Борис III

български владетел
(пренасочване от Цар Борис III)
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Борис.

Борѝс III Обединител[1][2][3][4][5] (официално: Негово Величество Борисъ III, по Божията милость и Народната воля, Царь на Българитѣ, Принцъ Саксъ-Кобургъ-Гота и Херцогъ Саксонски) е престолонаследник и княз Търновски от раждането си на 30 януари 1894 г. до 2 октомври 1918 г. и цар на България от коронацията си 3 октомври 1918 г. до смъртта си на 28 август 1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война.[5]

Борис III
Борис III Обединител
български владетел
BASA-3K-7-342-28-Boris III of Bulgaria.jpeg
Роден
Починал
Погребан Рилски манастир, България

Етнос българи
Религия Православие
Образование Национален военен университет
Управление
Период 3 октомври 1918 – 28 август 1943
Коронация 3 октомври 1918
Предшественик Фердинанд I
Наследник Симеон II
Семейство
Род Сакскобургготски
Баща Фердинанд I
Майка Мария-Луиза Бурбон-Пармска
Братя/сестри Кирил Преславски
Надежда
Евдокия
Съпруга Йоанна Българска (25 октомври 1930 – 28 август 1943)
Деца Мария Луиза Българска
Симеон Сакскобургготски
Подпис BASA-3K-15-636-1-Boris III signature.jpg
Борис III в Общомедия

БиографияРедактиране

 
Борис като престолонаследник през 1905 г.
 
Борис като младеж (1910 г.)
 
Cкиптър на цар Борис
 
Лична карта на Борис III
 
Царски монограм на Борис III

Роден е на 30 януари (18 януари стар стил) 1894 г.[5] в Двореца в София. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Негов католически кръстник е папа Лъв XIII, а православен кръстник е император Николай II. Източноправославното кръщение става през 1896 г. в Софийската катедрала, като императорът кръстник се представлява от руския генерал Кутузов. През Балканските (1912 – 1913 г.) и Първата световна война участва като офицер за свръзки по фронтовете в Действащата армия; подполковник (1916 г.), генерал-майор (1918 г.). Царят има романс с младата принцеса Мария Румънска, но политически пречки осуетяват брака им[6] В края на Първата световна война е провъзгласен за цар на България след абдикацията на баща си.

 
Манифест за встъпване на престола на Борис III, 3 октомври 1918 г.
 
Борис III през 1919 г.

Борис III санкционира преврата от 9 юни 1923 г. След провала на режима, установен с преврата от 19 май 1934 година, страната е управлявана с форма на парламентарен мажоритаризъм, контролиран от царя. Въпреки това се провеждат парламентарни избори и съществува легална правителствена опозиция. В изборите през 1938 г. за първи път са дадени избирателни права на жените в България.

 
Борис III, министър-председателят Кимон Георгиев и княз Кирил при откриването на IV Международен конгрес за византийски изследвания, София, 9 септември 1934 г.
 
Портретна снимка на Борис III, 20 октомври 1937 г.

Втора световна войнаРедактиране

След началото на Втората световна война Борис III насочва България към неутралитет. С помощта на Берлин и Москва, София успява да си върне от Букурещ Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г.

През 1940 царят подписва Закона за защита на нацията, който лишава евреите от повечето граждански права и по същество представлява копие на Нюрнбергски закони на Германия.

През 1940 г. Борис III отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба, в които е включена и възможност за бъдещо съвместно присъединяване към Оста Рим-Берлин-Токио. През януари 1941 г. обаче той и правителството на проф. Богдан Филов се съгласяват България да се присъедини към Тристранния Пакт.

 
Ръкостискане между Хитлер и Борис III, 1941 г.

През март – април 1941 г. германските войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната земите, известни от историята като Поморавие, Вардарска Македония и Беломорие. Във връзка с това цар Борис III е наречен Цар Обединител.[7]

След избухването на войната със СССР, макар и съюзник на Германия, България продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР и не изпраща редовни войски на Източния фронт. Царят не позволява на фронта да замине дори и легион от доброволци (подобно на испанската Синя дивизия), въпреки че в Германската легация в София били постъпили 1500 молби на български младежи – ратници и легионери, които искат да се бият срещу болшевизма.[8] На 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, с което на практика се позиционира окончателно в лагера на нацистките съюзници.

