роден
Починал

Националност Флаг на България България

БиографияРедактиране

Васил Йонков Вутюв (Вутов или Вутков, но типичното гложенско по онова време е с „ю“, видно от избирателни списъци)[1][2][3] е роден в Гложене, Тетевенско. Не е установена точната година на раждането му, 1835 или 1838 г., но във всички случаи е почти връстник на Левски.[2][4] Майка му Ица Йонковица Вутюва/Вуткова (1813 – 1898), грамотна жена, вдовица, отглежда пет деца: Васил, Дона, Цано, Рада и Димитър (Дико). Васил Йонков получава първоначалното си образование в местното училище. Според някои източници в юношеските си години той се отличавал с пъргавина, буйност, смелост и предизвикателно държане към турците; дали затова, за да го предпази[2][4], или поради недоимък[5], майка му го изпраща в Румъния, на гурбет. Там той намира подходяща за себе си среда сред революционно настроените емигранти. По-късно при него отива и малкия му брат Димитър (Дико, Дако), който също се заема с революционна дейност; участник е в Ботевата чета, след разгрома ѝ достига до Сърбия и се включва в Сръбско-турската война. Димитър загива в боя при Ново село, Видинско, на 22 юли 1876 г.[2][3]

Васил Йонков участва в Първата българска легия (1862 г.) в Белград, където става особено близък приятел с Васил Левски. Във Втората българска легия (1867 – 1868) те отново са заедно. През март 1868 г., още преди да се разтури легията, от Белград са изгонени някои „протестиращи непокорни легионери“, между които е Васил Йонков. Той се връща в родното си Гложене, излъгвайки властите, че идва от гурбетчийство.

Още през 1869 г., при първите си обиколки из България, Левски се среща със стария си другар и му дава идеята да отвори хан в Гложене, за улеснение на бъдещата им дейност. И когато през лятото на 1870 г. Левски остава в България, Йонков става един от главните му помощници при изграждането на частните революционни комитети в Тетевенско, Орханийско и по други краища на България. Стоян Заимов го нарича „първи сподвижник на Васил Левски“. След обиколка на Търново и района му, Васил Левски се насочва от Ловеч към Тетевен, придружен от Васил Йонков, Марин поп Луканов и Сава Младенов. Спират в Гложене [6][7] – „първо село между селата в Тетевенско, Етрополско и Орханийско“, пише Стоян Заимов и отбелязва, че там Васил Йонков е спечелил умовете и сърцата на гложенчани и е свил бунтовническо гнездо, откъдето проповядва наблизо и надалеч революционните идеи.[8] Разпространява и Каравеловия вестник „Свобода“. Основаният през 1870 г. местен комитет се разраства, известни са имената на 22 негови членове, а майката на Васил Йонков е редом до сина си.[1] Васил Йонков – Гложенеца придружава Апостола и в други негови обиколки, извършва и самостоятелно възложени му от него мисии: една от тях започва на 17 януари 1872, когато Левски го упълномощава заедно със Сава Младенов да действат в Северна и в Южна България – в Търново, Лясковец, Сливен, Железник, Пловдив, Пазарджик, Панагюрище, Копривщица и Карлово.[2][6] Избран е за делегат на Общото събрание на БРЦК в Букурещ (1872), представяйки комитетите в Тетевен, Гложене и Видраре. Името му често се среща в писмата и джобното тефтерче на Апостола, от предпазливост отбелязано като В. ЙOH, В. Йо, Васил Гложенчето, В. или изцяло В. Йонков.

Малко преди Арабаконашкия обир Васил Йонков се сгодява за Кина Дикова Влахова, чиито родители и братя също са в Гложенския комитет. След заточаването му обаче тя се задомява за Христо Начев – Инджето, и той член на комитета.[1][2]

След Арабаконашкия обир, ареста на Димитър Общи и издайничеството му, Васил Йонков е арестуван (октомври 1872 г.). В показанията си Д. Общи и другите разпитвани често споменават неговото име и заради явното му участие в революционното дело той е осъден на 15 години каторга в окови в рудниците Аргана Мадени (Бакърджия Мадем) в Диарбекир. Успява да избяга на 14 август 1876 г.[2][9]

Живее последователно в Русия и Румъния. След обявяването на Руско-турската война (1877 – 1878) отива в Плоещ и постъпва (1 май 1877) в Българското опълчение. В състава на I опълченска дружина се бие храбро при Джуранли и Стара Загора[2], според някои източници[5][3] и на Шипка и Шейново. Ранен в десния крак. За проявена храброст е награден със Знак за отличие на военния кръст „За храброст“ IV степен. Повишен е във военно звание унтерофицер. В Опълчението служи до 15 юли 1878 г., когато се уволнява, изпратен много сърдечно от командира на Първа опълченска дружина, от руски офицери и от другарите си. Отправя се към родното си село пешком. Съвременниците му описват трогателния начин, по който съселяните му го посрещат: научили, че се завръща, „младо и старо излязло извън селото да посрещне своя бележит земляк, революционер и герой“. [2][4]

Избран е за кмет на с. Гложене – първият кмет, до 1882 г. После отива в Ловеч като член-секретар на Ловешката окръжна военна комисия. Встъпва в брак с Янка Попзахариева, има син Димитър.[3] Взема участие, макар и вече на възраст, в Сръбско-българската война, през която заболява тежко. Умира на 5 (17) февруари 1889 г. в Ловеч. И тук е изпратен с голяма обич и почит – хиляди ловчанлии участвуват в траурната процесия и в погребението на верния приятел на Левски, а магазините и учрежденията в града са затворени в знак на траур.[2] Още същата година издигат паметник на гроба му, сега се намира в близост до Алеята на българо-руската дружба в парка „Стратеш“ на Ловеч.[5]

Описанието, което прави Стоян Заимов на Васил Йонков – Гложенеца[8], помага да разберем сърдечната обич и уважение, с които навсякъде го посрещат и изпращат:

„Млад момък, на ръст среден, лице продълговато, възсухо, белолик … очи светли, живи, подвижни, поглед мил, усмивка омайна, глас приятен – мек, кадифян; зъби бели, чисти, правилно наредени; нос – орлов клюн; на мускули – пъргав; на нерви – издръжлив … Дух стремителен и крилато въображение: духовит шегобиец: приятен събеседник“. И добавя: „С доброто си сърце и възвишения си патриотизъм бе той спечелил умовете и сърцата“.

ИзточнициРедактиране

  1. а б в Страшимиров, Д.Т. Васил Левски. Живот, дела, извори. Том 2. Извори. № 536.
  2. а б в г д е ж з и к Дойчев. Любомир. Сподвижници на Апостола. С., Отечество, 1981, с.22 – 34.
  3. а б в г Енциклопедия на българските родове.
  4. а б в Унджиев, Иван. Васил Левски. С., 1945, с. 893.
  5. а б в Васил Йонков–Гложенеца (1838 г. – 1889 г.). // Посетен на 14 март 2019.
  6. а б Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография. С., Наука и изкуство, 1980, 164-165.
  7. Унджиев, Ив. Тетевен и Тетевенският край в национално-революционното движение. В: Тетевен. С., ОФ, 1977, с. 72-114.
  8. а б Заимов, Стоян. Миналото. С., БЗНС, 1983.
  9. Пъшков, Димитър. Диарбекирски дневник.