Електрически локомотив
Електрическият локомотив е вид локомотив, който произвежда своята тягова сила чрез електричество от контактна мрежа или от батерия.
Електрическите локомотиви се възползват от високата ефективност на електрическите мотори,[1] която често може да достига 90%. Допълнителна ефективност може да се набави от регенеративни спирачки, които позволяват кинетична енергия да се съхранява при спиране. Съвременните електрически локомотиви използват системи за задвижване с мотори с променлив ток, които предоставят възможност за регенеративно спиране. Електрическите локомотиви са тихи в сравнение с дизеловите локомотиви, тъй като няма двигател с горене и няма шум от изгорели газове. Липсата на възвратно-постъпателни части означава, че електрическите локомотиви натоварват по-малко железопътните линии.
Енергийният капацитет на електроцентралите е огромен, така че електрическите локомотиви могат да постигат по-голяма мощност и скорост от дизеловите локомотиви. Електрическите локомотиви са особено подходящи за крайградски пътнически влакове с чести спирки. Електрически локомотиви се използват на товарни маршрути с постоянно висок обем на трафика или в райони с развити железопътни мрежи. Използването на електроенергията на електроцентралите, също така, е по-екологично, отколкото използването на подвижни източници като локомотивни двигатели.[2] Основният недостатък на електрификацията са високите разходи по инфраструктурата: контактна мрежа или трета релса, подстанции и системи за управление. Все пак, в Европа железопътните линии се считат за част от националната транспортна инфраструктура, също като автомобилните пътища, и като такива се финансират от държавата. Частните оператори, от друга страна, плащат такса за ползване на релсите.
История
редактиранеПървият електрически локомотив е построен през 1837 г. от химика Робърт Дейвидсън в Абърдийн, който използва галванични елементи (батерии). Първият пътнически електрически влак е представен от Вернер фон Сименс в Берлин през 1879 г. Локомотивът е задвижван от 2,2-киловатов мотор, а композицията от 3 вагона достига скорост от 13 km/h. Сименс открива и първата електрифицирана трамвайна линия близо до Берлин през 1881 г.
Голяма част от развитието на електрическите локомотиви се дължи на все по-честата употреба на тунели, особено в урбанизираните райони. Пушекът от парните локомотиви е вреден, а общините бързо предприемат мерки да ги забранят в градовете.
Първите опити за построяване на електрически локомотив, задвижван от променлив ток, се появяват през 1890-те години. Развитието на електрическите локомотиви набира скорост най-вече след 1920-те години. В Европа се електрифицират главно планински райони, където доставките с въглища са затруднени, водноелектрическа енергия е налична, а електрическите локомотиви разполагат с по-голяма мощ за по-стръмните участъци.
През 1980-те години разработването на високоскоростни електрически локомотиви и железопътни линии води до повишена електрификация. Така се зараждат проектите Шинкансен и TGV. В България са електрифицирани 67% от железопътната мрежа.[3]
Източници
редактиране- ↑ Велю Велев. България: христоматия по икономическа география. с. 131.
- ↑ Hay, William W. The economics of electrification // Railroad engineering. Т. 1. New York, Wiley, 1982. ISBN 978-0-471-36400-9. с. 137.
- ↑ Карта на железопътна мрежа в Република България / BDZ.bg, архив на оригинала от 28 октомври 2016, https://web.archive.org/web/20161028215927/http://www.bdz.bg/bg/info/railway-map.html, посетен на 25 юли 2019