Ерих Редер

германски генерал

Ерих Йохан Алберт Редер (на немски: Erich Johann Albert Raeder) (24 април 1876 – 6 ноември, 1960) е главнокомандващ на Кригсмарине (ВМС на Германия през Втората световна война) в периода 1935 – 1943 г.

Ерих Редер
Erich Raeder
германски генерал

Роден
Починал
Погребан Кил, Германия

Образование Военноморско училище „Мюрвик“
Военна служба
Звание Гросадмирал
Години на служба 1894 – 1943
Служил на Flag of Germany (1867–1919).svg Германска империя (до 1918 г.)
Flag of Germany.svg Ваймарска република (до 1933 г.)
Flag of Germany (1935–1945).svg Нацистка Германия
Род войски Кайзерлихе Марине
Райхсмарине
Кригсмарине
Войни Първа световна война
Втора световна война
Отличия Рицарски кръст
Подпис Erich Raeder signature.svg
Ерих Редер в Общомедия

Зоема най-високия възможен чин – на гросадмирал, на 1 април 1939 г. Ръководи Кригсмарине (германските ВМС) през първата половина на войната, но си подава оставката през 1943 г. и е заместен от Карл Дьониц. Осъден е на доживотен затвор на Нюрнбергския процес, но по-късно е освободен и написва автобиография.

БиографияРедактиране

Редер е роден на 24 април 1876 г. във Вандсбек (днес квартал на Хамбург). Баща му е училищен директор, който учи сина си на упорит труд, пестеливост, вяра и послушание – качества, които Редер проповядва през целия си живот. Освен това, той предупреждава децата си, че настъпването на демокрация в Германия би имало катастрофални последствия.[1]

Редер се присъединява към Кайзерлихе Марине през 1894 г., където благодарение на интелекта си и упорития си труд, се издига сред йерархията и става началник-щаб, отговарящ пред Франц фон Хипер през 1912 г. Той лобира в Райхстага за прокарване на законите на Тирпиц за тежко въоръжаване на флота Германия в англо-немската надпревара, която започва в началото на века.[2]

През Първата световна война, Редер участва в битката при Догер Банк (1915) и Ютландската битка (1916). Участва и в потушаването на Килското въстание от 30 октомври 1918 г., което разпалва Германската революция.[2]

След войната, през 1922 г. Редер е повишен на контраадмирал, а три години по-късно – на вицеадмирал. През 1928 г. е назначен за главнокомандващ на военноморските сили. По това време той се застъпва за построяването на подводници (забранени според Версайския договор) и бързи крайцери, които да задоволят германските военноморски нужди.[2] На 28 юни 1934 г. е награден от България с орден „За военна заслуга“ 2-ра степен.

Малко преди избухването на Втората световна война, на 1 април 1939 г. е повишен на гросадмирал. Той първи предлага германско нахлуване в Норвегия и ръководи планирането и изпълнението на нахлуването в Дания и Норвегия през 1940 г. Той също подтиква (безуспешно) към прехвърляне на главния театър на военните действия към Средиземноморието, вместо нахлувания във Великобритания и Съветския съюз, които смята за лоши стратегически решения. Множеството му стратегически разногласия с фюрера Адолф Хитлер, който като цяло подценява ролята на военноморските сили, в крайна сметка довеждат до премахването му от върховното командване на Кригсмарине през януари 1943 г., когато той не съобщава на фюрера за загубата си в битката в Баренцово море. На негово място е назначен Карл Дьониц.[2]

През 1943 г. Ерих Редер е изпратен като личен представител на Адолф Хитлер на погребението на Цар Борис III.[3]

Редер е пленен от съветски войски на 23 юни 1945 г.[4] През 1946 г. е осъден на доживотен затвор в хода на Нюрнбергските процеси, но е освободен през 1955 г., поради влошаващо се здраве. Пише автобиография посредством други писатели. Умира на 6 ноември 1960 г. в Кил.[2]

ИзточнициРедактиране

  1. Bird, Keith. Erich Raeder Admiral of the Third Reich. Annapolis, Naval Institute Press, 2006. ISBN 1-55750-047-9. с. 1 – 2.
  2. а б в г д Erich Raeder. // Encyclopædia Britannica, 20 април 2020. Посетен на 4 май 2020.
  3. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 311 – 312.
  4. Biagi, Enzo. La seconda guerra mondiale, una storia di uomini. Milan, Gruppo editoriale Fabbri, 1983. с. 2743.