През 1943 г. като част от т.нар. окончателно решение на еврейския въпрос българските власти започват депортацията на евреите от „новите земи“, както и част от евреите от старите територии на страната. Първата част от плана за депортация на 20 000 евреи е осъществена със съдействието на държавната администрация на прогерманското правителство на Богдан Филов, по време на която в Треблинка са изпратени 11 343 евреи от новоприсъединените области, а тези от Стара България са спасени след активната намеса основно от страна на Светия синод на Българската православна църква, както и след писмо на под-председателя на Народното събрание Димитър Пешев и намесата на видни интелектуалци, опозиционери и др. Цар Борис III се застъпва за българските евреи и пред Германското ръководство заявява, че евреите му трябват да работят на обществени строежи и затова не може да ги депортира. Външният министър на Германия Рибентроп подлага на силен натиск царя, но Борис ІІІ е непреклонен в защитата си на евреите. В среща с Хитлер и Рибентроп в март 1943 година цар Борис успява да ги убеди, че условията в България са различни и че не трябва да се взимат същите мерки срещу евреите, както в Германия. Рибентроп осведомява германския пълномощен министър в София Адолф Бекерле за становището на Борис с директива № 422 от 4 април 1943 година. От телеграмата на Рибентроп става ясно, че цар Борис се застъпва за евреите от старите предели на държавата с прагматични аргументи. Царят нарежда евреите да бъдат включени в работни групи за строежи на пътища, за да може по този начин да се избегне депортацията им в Полша. Цар Борис ІІІ издава заповед на вътрешния министър Петър Габровски, с която планираната депортация на евреите е спряна.

 
Последната среща на цар Борис III с Адолф Хитлер във Волфсшанце, Източна Прусия, август 1943 г.

СмъртРедактиране

Цар Борис III умира неочаквано от инфаркт след кратко боледуване в 16:22 ч. на 28 август 1943 г., скоро след завръщането си от визита при Хитлер.

Според дневника на германския аташе в София по това време, полк. фон Шьонебек, двамата германски доктори, които са се грижили за царя – Зайц и токсикологът Ханс Епингер, са вярвали, че Борис е починал от същата отрова, която д-р Епингер е намерил две години по-рано при аутопсията на гръцкия министър-председател Йоанис Метаксас – действа в продължение на седмици, причинявайки появата на петна по кожата.

Слухове за смъртта на Борис III сочат, че царят е отровен по нареждане на Хитлер, който бил силно раздразнен след последната си среща с българския владетел заради отказа му да предаде българските евреи и да изпрати войски срещу СССР.[9] Според министър председателя проф. Богдан Филов обаче, в последната си среща Хитлер и Борис III са обсъждали само изпращането на допълнителни български войски в Западните Балкани, но не и срещу СССР.[10]

Синът му Симеон Сакскобургготски не отрича тази версия, но посочва като вероятна и хипотезата, че интерес от смъртта на царя е имал и СССР, като в случая е възможна намесата на НКВД.[11][12] Княгиня Мария Луиза Българска посочва в интервю, че няма категорична версия за случилото се, но че е убедена, че баща ѝ не е отровен от нацистите, или от англичаните, а от Изток.[13]

В личния си дневник Йозеф Гьобелс изразява съмнения, че за смъртта на Борис III отговорност носи италианското правителство в лицето на премиера Пиетро Бадолио. Според Гьобелс, Хитлер е убеден, че италианският кралски двор е организаторът на отравянето на Борис III, тъй като принцеса Мафалда Савойска, сестра на Йоанна Българска, e на визита в България четири седмици преди смъртта на монарха.[14][15] Според свидетелствата на Гьобелс, визитата на Мафалда Савойска приблизително съвпада по време със събитията от 25 юли 1943 г. – свалянето от власт на фашисткия диктатор Бенито Мусолини, подкрепено от Виктор Емануил III, баща на Йоанна Българска.

След петдневно поклонение[5] в катедралата „Св. Александър Невски“,[16] на 5 септември траурното шествие достига до Рилския манастир, където е погребан в манастирската църква.[17]

Наследява го на престола невръстният му син цар Симеон II, от чието име управлява избраният от народното събрание регентски съвет – проф. Богдан Филов, княз Кирил и генерал-лейтенант Никола Михов до преврата на 9 септември 1944 г., когато е назначен от комунистите последният регентски съвет в състав: акад. Тодор Павлов, проф. Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски, който управлява до установяването на републикански режим на 15 септември 1946 г.

НаследствоРедактиране

През 1946 г., по нареждане на комунистическите управници, останките му са ексхумирани и осквернени и тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“.[5] През 1949 г. този параклис е взривен и заравнен.[5]

В лявата страна от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943 г. от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис:

На своя Царь Освободитель Борисъ III отъ признателна Македония.

След 10 ноември 1989 г. парламентарна комисия ръководи издирването на тленните останки на царя, но е открито само сърцето му, което се намира на гробното място в парка на двореца „Врана“. То е препогребано на мястото на възстановения гроб в Рилския манастир през 1993 г.[5]

СемействоРедактиране

През 1930 г. Борис се жени тържествено в Асизи за италианската принцеса Джована Савойска, която става българска царица под името Йоанна.

Раждат им се 2 деца:

ГалерияРедактиране

Военни званияРедактиране

 
Цар Борис III сред висши офицери – ДАА

НаградиРедактиране

 
Цар Борис III, скулптор Куньо Новачев, архитект Миломир Богданов, Национален исторически музей 2016 г., това е първата издигната статуя на Царя
  • Орден „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий“
  • Военен орден „За храброст“ I степен (като владетел)
  • Военен орден „За храброст“ VI степен (като престолонаследник)
  • Царски орден „Св. Александър“, Велик кръст
  • Орден „Св. Андрей Първозвани“, Руска империя
  • Национален орден „Почетен легион“, Велик офицер, Франция
  • Орден „Пур-льо-лерит“, Германска империя
  • Орден „Железен кръст“, Германска империя
  • Орден „Червен орел“, огърлие, Прусия
  • Орден „За военна заслуга“, Австро-Унгария
  • Орден „Върховен орден на Светейшото Благовещение“, Италия
  • Орден „Бял орел“, Полша
  • Орден „Меджидие“ I степен с брилянти, Османска империя (1916 – 1917)
  • Орден „Имтияз“ I степен с брилянти, Османска империя (1916 – 1917)

ГенеалогияРедактиране

произходРедактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Фердинанд Георг Август фон Сакс-Кобург-Заалфелд
 
 
 
 
 
 
 
Август фон Сакс-Кобург-Гота
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Мария-Антония фон Кохари
 
 
 
 
 
 
 
Фердинанд I Български
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Луи-Филип
 
 
 
 
 
 
 
Клементина Бурбон-Орлеанска
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Мария-Амалия Бурбон-Неаполитанска
 
 
 
 
 
 
 
Борис III Обединител
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
херцог Карлос III Бурбон-Пармски
 
 
 
 
 
 
 
Роберто I Бурбон-Пармски
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
принцеса Луиза Мария Тереза Френска
 
 
 
 
 
 
 
Мария-Луиза Бурбон-Пармска
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Фердинанд II на Двете Сицилии
 
 
 
 
 
 
 
Мария-Пия Бурбонска
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Мария Тереза Австрийска
 
 
 
 
 
 

|}

БележкиРедактиране

  1. R. J. Crampton – „Bulgaria“, Oxford University Press, 2007, page 258
  2. Geoffrey Hindley – „The royal families of Europe‎“, 2000, Constable, page 91
  3. Biljana Vankovska, Håkan Wiberg – „Between past and future: civil-military relations in the post-communist Balkans“, 2003, I.B.Tauris, page 76
  4. Jean W. Sedlar – „The Axis Empire in Southeast Europe 1939 – 1945“, 2007, page 79
  5. а б в г д е ж Владимирова, Петя. За първи път от 70 години на гроба на цар Борис ІІІ ще застане почетен военен караул. // www.dnevnik.bg. Икономедиа АД, 24 август 2013. Посетен на 24 август 2013.
  6. Цар Борис III делил брат си с любовници, интервю на Мариела Балева с Михаил Топалов, в-к Труд, 27 ноември 2010.
  7. Стателова, Е. Стойчо Грънчаров, История на България, Т. III – История на Нова България 1878 – 1944, С., Изд. къща „Анубис“. 1999, с. 604. ISBN 978-954-426-720-9
  8. Георги Марков, Цар Борис III: По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки, в-к Труд, 30 януари 2014.
  9. „Корона от тръни“; Стефан Груев; „Български писател“ – 1991 г.
  10. Chary, Frederick B.. The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940 – 1944. London, University of Pittsburgh Press, 1972. ISBN 0822932512. с. 160.
  11. Симеон Сакскобургготски: Човек трябва да се гледа в огледалото и да не се изчервява, интервю на Светослав Иванов със Симеон Сакскобургготски, bTV, 2 юли 2017.
  12. www.kingsimeon.bg
  13. Княгиня Мария-Луиза: Питала съм кой разкопа гроба на баща ми – стена от мълчание, интервю на Кристина Баксанова, bTV, 1 юни 2018.
  14. Groueff, Stephane. Crown of Thorns: The Reign of King Boris III of Bulgaria, 1918 – 1943. Lanham, MD, USA, Madison Books, 1997. ISBN 9781568331140. с. 380.
  15. Цанев, Стефан. Български хроники: Поема. 1878 – 1943. Том 3. София, Труд, 2006. ISBN 9545286105. с. 550.
  16. Снимка от lostbulgaria.com
  17. Снимка от lostbulgaria.com

Външни препраткиРедактиране

 
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
 
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Допълнителна литератураРедактиране

Фердинанд I Цар на българите (3 октомври 1918 – 28 август 1943) Симеон II